Още една „страстна“ седмица в отношенията ни със Скопие

Не разбирала Гордана Силяновска-Давкова български - не на мене тия

Защо се получава така, че всяко идване на президента на Северна Македония Силяновска-Давкова у нас е придружено от скандал?

Пак заедно със Скопие се спретнахме поредна „страстна“ седмица за двустранните ни отношения, май? Президентът на Северна Македония Гордана Силяновска-Давкова дойде у нас по повод отбелязването на 30-годишния юбилей от Процеса за сътрудничество в Югоизточна Европа, видя се с българската си колежка Илияна Йотова и си замина, оставяйки след себе си горчивия привкус на нещо вече виждано. 

В нейна компания бе и министърът на външните работи и външната търговия Тимчо Муцунски, което вече предполагаше повишено внимание от българска страна. Както впрочем си позволих да прогнозирам в предишен текст, защото хем си давам сметка за провокационния потенциал на младия шеф на дипломацията на Северна Македония, хем съм наясно с някои от „триковете“ която г-жа Силяновска-Давкова крие в ръкава си като резултат от дългогодишната си въртележка из научните, университетските и политически кръгове край Вардар. 

Как беше в онази реклама – „особено опасна комбинация“, нали така: Силяновска-Давкова и Тимчо Муцунски. И хич не беше случаен фактът, че на няколко пъти тук таме бе припомняно, че при едно предишно посещение на двамата в София по повод балетна постановка изригна неприятният случай с липсата на знамето на Северна Македония по време на срещата на гостенката с нейния домакин, тогавашният президент Румен Радев. Впрочем и самата Силяновска-Давкова припомни този случай в интервюто, което даде преди визитата си в София за емисията „360 степени“ на журналиста Васко Поппетрески. Но за това ще стане дума малко по-нататък.

 Та, казвам, дайте да я караме по-весело и по-светло. В Лектория „Македония“ на Македонския научен институт, която водя от десетина години насам, ми гостува Владо Перев от Скопие. Не му е за първи път да идва, но този път го бях предупредил да не носи със себе си лаптопа си и да не чете предварително готов текст или някакви бележки. Исках го автентичен и непосредствен, така както сме си говорили дълго и напоително в някоя от скопските кафани – сладкодумен и знаещ и все още помнещ много. Та, Владо дойде, и разказа такива интересни неща, някои от които и аз не бях чувал. Който беше дошъл в залата, знае това. Но две неща ми направиха впечатление: първо, от македонските българи, които са намерили своето препитание у нас, беше дошъл само Християн Пендиков, секретарят на закритото вече Сдружение „Цар Борис III“ в Охрид. Неслучайно на Перев бе зададен въпрос от един от присъстващите кога най-после сдруженията на българите в Северна Македония ще започнат да действат заедно? Надявам се разбирате какво искам да кажа. Същият, но неизказан въпрос, очевидно се отнася и до сдруженията им в България.

Второ, за всяка проява на Лектория „Македония“ пиша съобщение във Фейсбук. Нищо повече от една покана с информация за гостите и темата, по която ще говорим. Тя и така се възприема. Сега за първи път от десет години поканата стана повод за дебат, в който имаше и голяма доза липса на мярка и откровена омраза и „препоръки“ да си приберем Перев у нас. Нямал място в Македония, бил такъв и онакъв и така нататък, все по конспекта. Човекът бе дошъл в България, за да участва със свое изказване в международна проява, организирана от проф. Буряна Бужашка и от ръководения от нея Институт за издирване и съхраняване на българското културно и историческо наследство, а те ми пишат, че бил дошъл да „си вземе пенсията“ от нашите власти. Толкова им стига акълът на авторите на тези думи, но пък от личен опит знам, че легендата за това, че българското чувство на хората от днешна Северна Македония е платено от София, е точно толкова измислена, колкото и невярна. Но че темата е крайно чувствителна, в това няма никакво съмнение. Пример? Ето.

 Преди време покойният писател, поет и публицист, авторът на сценария на филма „Подгряване на вчерашния обад“ Миле Неделковски ме запозна със Симеон Бужаровски. Прякорът му беше Зебец, на името на някогашния футболист от „репрезентацията“ на Югославия Зебец. Изглежда човекът бе играл и той футбол и хората го знаеха с прякора. Миле ми го представи като негов близък приятел и като човек с ясно българско чувство. Виждахме се няколко пъти и винаги оставах впечатлен от близостта между двамата. Докато един ден виждам Зебец сам и го питам къде е Миле, нали бяхте неразделни с него. „Не искам повече да го видя“, бе отговорът. Чакай бе, Симеоне, защо така? Как защо, разбрах, че Миле получава българска пенсия. Намекът бе, че писателят е „платеник“ и че българската държава по някакъв начин го възнаграждава парично за неговото българско чувство. Симеоне, реших да се пошегувам, не знам дали това е истина, но щом аз не знам, значи, не е вярно. Обещах да проверя. Питах посланика, питах хората от службите в мисията, звъннах в София в социалното министерство, още някъде звънях, но отговорът навсякъде бе: „Не, нямаме пенсионер с такова име“. Намерих Зебец и му го казах, но той настояваше на своето. Така било, някой сигурен човек му го бил казал, и така нататък. От този момент Миле и Симеон се разделиха, а и нашите срещи станаха крайно редки. А така научих още едно правило – ако искаш да опозориш някого, пусни слух, че София му плаща за нещо, каквото и да е то. Оттам разстоянието до „предавник“ е кратичко.

Но да се върнем на визитата на Силяновска-Давкова в София. Както споменах, преди нея тя даде интервю за журналиста Васко Поппетрески в неговата емисия „360 степени". Предаването се подготвя и излъчва в ефира на обществената Македонска телевизия и е едно от най-качествените неща, които могат да се видят там. Може би тъкмо защото е външна продукция. Самият Васко е сериозен журналист, винаги се готви старателно за срещите с гостите си и в повечето случаи му се „получава“. Отделих си час, час и нещо да изгледам целия разговор и не съжалявам. Правил съм достатъчно много подобни интервюта, за да знам кога на водешия почва да му писва от обяснителния и подробен тон на госта, с който се нарушава предварителната схема, която журналистът си е подготвил. Със своя флегматичен изказ и назидателен тон и със стремежа си да обяснява всичко като на първокласници Силяновска-Давкова очевидно изнерви домакина си. В един момент обаче разговорът стигна до „вординга“, който е използван при подготовката на двата протокола от Преговорната рамка за членство в ЕС, особено за втория. Спорът между Поппетрески и Силяновска-Давкова бе за това дали въпросният „вординг“ предполага договореностите в протоколите да имат задължителен характер за изпълнение, или са само пожелателни, насърчителни и окуражителни. „Вордингот“ така, „вордингот“ иначе. И единият, и другата. „Вординг“, та „вординг“. А той, както се досещате, идва от „word“ с неговото значение на „дума“. Защо може да бъде сложно, като е толкова просто?

Това си е маниер. И той е продукт на провинциалното разбиране, че колкото повече чуждици употребяваш в езика си, толкова си по-важен и стоиш по-високо в социалната или интелектуалната стълбица на обществото. Лексикалният състав на днешната езикова норма в Северна Македония отдавна е пълна и препълнена, както от директни заемки от сръбския език, така и от „помакедончени“ понятия от английския, предимно. Какво се чудите тогава, че Силяновска-Давкова отказа да отговаря на българските журналисти и им препоръча да задават въпросите си на английски. Че това е елементарна хитрост да се отървеш от неприятни питания, на които да се чудиш как да отговориш, е вън от всякакво съмнение. Но в контекста на отношенията в момента между София и Скопие това си е чист знак за отказ от диалог, или по-скоро за препращането му в едни сфери, които са толкова далеч от истинските връзки между хората от двете страни на границата. 

Не разбирала български, не на мене тия. Случайността същата вечер ме събра на една маса със съветника по външнополитическите въпроси на Силяновска-Давкова Исмаил Алийи. Свестен човек, разумен. Попитах го вярно ли е, че неговата шефка е препоръчала на българските журналисти да задават въпросите си на английски. Да, вярно е, отговори. Тя не разбира добре български, а и журналистите бяха така агресивни. Исмаил, да не мислиш, че същите тези журналисти не са агресивни, даже и повече, към българските политици, му отговорих?

Иначе и двамата се съгласихме, че е срамота двете съседни държави, които са най-близки, да имат такива отношения като тези, които отново направиха миналата политическа седмица „страстна“.