3. Законът като инструмент на силните

БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНОСТ СЛЕД ПРОМЯНАТА НА 10 НОЕМВРИ - 
ПСИХОПОЛИТИЧЕСКА ДИАГНОЗА 

Под тази рубрика „Труд нюз“ започва публикуването на поредица статии от своя постоянен автор - психологът д-р Илия Илиев. Основен фокус в тях е преминаването на света през тектонична промяна и сложния път на България в хаоса от рухващи сигурности

Дълбока функция на закона е да създава предвидимост и тя го превръща в обществен договор

Избирателното правоприлагане руши доверието чрез напълно законни процесуални решения

В учебниците и политическите речи законът често е представян като великия изравнител. Пред него бедният и богатият, министърът и работникът, влиятелният и безимотният би трябвало да бъдат просто граждани с равни права и задължения. Това е смисълът на правовата държава: хората са различни, но всички са еднакво подчинени на писаните правила.

Сред българите обаче това убеждение все по-трудно намира почва. Закони има. Институциите са по местата си. Съдебни производства се движат. Но резултатите често изглеждат зависими не само от написаното в кодексите, а и от това кой стои от другата страна на конкретния случай.

Преди години в хода на съдебен процес мистериозно изчезна веществено доказателство - тефтерче. Това се случи точно преди да бъде извършена графологична експертиза, която би могла да установи неговия автор и евентуално други лица, обозначени с инициали. Твърдеше се, че в него има указания кого един държавен орган да пощади и към кого законът да бъде приложен с цялата му строгост. Още тогава възникна въпросът защо тази експертиза не е била изискана незабавно.

Друг казус е далеч от високите етажи на властта. Човек научава, че собствената му къща и двор са обявени за продажба от напълно непознат. Оказва се, че пред нотариус няколко „свидетели“ са удостоверили, че от години имотът се владее от друг. За собственика предстои изтощителна съдебна битка за собствения му дом. А наказателната отговорност за очевидно неверните свидетелски показания изглежда далечна и несигурна.

На пръв поглед двете истории нямат много общо. Едната е от света на властта, другата - от всекидневието на обикновения гражданин. Сходното в двата случая е, че законът не се е провалил, той просто е бил приложен по начин, който облагодетелства едната страна. Общото е и в усещането, че законът не работи по един и същ начин във всички случаи.

А точно това усещане разяжда общественото доверие! Хората могат да приемат дори неблагоприятно решение, ако вярват, че правилата са еднакви за всички. Но трудно приемат мисълта, че за едни законът е средство за защита, а за други - средство за принуда.

Правото не съществува само, за да наказва престъпления или да урежда спорове, по-дълбоката му функция е да ограничава произвола и да създава предвидимост. Да гарантира, че при сходни обстоятелства държавата ще реагира по сходен начин - независимо дали срещу нея стои обикновен гражданин, влиятелен предприемач или високопоставен политик.

Именно тази предвидимост превръща закона в обществен договор. Извършил си нарушение - очакваш санкция. Станал си жертва на престъпление - очакваш защита. Спориш за свое право - очакваш безпристрастно решение. Разрушат ли се тези очаквания, руши се не просто доверието в институциите, а самата същина на правния ред.

Законът обаче няма собствена воля. Той не действа автоматично. Между текста и приложението му стоят хора - полицейски служители, следователи, прокурори, съдии. Те преценяват дали има достатъчно данни за разследване, кои доказателства са необходими, какви процесуални действия да бъдат извършени и дали установените факти позволяват определен правен извод.

Точно в тази човешка преценка се намира както силата на правото, така и неговата най-голяма уязвимост.

Историята многократно е показвала, че законът може да бъде не само защита, но и оръжие. В Древния Рим правните норми дълго са закрепвали социалното превъзходство на патрициите над плебеите. В Англия и Шотландия през XVII век монархията и официалната църква използват закона, за да преследват религиозни общности и несъгласни. Така конфликтът между позитивното право - написаното от силния - и естественото право - свободата и достойнството на човека - се оказва стар, но не и отминал.

Днес селективното правоприлагане рядко се проявява като открит отказ да бъде приложен законът. Много по-често то се реализира чрез поредица от напълно законни процесуални решения. Какви доказателства да се съберат. На кои версии да се даде приоритет. Колко активно да се търсят нови факти. Дали да се изчерпат всички възможности на закона. Всяко от тези решения поотделно може да изглежда законосъобразно. Но когато се повтарят в една и съща посока, възниква модел.

Първият механизъм е селекцията на приоритетите. Едни дела се движат бързо, други потъват в тишина. Когато случаи със значим обществен интерес дълго остават без видимо развитие, неизбежно възникват съмнения. Критерият явно не е само обществената опасност или качеството на доказателствата.

Вторият механизъм е различната интензивност на процесуалната активност. В едни случаи органите използват всяка възможност - експертизи, разпити, проверки на всички версии, международни запитвания. В други разследването приключва след минимален обем действия с обяснението, че липсват достатъчно доказателства. Формално и в двата случая законът може да е спазен.

Третият механизъм е времето. Забавянето на едно производство може да обезсмисли наказателната репресия, да компрометира доказателства, да доведе до изтичане на давностни срокове или просто да отслаби обществения интерес. Понякога не е необходимо делото да бъде прекратено. Достатъчно е да бъде забавено.

Не е нужно някой всекидневно да дава незаконни указания. Достатъчно е системата да създава предвидими стимули и санкции. Един служител бързо разбира кои дела трябва да получат максимална активност, кои могат да изчакат и кои е по-разумно да не се превръщат в личен приоритет. Така институциите започват да се управляват не толкова чрез преки разпореждания, колкото чрез управление на професионалните очаквания.

Затова въпросът не е само дали отделен прокурор, следовател или съдия е сгрешил в конкретен случай. По-важният въпрос е дали гражданите все още вярват, че при сходни обстоятелства държавата ще реагира по сходен начин. Защото правовата държава не се измерва единствено с броя на приетите закони, нито с тежестта на санкциите в тях. Тя се измерва с предвидимостта, с еднаквата мяра и с увереността, че силният не може да превърне закона в чадър, а слабият няма да остане без защита.

Затова избирателното правоприлагане е толкова трудно за доказване и толкова лесно за обществено разпознаване. То често не оставя след себе си незаконен акт, а поредица от привидно нормални решения. Именно от тях се ражда житейското усещане: „Не знам как е, но не е така.“

Данните само потвърждават това усещане. В европейските сравнителни изследвания България остава сред страните с най-ниско доверие в независимостта на правосъдието. В Индекса за върховенство на закона на World Justice Project за 2025 г. страната е на 61-во място от 143 държави и на 30-о място от 31 държави в своята регионална група.

Но най-тежката присъда не е в международните класации. Тя е в ежедневното убеждение на гражданите, че законът не е еднакво силен за всички. Когато е насочен към слабия, той може да бъде бърз, строг и безмилостен. Когато стигне до силния, често става бавен, предпазлив и забравящ.

Тогава законът престава да бъде обща мярка за справедливост и започва да изглежда като ресурс - нещо, което може да бъде насочвано, забавяно, усилвано или обезсилвано. За едни той остава щит. За други се превръща в натиск.

А да бъдеш „извън закона“ в такава система невинаги означава да си престъпник. Понякога означава просто да си без защита.

Следващия петък четете четвъртата статия от поредицата, озаглавена „Психологията на властовото разложение“