Изнасянето на „История славянобългарска“ от българския манастир „Захари Зограф“ в Атон, е една от най-големите тайни операции, свързани с културно-историческото разузнаване. В период от 13 години ДС подготвя дело с кодовото име „Маратон“, което води до успешен край задачата една от най-големите реликви да бъде прибрана в България. „Труд“ се срещна с Иван Генев, единият от двамата български разузнавачи, които в края на 1985 г. в Атон извършват подмяната на оригинала на ръкописа на Паисий с почти перфектно копие, направено по шпионски микрофилми.

Изпълних дълга си към родината, а връщането на реликвата беше грешка

- Господин Генев, чия е идеята за вземането на ръкописа на „История славянобългарска“ от нашия манастир в Атон? Разкажете малко повече за тази операция през 80-те години.

- Специалната операция по вземането на ръкописа на „История славянобългарска“ се казва „Маратон“ и е част от голямата разработка - „Цитаделата“, на Първо главно управление на ДС. Идеята да се приберат от Европа и света всички ценности и български реликви, които имаме, беше на Людмила Живкова, председател на Комитета по изкуство и култура. Операцията беше възложена на отдел 14-и, касаещ културно-историческото разузнаване, създаден през 1972 година след решение на Секретариата на ЦК на БКП от същата година за опазване на българските културни паметници в чужбина. Мероприятието всъщност е било набелязано още тогава, а началото на операцията е дадено през 1982 година.

- И кога всъщност успява да се реализира?

- След три години. През 1985-а - тогава бях съветник и заместник на генералния консул в Солун, си дойдох в София и разбрах, че ще бъда участник в разработката „Маратон“. В началото нямаше срок, търсеше се удобен момент. Поискахме разрешение от гърците да отидем до манастира ни в Атон. За там заминахме двама служители на разузнаването - моя милост и Венцислав Агайн, той работеше в посолството ни в Атина, както и още един „чист човек“ - имам предвид да не е свързан със службите, Динко Пехливанов.

- Как стана заминаването ви?

- Тръгнахме за Атон с моята кола - Датсун Станца. Изработеното от специалисти копие на „Историята“ бяхме поставили в дипломатическа чанта с тайник, изработен специално за операцията. Целта - да вземем оригинала и нашата научна мисъл да го изследва и обработи, защото на някои от страниците се беше появил мухъл. А така можеше да загубим най-ценната книга за българите. Освен това тогава се прокрадваше и тезата, че ценители на антики искат да платят или на някого от манастира, или на някой приходящ, който да ги снабди с Историята. Т.е. тя да бъде открадната. Нашата цел беше само една - тази българска реликва да бъде запазена за поколенията, а направеното копие бе заради монасите. От разузнаването прецениха, че нито хората в расо, нито пък поклонниците, които посещават манастира, не трябва да бъдат обиждани. Затова копието бе абсолютно автентично и само експерт можеше да разбере, че това не е оригинал.

- Знаете ли как и от кого е било направено копието на Историята?

- Затова разбрах после. Негови автори са доц. Михаил Енев - преподавател в Софийския университет по фотография, заедно с реставратора Петър Митанов - член на ефория „Зограф“. Двамата често са ходели до манастира. По задачата работили усилно и двамата началници в Комитета по вероизповеданията - бившият посланик в Атина Любомир Попов - председател, и заместникът му полк. Христо Маринчев. Между другото на Матанчев преди време е бил отказан достъп до Атон, което удължи във времето операцията. Копието наистина трудно можеше да се различи от оригинала с просто око. То е направено въз основа на снимки - събрани са в микрофилм, от Мишо Енев за няколко години. В София получих и плексигласова кутия, в която да поставим реликвата.

- Разкажете по-подробно как направихте замяната на ръкописа, за кога го планирахте?

- Тримата пристигнахме в българския манастир „Свети Георги Зограф“ точно на Никулден - на 18 декември 1985 година. На Атон всички спазват празниците и служенията по стария календар. Посрещнаха ни неколцината български монаси, сред тях и библиотекарят дядо Пахомий. Той беше невероятен българин, малко гърбавичък, нисичък и трудно се разбираше какво говори. Само аз схващах какво казваше, другите ме гледаха, за да им кажа думите му. В София предварително бе обсъдено дали да му се доверим, но решиха подмяната да стане без негово знание, тъй като смятаха, че той ще се възпротиви. Дядо Пахомий бе много ревностен пазител и следваше строго правилото нищо да не се изнася от библиотеката.

- И какво направихте, за да не разбере дядо Пахомий за смяната?

- За да можем незабелязано да разменим оригинала с копието, помолих дядо Пахомий да се качи на горния етаж, за да донесе един документ, за който знаех, че се намира там. Монахът с неохота се качи нагоре и точно в този промеждутък аз и Агайн сменихме изданията. Взех оригинала и го дадох на Венци, а копието поставих в кутията. Разтворихме го на 34-та страница, както беше и оригиналът. Динко нищо не забеляза, защото в това време той разглеждаше с интерес наоколо. Тъкмо намазахме капака на плексигласовата кутия с бързо съхнещо лепило и Пахомий се върна с документа. Казах му: Дядо, да знаеш, че по искане на Христо Маринчев слагаме капака, за да се запази добре ръкописа, да не го пипа всеки, който дойде в манастира. И духовникът не се усъмни.

- Къде скрихте оригинала?

- В дипломатическото куфарче с тайника. Никулден беше голям празник за монасите и тримата останахме четири дни в манастира. Още си спомням вкусната прясна риба, невероятните самуни хляб, които монасите бяха изпекли, киселото зеле, а червеното вино беше невероятно. Тръгнахме си на четвъртия ден. Когато наближихме пристана, за да се качим на корабчето, което да ни заведе на сушата извън Атон, двамата с Агайн отдалече видяхме, че гръцките служители там бъркат в чантите на всички за проверка. Предупредих Венци да действаме бързо, защото ръкописът ще бъде намерен и тогава жална ни майка. Агайн действа мигновено и по най-бързия начин извади книгата и я мушва отзад в панталона си. Връхната му дреха го прикриваше и благодарение на бързата му реакция, спасихме положението. Когато дойде нашият ред за проверка, чантата бе обстойно проверена, и ни пуснаха да се качим. На корабчето нямахме проблеми и когато пристигнахме, се качихме на датсуна, паркиран близо до пристана преди няколко дни.

- Добре, а кога третият ви колега научи за смяната на оригинала с копието?

- През цялото време Динко Пехливанов дори и не подозираше какво сме направили. Като тръгнахме за Солун, по пътя бяхме много гладни, намерихме една малка таверничка и отбихме. Както си седяхме на масата, изведнъж Венци Агайн ме попита в колата ли съм оставил Историята. „С мен е, да не съм луд да я оставя“, веднага го срязах. Динко като чу това, не можеше да повярва за какво говорим. Като разбра, че всъщност е бил свидетел на това, без да го забележи, дълго време ни се сърдеше.

- Когато се прибрахте в Солун къде оставихте Историята?

- Заключих реликвата в касата си и се обадих на Центъра в София, че операцията благополучно е завършила. Прецениха, че няма да е добре да я караме с кола до България, заради различни опасности на границата, и беше решено да я изпратим с дипломатическата поща. След години разбрахме, че след като оригиналният ръкопис на Паисий е вече в България, се оказва, че никой не го иска. Изключително тесен кръг от хора са знаели, че Историята е тук, през цялото време тя стои в касата на шефовете на разузнаването, първо при ген. Васил Коцев, след това при ген. Владо Тодоров, докато стигне до ген. Бриго Аспарохов.

- Г-н Генев, а КГБ знаеше ли за това, което е замислено, за операция „Маратон“?

- Не зная, те си контактуваха с началника на управлението. Но едва ли не е знаело, съмнявам се, все пак операцията беше голяма.

- Според покойния професор Божидар Димитров е имало по-ценни неща от Историята в манастира - той има предвид Драгановския елей и Служебника на Патриарх Евтимий от XIV век. Дори се говори също, че имало и около 100 килограма златни монети. За тях нямахте ли задача от ДС?

- Не мога да преценя какво е било по-важно от Историята. Но касата в манастира се пази с три ключа. Всеки от тях се държи от тримата - игумена, дядо Пахомий библиотекаря, и още един монах - много болен, но беше стълб в манастира. За да бъде отключена касата, трябва да се съберат тримата. Затова подобно нещо би било много трудно да се вземе.

- Ако наистина е имало толкова много злато, защо манастирът е бил в такова плачевно състояние доста години?

- По принцип монасите там са стиснати хора в добрия смисъл на думата - те мислят занапред - ако станат гладни години, какво ще правят после.

Не съм сигурен дали версията за 100-те килограма злато е вярна. Но там имаше много ценни икони и доста от тях са изнесени. Нищо чудно и хора от манастира да са помагали за това. Когато изпращат някого за Солун например, или на друго място, те треперят докато им дадат пари. Наистина бяха стиснати хора. Водели сме преговори с един богат търговец на антики и галерист - името му беше Бакойоргос. Той искаше да наеме земите на нашия манастир, те са на втория ръкав в Халкидики, който гледа към Атон - 17 декара гори с невероятна плажна ивица. Скалисто като при Камен бряг, нямаше път дотам. Бакойоргос искаше да вземе само плажната ивица. Сделката не стана, но после вече доколкото съм чувал, плажната ивица беше продадена.

- Имате ли обяснение защо президентът Петър Стоянов през 1997 г. реши да върне Историята на манастира?

- Нямам представа, смятам, че го е решил на своя глава. Проф. Божидар Димитров обаче е знаел за намеренията му. Гърция въобще не е подемала въпроса за Историята. Чак като се разшумя тук по този въпрос, те възбудиха едно дело срещу неизвестен извършител. Това е. От гърците обаче може всичко да се очаква. Спомням си, че гърците унижиха и се подиграха с Петър Стоянов. Той отиде с Историята да погъделичка егото си там, а съседите пратиха при него само някакъв заместник-завеждащ отдел да го посрещне. Трябваше поне министърът на Северна Гърция да дойде. Подминаха го. Цяла делегация отиде до манастира. Някой беше предложил да даде второ копие на Историята и се обадил на Божидар - поискал обаче 25 000 долара. Шефът на НИМ казал, че няма тези пари, а отсреща му отговорили: „Тогава аз няма да я подарявам“. След това същият този човек уж се бил обадил на Петър Стоянов и президентът каза тогава, че не бил поискал и един цент... (Бел. ред. - На 12 януари 1998 г. на церемонията по предаването на историческия ръкопис присъстват президентът Петър Стоянов, министърът на културата Емма Москова и главният прокурор Иван Татарчев. Игуменът на Зографския манастир архимандрит Амвросий получава ръкописа от директора на НИМ Божидар Димитров.)

- Според вас трябваше ли да връщаме оригинала на Историята?

- Не. Това беше грешно решение на президента тогава. Без да ни я искат гърците, той реши да я връща. Защо? Този въпрос и досега не ми дава мира. Може ли някой да забрави каква опашка, дълга 3 километра се изви тогава пред НИМ. Хора от цяла България бяха дошли и със сълзи на очи не даваха Историята да бъде взета.

- Днес, 33 години след оня Никулден, когато сменяхте оригинала с копие, чувствате ли се крадец?

- Не, в никакъв случай. Аз съм българин, български разузнавач, изпълнил дълга си към родината.

- Вие сте били почти 10 години на работя в Гърция, освен в операция „Маратон“, участвали ли сте в други? Нямахте ли някой друг интересен момент в кариерата си в Атина и Солун?

- Имал съм интересни моменти. Те, разбира се, са любопитни днес, защото изглеждат като на кино, но тогава нещата не бяха така. Сигурно ще ви е интересна случката, когато избяга певицата Камелия Тодорова.

- Сериозно? Това по време на вашия мандат ли се случи?

- Да. Беше горещото лято на 1987 година. В Солун започваше балканска среща на бръснари и фризьори. Гости бяха нашите от ДСО „Хигиена“, дойде и генералния директор Стефан Златев. В групата бяха известният стилист Капанов, а от Бургас дойде братът на големия актьор Апостол Карамитев, който бил много добър фризьор. Камелия Тодорова трябваше да бъде конферансие и да пее на събитието. Вечерта всички бяха настанени в хотел „Капсис“ до жп гарата в Солун. Още не бях си тръгнал от консулството и телефонът звънна на пожар. Отсреща - Стефан Златев, който притеснен ме извика да дойда веднага, изчезнала Камелия Тодорова. А на другия ден е събитието - донесла е 50 рокли и два кашона водка - всичко това намерили в стаята й. Ядосах се, защото много хора зависеха от нея, тя всъщност предаде тях. Можеше да избяга след един ден, а не да излагаме страната.

- Водка ли? И то два кашона! Голям купон е щяло да стане... или пък е била за търговия?

- Е, оказа се, че тя носи водката за нейна позната от Атина - Радка Кундуру, дъщеря на гръцки политемигранти и далечна братовчедка на Лъчезар Аврамов, той оглавяваше туризма. Радка се върна в Гърция след като падна режимът на полковниците и имаше заведение в Атина. Уговорката е била Камелия да й донесе два кашона „Столичная“, която беше много евтина в България тогава. Е, Радка разбира се, щеше да я продаде на баснословна цена в бара си. Всъщност, Радка уредила вечерта да тръгнат с кола от Атина към Солун, за да вземе водката. Пристига тя на другия ден, а от Камелия - никаква следа. Щяхме да й дадем единия кашон, но тя беше направо бясна, фръцна се и тръгна веднага - не пожела да го вземе.

- Успяхте ли да разберете веднага какво се е случило с Камелия и как е успяла да ви заблуди?

- Търсихме я, но Солун да не малък град, навсякъде можеше да е. Разбира се, като консул още същата вечер разбрах каква е работата. Обадих се на един мой човек, който имаше приятели в американското генерално консулство, И той ми каза, че Камелия ще пренощува в американското генерално консулство. Дошъл е един мъж - канадец или е германец, не знаеха какъв е, защото е имал два вида паспорти. Утре им било уредено да изчезнат двамата със самолет. Веднага казах това на нашите в София за случая. Е, този случай не можа да помрачи празника ни на другия ден - всичко мина много добре, намерихме си друга водеща... Хората сега обичат да слушат такива разкази, но трябва да знаят, че разузнавачите не са участници в екшъни, а хора патриоти, за които честта на родината беше над всичко.

Нашият гост

Иван Генев днес е на 78 години. Роден е във Варна. Има два мандата в Гърция – първо в столицата Атина, където завежда консулската служба в периода 1976-1980 година. Вторият му мандат е в Солун – там е заместник генерален консул 1983-1988 година. Той е един от участниците в операция “Маратон” на ДС.