Не само костите, духът на цар Самуил се завръща в Отечеството

Новината на 29 септември 2026 г. - костите на цар Самуил се завръщат в България - 
в базиликата “Св. София” в нашата столица

Пренасянето на костите на цар Самуил в София е жест на добросъседство и уважение към историческата истина

За големите авторитети на европейската и световната историческа наука няма абсолютно никакво съмнение, че цар Самуил (997 - 6 октомври 1014 г.) и неговите потомци са българи и владетели на средновековна България. В миналото е широко застъпено мнението, че “могъщият комит” Никола, бащата на цар Самуил и неговите братя (т. нар. Комитопули), е княз на “славянското племе” берзити. В Скопие тази теория се приема за меродавна, въпреки че отдавна е изоставена от европейската наука. Нещо повече, самите берзити най-вероятно не са “македонски словени”, а “клонка” на /пра/българската общност берсили! С други думи, част от държавата на кан Кубер (по-малкият брат на Аспарух), създал “втората България” на Балканите в полетата на Прилеп и Битоля. Родът на Комитопулите обаче не е пряко свързан с Куберовите българи, без да подценяваме тяхното място в общата ни българска история с хората от Северна Македония. За византийската историчка Анна Комнина (правнучка на цар Иван Владислав!), Самуил е потомък на кан Крум, а родът му произлиза от Велики Преслав, “домашният Цариград” на българите! Тази тема сме разгледали по-подробно в книгите “Векът на цар Самуил” (2014) и “Династията на Крум” (2019 г.).
Личността на бележития цар вълнува не само нас, но и честните и мислещи хора в република Северна Македония. Нека още веднъж подчертаем, че наред с категоричните сведения на средновековните автори за произхода на цар Самуил, показателни са и държавно-политическите характеристики на тогавашното Българско царство. В продължение на близо три столетия византийските хронисти пишат за “Крум Българина”, “Симеон Българина”, “Петър Българина”, “Самуил Българина”, “Пресиан Българина”, “Арон Българина”, “Алусиан Българина”, “Василий Алусиан Българина” и т. н. - в един и същ маниер, като се започне от прародителя Крум, чак до внуците на цар Иван Владислав... През 1015 г. в своя Битолски надпис Иван Владислав се обръща както към своите поданици, така и към бъдещите поколения. “Българският самодържец” гордо заявява, че е “българин родом”, син на Арон, племенник на „... самодържавния цар Самуил...”, „... внук на Никола и Рипсимия, благоверните...” Неслучайно Йоан Скилица и Михаил Псел подчертават изрично - в България (за разлика от Византия) права върху царския престол имат само личности „... от царския род...” Затова през 971 г., когато цар Борис II и брат му Роман попадат в ромейски плен, българите поверяват управлението на братята Комитопули, които са „... от същото царско коляно...” - израз на неизвестния автор на “Българския апокрифен летопис” от XII век. Интересна илюстрация на традицията е повторението на имената “Пресиан”, “Гаврил”, “Йоан” и др. при представителите на династията, както и популярността на старозаветните царски и пророчески имена “Симеон”, “Вениамин”, “Давид”, “Мойсей”, “Арон”, “Самуил”...
Цар Самуил и неговите приемници са пазители и продължители на политическата мисъл от Плиска и Велики Преслав. При тяхното царуване, а дори и във въстанията на Петър Делян (1040-1041) и Георги Войтех (1072-1073), виждаме традиционния български политически модел, познат още от времената на Крум и Омуртаг. Върховият израз на държавната идеология е титлата на владетеля - “цар и самодържец на българите”. Цар Самуил и неговите наследници не се ограничават с придобитите през 927 г. идейно-политически позиции, когато Византия признава на цар Петър титлата “василевс” (император, цар). Напротив, доктрината на цар Симеон Велики за правата на българите върху короната на Империята продължава своя живот! След българската победа в прохода Траянови врата (17 август 986 г.), византийският поет Йоан Геометър възкликва: “Истър (Дунав, българите) грабна короната на Рим...” Израз на същото мислене са и двата заговора на “магистър Пресиан Българина”, на практика последният владетел на Първото царство, през 1026 и 1029/1030 г., който се стреми да превземе империята “отвътре” и да освободи народа си “отгоре”... Така е, защото синът на цар Иван Владислав, носещ името на кан Пресиан I (836-852), е възпитан в духа на идеите на цар Симеон Велики, “императорът на българи и ромеи”...
И друг път сме цитирали водещи имена в световната наука, писали за цар Самуил. Британският историк Стивън Рънсиман в своята “История на Първата българска империя» (Лондон, 1930 г.) пише: “Макар понякога ликът на България да е засенчен от облаци, тя може да бъде горда със своята история... Нейният величествен път се губи в мрака на далечни времена, минавайки през Самуил и неговия кипящ от страсти двор край планинските езера на Македония; през Симеон на златния му трон (...); през Борис, който излязъл пред озарения си от сияние дворец, заобиколен от ангели; през Крум, който (...) вдигал наздравици към своите боляри с черепа на един император...» Според известния гръцки византолог Йоанис Караянопулос “По своята същност държавата на Самуил е чисто българска и българските съпротивителни действия срещу Византия са можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които са подчертано български...” В най-ново време ще отбележим книгата на талантливия сръбски историк Сърджан Пириватрич “Самуиловата държава - обхват и характер” (Белград, 1998), чиято оценка е особено болезнена за псевдонаучната пропаганда в Скопие... Нов тласък на изследванията даде организираната от акад. Васил Гюзелев и проф. Георги Николов международна научна конференция, посветена на 1000-годишнината от кончината на бележития владетел през 2014 г. Непременно трябва да отбележим и благородния жест на д-р Милен Врабевски, благодарение на когото от 2015 г. София и България имат паметник на цар Самуил, и то там, където му е мястото - при древната базилика “Света София”.
От години в общественото пространство се повдига въпросът за пренасянето на костите на цар Самуил в България. Както е известно, те са открити от проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. при археологическото проучване на базиликата “Св. Ахил” на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Бележитият владетел умира на 6 октомври 1014 г. и е погребан в любимата си резиденция, укрепеният островен град Преспа. Наистина, днес свързваме цар Самуил със старопрестолните Преспа и Охрид, но в драматичния си жизнен път владетелят има силна връзка и с днешната ни столица София - средновековният Средец, управляван от неговия баща комит Никола. По тази причина великият Самуил най-вероятно е роден в днешна София. Казано с езика на старите българи, този град и България са неговото Отечество! Културната и обществената значимост на сакралните личности създава традицията техните мощи да бъдат пренасяни и поставяни на места, където могат да бъдат достояние на колкото се може повече поклонници. Нека отново припомним думите на солунския писател Йоан Ставракий от XIII век: “Онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...” - категорично свидетелство за историческа памет, но и за почит! Въпреки че (все още!) не е канонизиран от Българската православна църква, цар Самуил е помнен от нашите предци като воин, но и като истински мъченик за България, за своя български народ... Така е и днес, така ще бъде, докато на този свят има българи. Затова мястото на костите на цар Самуил безспорно е в базиликата “Света София” - древният храм, пред който гори вечният огън за падналите синове на Майка България.