Нашият политически синдром

Днес честваме 80 г. от рождението на големия български общественик проф. Марко Семов

Като гледа политиците ни и всички големи шефове, на човек му идва да заплаче

Днес - 11 юли 2019 г., се отбелязват 80 години от рождението на големия български народопсихолог, писател и общественик чл.-кор. проф. д.ф.н. Марко Семов. Снощи президентът Румен Радев връчи на Българската академия на науките наградата „Проф. Марко Семов“ на тържествена церемония. Призът се връчва „за изключителната роля на най-старата и авторитетна българска институция в духовния живот на българската нация и по повод 150-годишнината от създаването u!“.

Проф. Марко Семов (1939-2007 г.) бе един от най-ярките интелектуалци на съвременна България: страстен патриот, изключителен публицист, писател, оставил ни над 60 книги литературно творчество, които го нареждат сред най-четените български автори през 20 век. Сред най-популярните му книги са: пътеписите „За Япония като за Япония“, „И за Америка като за Америка“, „Китай - какво си всъщност ти?“, „Земя на богове и хора“, много книги с разкази и есета, както и предизвикалия много вълнения с темата за българската миграция роман „Цената“. Предлагаме ви един от многото пророчески текстове на проф. Марко Семов из поредицата „Писма до България“, който и днес звучи актуално.

Много е казано и изписано и все не достига за един плътен, добре изрисуван образ на българския политик.

На първо място в този образ седи самочувствието, че българин ли е - той разбира от политика, поради което е готов за всякакви политически постове: от съветник в общината до министър-председател. Само така можем да си обясним факта, че през последните години имахме министър-председатели, които до този момент един човек не са управлявали и ден трудов стаж не са имали. С което сложихме началото на едно поредно изумление на света от българския политически синдром...

И президенти такива имахме, и председатели на парламента. Да не говорим за шефове на парламентарни групи и комисии, за министри. За директори на телевизии и радиа, за главни редактори на вестници и за още какво ли не в нашата бързо ошашавена държавна машина...

Като ги гледа човек, понякога му иде да заплаче - дотам ли е опоскана България, че в министерските кресла се настаниха такива нищожества, които, като паднат от власт - и за овчари не стават. Мъдрият Буров поради това изрече великото си прозрение „В България, казваше той, всеки селянин се смята готов за кмет. Всеки кмет - за депутат, всеки депутат - за министър“. И добавяше многозначително: „В България министри са все бивши или бъдещи затворници“... И така закова една българска политическа аксиома, жива-живеничка и до днес...

В САЩ с политика се занимават 3 до 5% от населението, във Франция 5 до 7%, а в България винаги има 150-200 партии... Обяснението дава великият Бай Ганьо: в България - казваше предприемчивият българин на Алеко - политиката е келепир, политиката е привилегия, политиката е постигане за малко време, с малко труд, с малка или с никаква култура, на богатство и положение в обществото, които са недостъпни за писател, за учен, за среден бизнесмен. Пипнеш ли политическо кресло - пиши се вече в друго петолиние. Друг човек си, от друга планета. От там или в ковчег, или с полицай те изкарват…

У нас в политиката влизат не хора, които са забогатели, а хора, които искат да забогатеят. Тук върви една пропаст между България и демократична Европа, която скоро няма запълване!

Бяхме стигнали до там да купуваме сензори за задниците на депутатите, за да ги накараме да седнат в парламента и да гласуват…

Аз не зная има ли в света друг парламент, в който депутатите да са до такава степен безотговорни и махнали с ръка на държава, на дълг, на елементарна отговорност. Както не зная и какво става от тук нататък в такъв парламент, в който депутатите трябва едва ли не с пушка да се вкарват да гласуват…

Струва ми се, че нашето политическо обезумяване достигна границата на търпимостта. Как да върви държавата ни с такъв парламент? Навред по света, като кажеш „депутат“, се разбира национално отговорен човек. У нас се разбира келепирджия, в най-добрия случай - шегаджия.

И аз наистина не зная трябва ли тези 240 души до такава степен да се измъчват да идват до парламента, па било и с мерцедеси, или да ги оставим да си живеят живота, като преминем на сесии. Друго и да не стане, поне по-малко ще отделяме от немотията си за дупето на депутата, за мецедеса, за новите им прически и костюми.

Колко парламента минаха - а имената на колко депутати помните? И като ги помните - какво от тях помните? Колко от тях влязоха в душите ви като хора, на които им е мило за България и българския народ?

Я помислете колко учени познавате, колко талантливи творци, колко учители - които едва свързват двата края. И колко бедни политици познавате?...

България ще стане нормална държава, когато политиката престане да носи келепир, привилегии и леснодостъпни и осигурени от закона кражби. Когато политиката стане място за добродетели, за достойнство и за патриотизъм.

Българският политик освен това никога не е виновен. По правило виновен е друг - ако не политическият противник, то външен враг. От времето на народопсихолога Тодор Панов и писателя Михалаки Георгиев до днес и в това отношение нищо ново. Сменят се идолите: и Германия беше идол, и Съветският съюз, и САЩ, ала едно нова драскотина в политическото поведение на българския властник не се появи...

Но няма да е вярно, ако кажем, че в българския политически живот няма моменти на най-сакрална грижа за съдбата на българския народ. Има - и още как! Стига да се мерне телевизионна камера, микрофон да се яви - тогава, о, тогава… - каква болка за народната съдба избухва в душата на българския политик! Колко обича той пред микрофон да страда за Отечеството си! И колко загрижен е!

Да говорим ли за изумителния талант на българския политик да нанася удари под пояса? Каква изобретателност! Каква дълбока злопаметност, какво съкровище от злоба е душата му, ако неговото лично или на партията му положение е застрашено.

Българската демокрация е като обеднен уран - все нещо не u достига. Това нещо са времето и нравите ни. Не са повече от 10 фамилиите в България, в които поне 5 поколения поред имат висше образование. Като нямаме потомствена интелигенция - каква потомствена аристокрация да имаме? Като сме я секли и бастисвали, доколкото сме я имали - как да имаме демокрация? Бедният човек не може да бъде нито аристократ, нито демократ! А от играта на демокрация, която е тъй характерна за българския политически живот, по-страшна е само диктатурата.

И то не във всички случаи. Една просветена диктатура може да бъде по-полезна на един народ от непросветената и фалшива демокрация, каквато - за жалост! - е нашата.

Големият Петър Увалиев, когато говореше за българската демокрация, обичаше да казва: „Когато в една страна всичко може да се каже, то и всичко може да се върши“...

И може би словото, което обхожда Отечеството ни, трябва първо да се сети, че освен другото, то има и мисия, която стои недовършена.

Къде си, честно и неподкупно българско слово? Достойно и мъжествено? Което не шикалкави и не шмекерува? Което мре за истината?

Народът ни те иска и те чака! Защото истината е духовност...

А ХХІ век, по думите на Айнщайн, или ще е век на духовността, или ще е краят на човечеството...