4. Психология на властовото падение

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ СЛЕД ПРОМЯНАТА НА 10 НОЕМВРИ - 
ПСИХОПОЛИТИЧЕСКА ДИАГНОЗА 

Под тази рубрика „Труд нюз“ започва публикуването на поредица 
статии от своя постоянен автор - психологът д-р Илия Илиев.
Основен фокус в тях е преминаването на света през тектонична промяна и сложния път на България в хаоса от рухващи сигурности

Патологията на елита неизбежно  заразява  цялото  общество

Дългият престой във властта води до пренебрежение към съдбата на „обикновените“ 

Българският политически елит не е просто некомпетентен и продажен. Поведенческите модели, които възпроизвежда, свидетелстват за системна морална и функционална деформация. Не толкова властта опорочава хората, колкото разкрива вече съществуваща вътрешна празнота. Универсално правило за политиката, тук имаме българската версия. Не е проблем само при отделни личности, а групова патология на прослойка с особена роля в държавата и за народа.

Филтърът на политическия подбор у нас пропуска предимно хора със сходни дефицити. Липсата на вътрешен морален компас се оголва там, където отсъстват външни регулатори - законност, отчетност, независими институции и реални санкции. Именно такава среда създава безконтролната власт.

Тук не се поставят клинични диагнози, а се разглеждат личностни черти и поведенчески синдроми. Понятието „диагноза“не се използва в медицински смисъл, а в метафоричен и публицистичен. С очакването да помогне да се разбере, защо българската политическа действителност изглежда така, а не иначе.

Властта развращава и морално устойчивите. Но тя преди всичко привлича и възнаграждава типажи, които в здраво общество биха останали в периферията му. Падението се оказва не личен провал, а възпроизвеждан психологически алгоритъм.

Психолозите Делрой Полхъс и Кевин Уилямс въвеждат понятието „Тъмна триада“ - съчетание от субклиничен нарцисизъм, макиавелизъм и психопатия. Не са клинични заболявания, а социално нежелателни характеристики и морални диагнози за упражняването на власт.

Агресивният нарцис се характеризира с грандиозно самочувствие, което временно прикрива вътрешната му несигурност. Той е убеден, че правилата са за другите. Улеснен е да използва заплахи, контрол и агресия. Не зачита чувствата и границите на околните, не поема отговорност за пропуските си, а ги приписва на други.

Зад маската на арогантност и сила често стои болезнена уязвимост от несъгласие и отпор. Затова нарцистичният властник се нуждае непрекъснато да оказва натиск. Иска да ръководи всяка ситуация, на всяка сватба да бъде младоженецът или кумът. Рядко възприема поведението си като зло. Смята се за по-умен от наивниците, които се водят от морал и правила.

Макиавелистичната нагласа се изразява чрез максимата „Целта оправдава средствата“. Хората се разглеждат като обекти за манипулиране и инструменти за лична изгода. Представителите на този типаж са хладни и прагматични, ползват измама, ласкателство, двуличие. Спокойно поддържат противоположни позиции, стига те да носят дори временни ползи. Принципите се вадят на показ, ако носят дивидент, изоставят се мигом, щом станат пречки.

В изследванията на „Тъмната триада“ психопатията се разглежда преди всичко на равнището на субклинични личностни черти - ниска емпатия, безчувственост, манипулативност, импулсивност и отслабено чувство за вина. В деформираната власт подобни черти бързо стават стратегия за успех. Когато липсват съвест, емпатия и отговорност, решенията изглеждат математически, а хората -процент, електорални единици или разходен материал.

Проникването в коридорите на управлението не се възприема като служба в полза на обществото. При липса на вътрешен морален компас то дава възможност за паразитиране върху държавата. Предимство се оказва безстрашието пред закона, особено когато той се прилага избирателно.

Грубият прагматизъм става източник за политическа рента и улеснява решенията за уволнения, репресии, кризи и конфликти. Защото емоционалният товар е пределно олекотен. Бруталното отстраняване на противници се представя като необходимост за оцеляване, а склонността за доминация - като държавническа воля. Подкрепа се печели с повърхностен чар, демонстративна увереност и обещания без намерение за изпълнение.

Трите черти в „Тъмната триада“ частично се припокриват. Техен общ знаменател са егоцентризмът, инструменталното отношение към другите и готовността за експлоатация. По-късно тази идея е развита чрез понятието D-фактор - общо ядро на социално и морално отблъскващи характеристики.

Същината му е в склонността винаги да се поставят собствените интереси над интересите на другите, оправдавайки автоматично нанасяните вреди. При управници с дълъг и практически гарантиран престой във властта настъпва откъсване от реалността, усещане за всемогъщество и пренебрежение към съдбата на „обикновените“ хора.

Преживяването на голяма власт се свързва с отслабено внимание към чуждата перспектива и с по-ниска чувствителност към страданието на другите. Не става дума за мозъчно увреждане, а за поведенческа тенденция: колкото по-малко един човек зависи от останалите, толкова по-малко е мотивиран да ги разбира.
Злото в политиката не е само в това, че властта се завладяна от хора с тъмни личностни черти, с висок D-фактор.

По-страшното е, че наложена система целенасочено привлича, възнаграждава и издига предимно такива хора. Нравствените норми се обръщат наопъки. Диагнозата вече не е просто „коварни хора са онези“, а обществен ред, който възнаграждава лишените от срам.

Социално отзивчивите и морално устойчивите личности биват маргинализирани, принуждавани да се приспособят или отстранявани от властовите позиции. Елитът не е отклонение от системата, а нейният завършен продукт, върхушката на общественото приспособяване. Психопатните черти вече не изглеждат като разстройство, а като конкурентно предимство и свръхадаптация към реалностите в политиката.
За да оцеляват, притежаващите D-фактор създават собствена идеология и свой език. Истинските понятия се подменят. Безчувствеността се нарича „твърда ръка“, корупцията - „прагматизъм“, безпринципността - „диалогичност“, а критиката - „атака срещу държавността“.

Патологията на елита неизбежно заразява цялото общество. Част от хората разпознават във властниците собствените си неизживени желания за господство и безнаказаност и им стават страстни поддръжници. Други - конформистите без устойчив вътрешен компас - се приспособяват към новата „нормалност“. От страх, умора или за лична изгода стават съучастници.

От личността патологията преминава към институцията, а от тях - към обществото. Конформизмът става норма, безсрамието - стратегия, а почтеността - житейска наивност. Тъй като нарцистичните и психопатно устроените лидери изглеждат „силни“, част от обществото се идентифицира с тях, оправдава арогантността им и престава да забелязва моралните им дефицити.

Продължителната негативна селекция поражда у гражданите усещане за хронична безпомощност. Обществото се дресира да вярва, че промяната е биологично, исторически или социално невъзможна. Следват политическа апатия, оттегляне в частната сфера и изолация.

Ако политическото устройство се види като затворена екосистема, ще установим, че е извратен Дарвиновият еволюционен закон. Естественият отбор не възнаграждава способността за служба в името на общото благо. Психологията на властовото падение е механизмът, който обезсмисля институционалните реформи, щом методите за политически подбор ги извращават.

Може да се пренаписва конституцията, да се сменят правителства, да се внасят европейски и всякакви други стандарти - всуе. Държавата се руши, когато безсрамието стане условие за кариера, съвестта - професионален недостатък, а почтеността - основание за отстраняване. Тогава вече боледуват не само управляващите, а системата, която ги избира и възпроизвежда.

А пациенти готвят клиника-дигитален концлагер, в която да настаняват опасно здравите. И постепенно да убедят останалите отвън в ползите от такъв управленски подход.

Следващия петък четете петата статия от поредицата, озаглавена „Механизми за възстановяване на нормата и справедливостта“