Президентът Радев засега осъществява пълноценно своите основни конституционни функции

Ще затъне ли в клиентелизъм ГЕРБ – това е въпросът

Мосул, Ирак, 2017 г. Стотици християни, оцелели в преизподнята на „Ислямска държава”, се стичат в храма „Св. Павел” за Света Литургия. Тежко въоръжени войници нервно охраняват периметъра. Присъединяват се мълчаливо и много мюсюлмани в знак на солидарност. Рождество Христово е... Сякаш тази сцена, заедно с празничните гласове из опустошена Сирия, символизират най-добре едно от най-важните събития на 2017 г. – разгромът на „Ислямска държава”. Съчетаните, макар и често разнопосочни, усилия на Русия и САЩ, дадоха своя резултат. Президентът Тръмп преодоля пипалата на „дълбоката държава”, обслужвана от Обама и Хилъри, над които тегнат все по-сериозни съмнения, че имат отношение към финансирането и логистиката на мракобесната терористична групировка.

След падането на Берлинската стена през 1989 г. светът не е преживявал толкова дълбоки размествания на геополитическите пластове, колкото през 2017 г. Доктрината за еднополюсн­ия свят с имперски център, привилигирована периферия и обслужващ пояс от марионетни държави, отива на бунището на историята. Триадата Вашингтон-Москва-Пекин е определящият фактор за формиращата се многополюсна структура на международните отношения. Идеологическият обрат във Вашингтон с победата на Дона­лд Тръмп дава шанс за нормализация и бал­анс. Русия убедително се завърна като ключов фактор на международната ар­ена, възстановявайки позициите си в Близкия изток. Продължава привидно тихата експанзия на Китай със засилващо се присъствие в Африка и Латинска Америка. На Западните Балкани САЩ ще търсят компенсация за изместването им като едноличен регулатор в Близкия изток. Импулсът за ускорена интеграция на държ­авите от бивша Югосл­авия в ЕС и НАТО е точно в тази посока. Интересно е дали Сър­бия ще преглътне теж­ката травма от НАТО-­вските удари и ще изостави органичната си връзка с Рус­ия.

И все пак, без съмнение, 2017-а е годината на Доналд Тръмп. Структурата на политическата власт в САЩ не е пирамидална, както в Русия, Европа и Китай, и президентът не може еднолично да регулира процесите. Тя е по-скоро шахматна дъска с няколко царя и много офицери: президентът, политико-икономическите констелации около Пентагона и разузнавателната общност, политическите машини на двете партии. В тази сложна система, която близо четири десетилетия се конструираше и обслужваше симбиозата на неоконсерватори и неолиберали, Доналд Тръмп с гросмайсторско умение засега съумява чрез серия от тактически отстъпления, изненадващи ходове и договаряния, да постига целите, в името на които спечели изборите. Гьобелсовата анти-Тръмп пропаганда на CNN и много от европейските медийни централи, която създава превратна представа за един хаотичен и неефективен президент, не променя реалностите. Дори най-ожесточените му консервативни критици признаха, че Тръмп се справя добре, а консервативният флагман на анти-Тръмп кампанията – изданието National Review, с немалка изненада констатира, че това е най-успешното начало на американски президент от десетилетия.

Равносметката сочи реализация на основните приоритети на Тръмп. САЩ са в нова роля на международната арена и постепенно ревизират догмите на неолибералната глобализация в областта на свободната търговия и на климата. Тихомълком беше поставен „намордник“ на НАТО - агресивната реторика и „дрънкане на оръжие“ от ерата на Обама са заглушени. Белият дом вече не е постоянен генератор на напрежение по оста „Вашингтон-Москва“. А засилената публична комуникация между Тръмп и Путин е индикация за далеч по-дълбоки процеси на взаимодействие. В дългосрочен аспект признаването на Ерусалим за столица на Израел ще отпуши безнадеждно затлачения мирен процес. А във вътрешен план американската икономика се оживи. Вече са в действие указите за временно ограничаване на мигрантския поток от държави - източник на ислямски тероризъм, които истерично, но безуспешно бяха оспорвани по съдебен ред. Тръмп осуети перфектно опита за импийчмънт, лансиран от Сорос и демократите. Ерозира обръчите от фирми на неолибералната олигархия. Огромен успех е и данъчната реформа, която Тръмп беше обещал – опростяване на системата, съществено намаляване на данъците за всички за първи път от 30 години насам, удвоявяне на необлагаемия минимум за нискодоходните. Политическото говорене на демократите и техните аналитични центрове, че новите данъци били само в полза на богатите, няма общо с текстовете на новия данъчен кодекс. За първи път от десетилетия американски президент не стана съучастник във „войната срещу Коледа“ и в знак на уважение към християните честити Рождество Христово, а не някакви имагинерни „зимни празници“. Това беше светът в едър щрих през 2017 г.

На фона на този геополитически кипеж, у нас политиката е подозрително спокойна. Но едва ли това вещае бури. Съдейки по актуалните социологически проучвания, съществени промени в съотношението на силите на този етап няма, а управлението на г-н Борисов стои стабилно. Обобщена в едно изречение, политическата ситуация изглежда така – ГЕРБ властва, но не вдъхновява, БСП претендира, но не убеждава.

Управляващите правят грешни стъпки понякога, но са склонни да преосмислят. В същото време, дори дадени техни политики да са силно оспорими – примерно по-важен ли е милиард за саниране или още един милиард за образование и наука - те изпълняват предизборната си програма. Ако обществото иска други приоритети, следващият път ще има възможност да подкрепи друга програма. Предвид огромния властови ресурс, който ГЕРБ притежава на местно и централно ниво, поне засега скандалите с корупционен нюанс са незначителни или локални. Най-сериозен положителен обществен отзвук има намерението за ревизия на приватизацията. Това е тема, която болезнено резонира в огромната част от обществото, защото приватизацията у нас в голямата си част стана символ на корупция и пладнешки грабежи, които съсипаха социалния статус и съдбите на милиони българи, на цели региони. Ако ГЕРБ отиде отвъд политическите заклинания по тази тема, то със сигурност биха си гарантирали четвърти мандат.

В политическата мозайка на 2017 г. се откроява и ролята на държавния глава, който внася важни баланси и коректив на спорни или погрешни решения на управляващите. С други думи, г-н Радев на този етап осъществява пълноценно своите основни конституционни функции. В такава роля, но от гледище на социалните интереси и права на хората, силен фактор е и омбудсманът Мая Манолова.

Има ли алтернатива днешната управленска конфигурация? Без съмнение, защото винаги има алтернатива на дадена политика. Това, което все още липсва обаче, е убедителна политическа конструкция, подплатена с компетентни екипи, способни да генерират доверие от едно ново обществено мнозинство. Знакова и точна е оценката на г-н Ахмед Доган, че в момента няма подготвена сериозна политическа алтернатива.

Предизвикателствата в този смисъл са най-вече пред БСП. Под ръководството на г-жа Корнелия Нинова партията демонстрира нова енергия и реактивност. Гради образ на непримирима опозиция. Има какво да се желае обаче за съдържанието на политическия курс. Стратегическият проблем на БСП е нейната „блестяща“ изолация. Днес никой не иска „Позитано“ за съюзник, а партийният апарат направи и невъзможното да дистанцира, и дори да обиди, разнородни обществени групи и среди, които по редица въпроси имат сходни позиции със столетницата и са неин естествен съюзник. Част от този проблем е, че БСП вече не е партия на идеите, а на апарата и роднинско-фамилните кланове. Това предопределя и отрицателната кадрова селекция в структури, листи и номинации. Докато не преодолее тези стратегически проблеми, БСП ще пребивава безусловно в полето на опозицията без реален шанс да стане част от нова управленска конфигурация и с напълно нереалистични очаквания да получи народното доверие за самостоятелно управление. Вътрешното разделение, което видимо съществува, макар и не на реална идейна основа, а поради лична неудовлетвореност на отделни дейци, прави задачата на ръководния екип на „Позитано“ още по-сложна.

Процесите през новата година, разбира се, ще бъдат под знака на европейското председателство. Това не означава, че нормалният демократичен ритъм трябва да бъде потушаван, но външнополитическите усилия на премиера и очакваната подкрепа, която ще среща от международните партньори, ще бъдат мегафон, който по естествен начин ще заглушава вътрешнополитическите проблеми и боричкания. Целият въпрос е, дали и доколко в тази обстановка управляващата коалиция ще съумее да удържи политиката си на принципна основа, или ще затъне в клиентелизъм. И дали ГЕРБ ще започне да преодолява чувството за партийна самодостатъчност или ще продължи да се капсулира. Второто ще е предвестник на упадък. Ще поживеем, ще видим.