Барутният завод гръмна като кьорфишек

Пироманите потънаха в траур, няма да има за пиратки

За европейците ние сме балкански малоумници. Германски оръжеен гигант се опита да ни пробута взривното вещество

Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“, възкликна Йордан Йовков. Той се сражава в Балканската война и знае цената на барута. Който не може да зареди и застреля врага, сам е обречен на гибел.

Сега пироманите потънаха в траур, защото няма да има барут за пиратки. Барутният завод уж щяха да го строят, но гръмна като сватбарски кьорфишек. Всъщност кьорфишеци са и пиратките, макар че късат пръсти и вадят очи.

За европейците ние сме балкански малоумници. Германски оръжеен гигант се опита да ни пробута взривното вещество. Причините са евтина работна ръка, замърсяване на околната среда и опасно производство. Няма да плащат дебели заплати, няма да тровят техния въздух, опазват живота и здравето на арийското племе. А нас, туземците на континента - кучета ни яли.

„Няма пари!“, сряза мераците им министърът на икономиката Александър Пулев.

Малцина знаят, че най-жестоката производствена авария се случва тъкмо в барутна фабрика. Отнема живота на 81 жертви, които още помни Русе. Предприятието било в източната част на града край Дунава. През 1897 г. там работят между 217 и 318 души - мъже, жени и деца. Чорбаджии са петимата братя Никола, Тодор, Лазар, Минко и Борис. Алчни за лесна печалба като сегашните им европейски колеги.

За да демонстрират безопасност, братоците влизат при барута със запалени цигари. Разхождат се и отронват едно „Бог да пази!“ На 25 юли същата година обаче Господ нещо се разсеял и иде страшното. Боян Драганов, който подробно е изследвал трагедията, пише:

„Към 13,30 часа в барутното отделение става възпламеняване поради невнимание от страна на работещите. Избухва пожар, който обхваща цялото помещение. Започват да експлоадират складираният барут и патрони. Настъпва огнен ад.“

Барутът е тон и половина, отделно са патроните. Част от работниците изгарят веднага. Другите хукват към единствената отворена врата. Някои са размазани от бягащите. Най-съобразителните скачат в Дунава да гаси горящите им дрехи.

Пет часа огнените езици поглъщат страдалците. В болницата са откарани петдесетина, повечето свършват в мъчителни гърчове. „Когато пламъците затихват - хроникира Драганов - се разкрива потресаваща гледка - земята под бараката е добила цвят на керемида и е осеяна с телата на десетки напълно изгорели и полуизгорели работници. Две сетричета са посрещнали страшната смърт прегърнати.“

Жестоката равносметка е 81 овъглени, някои остават неразпознати. Русе осъмва с некролози по улиците. Братята ги гледат, цъкат с език и палят цигари „Дубъл екстра“. Двама са арестувани, но срещу гаранция от 100 000 лева излизат на светло. Тогавашният съд е като сегашният - парите спасяват разбойниците. Държавата отпуска 5000 лева за ковчези.

Трагедията влиза в Народното събрание. Найчо Цанов, един от малцината честни политици, иска оставката на правителството. Закономерно обаче, парламентът подмита драмата. Домораслата ни Темида също е милостива. Слага на едната везна шепа барут, на другата вината на собствениците. Везната измамно се клати.

За толкова погубени човешки живота Никола получава три месеца затвор, а брат му Тодор само месец. Плюс 62 000 лева обезщетение. Двамата обжалват пред Апелативния съд, който намалява сумата на 25 000 лева.
През 1897 г. нашата оръжейна промишленост гърми за първи път. После има много експлозии. Една от най-тежките е през 1929 г. в софийската работилница „Арсенал“. Тя била на Лозенец срещу Семинарията. Тогава загиват 30 работници.

На 4 март към 11 и 30 преди обяд помощник-пиротехникът Георги Спасов смесва 2 килограма барут с 1 кило селитра. Прибавя вода, разбърква порцията и я поставя върху печката. Водата трябва да се изпари, без огънят да подпали сместа.

Обратно на правилото, коварната каша пламва. Хвърчат искри, които палят взривните материали по близките маси. Червените езици бързо пълзят към склада, натъпкан с барут, бертолетова сол, сяра и други опасни вещества.

Ужасени, работниците хукват към северната врата на помещението. Първа хваща дръжката Парашкева Атанасова. Другите се спускат върху нея и тълпата затиска портата, която се отваря навътре. Тогава обезумелите се юрват към източната врата, където капанът се повтаря. Всички натискат навън, вместо да дърпат навътре.
В този момент сградата се взривява. От центъра на столицата експлозията наподобява огромен фойерверк. Над хълма първо се издига висок стълп дим, после се чува избумтяване. „Приличаше на оръдеен залп от Световната война!“, свидетелстват очевидци.

Към огъня тичат войници и стражари. Съобразителен спасител се сеща да звънне в Пожарната. Огнеборците стигат „Арсенала“, но се оказва, че крановете не пускат вода. Изпразват бъчонките, ругаят и слизат в града за още вода. През това време доброволци хвърлят шепи сняг в пламъците.

От пепелището са изровени 24 трупа, в Александровската болница са откарани 15 обгорели. Агонията на ранените се проточва със седмици. На 24 март издъхва пиротехникът Тодор Митев, на 27-и почива още една работничка. До юни жертвите закръглят числото 30.

Съдебно-медицинската експертиза установява, че мъртвите първо са задушени от газовете, след което са овъглени от огъня. Състоянието им е такова, че близките едва ги разпознават.

След трагедията „Арсенал“ става синоним на „Убиец“. Завод „Арсенал“ в Казанлък толкова редовно гърми, че дори не му обръщаме внимание. Взривовете не са кьорфишеци - убиват в буквалния смисъл на думата. Без да сме във война, нашата военна промишленост слага черни забратки откакто я има.

През 1978 г. например експлоадира Военният завод в Сопот. Не се разбра колко загинаха, макар че ударната вълна изпочупи прозорците чак на съседно Карлово. Сега германците сложиха бурето с барут в близкото село Иганово. За да опазят остъклението си, карловци поискаха референдум. Административният съд го обяви за незаконен.

„Стефче, у нас гласът народен е глас в пустиня!“, коментира пред жена си един приятел.