Евдокия Петева фанатично обожава мъжа си като учен и политик

Молбата е точно колкото за една машнописна страница и вътре няма нито една излишна дума. Кратко и точно, без излишни емоции. Молба до министъра на вътрешните работи. Подписана е от една жена на 64 години, която е интернирана в Самоков, далеч от дома й в София, населен между впрочем вече с чужди хора. Моли се: да й позволят да се върне в столицата, където живеят възрастната й майка и сестрите й, за да си помагат взаимно, а и за да се лекува - има болно сърце, високо кръвно налягане, проблеми с жлъчката... Прилага необходимите документи, плюс писмо от осем души видни интелектуалци, свидетелстващи, че тя е ценен кадър за културата ни и ще е добре отново да работи за тази култура. Годината е навярно 1965. Молбата не е удовлетворена и молителката почти до края на живота си е далеч от близките си. Тя се казва Евдокия Петева-Филова. Каква е вината й? Че е вдовица на проф. д-р Богдан Филов. Осъден на смърт от Народния съд. За нея са сметнали, че е безобидна, затова е още жива.

Евдокия или Кита, както я наричат галено най-близките й, се ражда и расте в семейство на генерал (началник на Военното на Н.В. училище и по-късно военен наставник на княз Борис Търновски) и дъщеря на казанлъшки търговец на розово масло. Завършва с отличие гимназията, следва и

завършва с докторат история на изкуството и философия в Германия

Специализира в Париж. Едва-що назначена за уредник в Народния етнографски музей, тя се втурва да прави изложби от носии, шевици и женски украшения, за да покаже на света какви съкровища има България.

Защо едва превалила 30-те години чаровна девойка се жени за много по-възрастен и видимо некрасив мъж? Изборът на интелигентните – проф. д-р Богдан Филов е виден мъж, изключителен ерудит в своята област - археологията, директор на Народния археологически институт и професор по история на изкуството и археология в Софийския университет. Следвал е като нея в Германия. Твърди се, че се запознават в Юнион клуб, където той редовно се наслаждава на добрата кухня и подбрана компания интелектуалци. Тя е поласкана от вниманието му, той е удивен от познанията и културата й...

Имало ли е чувства между тях?

От запазените писма лъха истинска нежност и разбирателство, но като че ли надделява духовната близост, общата любов към изкуствата, към съкровищата на миналото. Женят се в Боянската църква в 1932 г. До края на живота си Евдокия е убедена в непогрешимостта на съпруга си и за няколко години – когато той потъва във водовъртежа на политиката – тя изоставя дори своята любима работа, за да бъде винаги до него и винаги С НЕГО като подкрепа, като оценка, като единомислие.

Нейният дневник (май 1939-15 август 1944) не дава обаче отговор на най-важния, що се отнася до нейния живот и съдба, въпрос: от любов или от политическо късогледство е подкрепяла и горещо одобрявала неговите погрешни политически решения - например подписването на Тристранния пакт, което включва България във Втората световна война на страната на нацистка Германия. А година преди това внасянето на Закона за защита на държавата, съдържащ дискриминационни мерки срещу евреите. Към края на мандата му като премиер в Германия са депортирани 11 хиляди евреи от освободените български области Македония и Българска Тракия, повечето от които загиват – знаела ли е, разбирала ли е, одобрявала ли е това чаровната Кита, възпитана дама с добри обноски и перфектно владеене на три езика? Тя, която не успява да роди свои деца, но обожава чуждите и много често в дневника си отделя умилителни редове за царските деца:

какво прави малкият Симеончо

Какво е казала малката Мария Луиза? Какви подаръци да им купи за Коледа...

Казват, че при вестта, че мъжът й ще бъде екзекутиран, тя плаче и се моли: „Разстреляйте ме заедно с него, искам да го последвам и в смъртта му“. Всъщност й се случва нещо по-жестоко от разстрел: мъжът й е мъртъв и имуществото му е конфискувано, а нея я въдворяват отначало в Дулово, после в Русе, в Ловеч, накрая в Самоков, където живее почти до края на живота си. Забраняват й да работи и за да се прехранва, тя дава частни уроци по френски и немски, а местни хора, които й симпатизират, й носят тайно картофи, масло, брашно. Напразно праща молби да я допуснат да се върне в София, където все още има роднини.

Самотна, болна и отчаяна, тя търси утеха в познатата работа – издирва оригинални документи и архиви на възрожденския художник и иконописец Никола Образописов, за да не потъне името и делото му в забрава. (Приготвеният ръкопис ще бъде издаден в книга посмъртно, едва през 1994 г.) Малцина са тези нейни познати, които имат смелостта да я посетят, да й пишат, да останат нейни приятели. Изключват я от Клуба на българските писателки, макар че някога дълго са я ухажвали, за да склони да членува в него. Самата тя никога не е претендирала за титлата „писател“, въпреки стотиците статии и книгите, които е издала за българското народно изкуство и бит, плюс монография за художника Иван Милев.

Умира през 1973 г. от хепатит.