Покушения

За политиканите ни всичко, дори Времето, е някаква блудкавост - и те си въобразяват, дори са убедени, 
че могат да се пазарят с него и да го надхитрят

Тукашната политика, сякаш по задължение неразбираема, в последните години започва да изглежда направо като смахната и нашите хора отдавна са наясно с това

Хвърлям по едно око към текстовете на Борислав Цеков - до голяма степен това е неизбежно, понеже с него сме съседи по колонки в „Труд news“. Той е интересен автор, заслужава да бъде четен; обсебен е от едрите теми, напоследък го занимават предимно изстъпленията на „неолибералния бяс“; тия дни представи новата си книга „Доктрината Тръмп: триумф и всекидневие“.

Заглавието на последния му текст - „Покушенията срещу българската мечта“ - направо ме стресна, признавам си. В скромните си дописки от дълги години чопля перипетиите на Българската Съдба - и не мога да си обясня, как съм пропуснал такива злодейства - при това срещу нещо, което със сигурност вече не съществува.
Все едно, въпросният текст ме подтикна да се замисля - авторът си свърши работата. И ме остави да си чопля - все по-тъжен и все по-самотен в размишленията над Българската ни Участ...

Да започнем най-напред с лесния въпрос - наясно ли са изобщо нашите политици с думата „мечта“, как я превеждат те - след като тя изобщо не съществува в недодялания им език? Тези бъбривци не се притесняват спокойно и напоително да демонстрират варварските пропадания и скотският шум, който сме принудени да приемем като „говорене“ в немалко изказвания дори от парламентарната трибуна - и сякаш нарочно тъкмо от там. Това е тяхното отмъщение за придирчивостта ни, те ни ненавиждат - освен заради всичко друго, още и заради респекта ни към езика...

И тъй, могат ли изобщо да мечтаят политици, които са световно известни единствено със сервилността си? 
Трябва да кажа, че съм озадачен дори само от очакването, че политиците от последните „демократични“ десетилетия са в състояние да артикулират и дори да формулират, макар и по най-баналния начин, каквото и да е - да не говорим за някаква мечта. Изисква се особена сетивност, за да мечтаеш, тоест - да провиждаш в бъдещето, предварително да вкусиш и доброто и злото, което ти носи то. Това е рядка дарба, с която малцина са възнаградени - най-вече заради усилията им да превъзмогнат подтискащата неотзивчивост на Живота. Повечето от Властниците на Прехода обаче не са в състояние да разчетат дори най-елементарните знаци, които Животът от време на време им подхвърля. Това е неговата Милостиня, която още повече ни съкрушава.

За политиканите ни всичко, дори Времето, е някаква блудкавост - и те си въобразяват, дори са убедени, че могат да се пазарят с него и да го надхитрят.

Мечтаенето изисква друга нагласа, друго духовно устройство. Те ще бъдат напълно безпомощни, ако трябва съвсем лаконично, само с няколко фрази да ни убедят, че сме постигнали „българската мечта“, тя ни е в кърпа вързана, можем да я използваме, както ни е удобно...

НАТО, Евросъюза, Шенген, еврото - това ли са стълбовете на Мечтата ни - или са само част от нея, слагат ли край на мечтаенето, ако не - какво следва, за какво още трябва да мечтаем? 

Дали вечната ни молитва - за „чиста и свята република“ и „да бъдем равни с другите европейски народи“ - отдавна не е загубила сакралнстта си и онази сила, която си въобразяваме, че тя притежава, без да сме докрай наясно, какво точно представлява?

И кой, всъщност, трябва да я чуе? А може би вече е чута - но не ни се полага да знаем това?
 Е, ако не ни се полага тази истина, като още много други - тогава поне сами да се запитаме: равни ли сме с другите европейски народи, откога - в какъв смисъл, в какво отношение? За какви заслуги?

Само за времето, което по-възрастните днес поколения все още контролират донейде с паметта си, бяха изговорени и станаха задължителни немалко мечти, някои от които се оказаха направо дефектни,`а други - чисти лъжи.

И „приобщаването“ ни, без да говорим за безбройните подробности, които му придаваха „живот“, също се оказа - и все още е - някаква загадка: европейци се чифтосват с европейци - и какво още? В крайна сметка, кой е сигурен, че е постигнал „мечтата“? 

Ние сякаш сме били - и ще бъдем - главно, за да опознаваме пределите, до които можем да изтърпим Злото. Веселието е изключено от нашия код. Сигурно за мнозина от нас то изглежда като нещо ненужно, не особено изобретателно или направо инфантилно. Хитър Петър си е направо една скука - даже Свети Петър е по-забавен от него. Късните персонажи, по-близки до нашите времена, също са невзрачни сухари, не могат да развеселят или поне да разбудят никого - някакъв идиоти Пижо и Пенда или онзи тъпчо Вуте, дето ходел и мислел и накрая се усетил, че само ходи и изобщо не мисли, макар да няма никакви доказателства, че някога е мислел. Такива безмозъчни същества трябва да са героите ни. Вероятно, по някое време и забележителният белетрист Йордан Вълчев се е примирил с този факт и понеже беше още по-забележителен патриот започна да ме убеждава -беше в началото на 70-те години, че всички ония разкошни масали за Чапаев и Петка, за гламавият чукча и още по-гламавите руснаци и особено шедьоврите на Радио Ереван са съчинявани тук и сетне са изпращани нелегално - през Черно море до Одеса, и накрая до схванатите като цяло съветски мозъци. Сега се сещам за нещо, което щеше да разсмее скъпия Бате Данчо: износът на наши вицове е бил част от бартер - ние пък сме получавали тайните инструкции, как да се доберем най-сигурно до сияйния комуниъм. Да, де - питали радио Ереван, може ли да бъде построен комунизъм в Швейцария. Радиото мълчало и изчислявало повече от обичайното и накрая рекло: Може, но язък за Швейцария...

Какви мечти ще отглеждаш и нужни ли са ти изобщо, когато си склонен повече от всичко друго да се опазваш от досега с истинските поуки на Миналото? И да се доверяваш на изначално изветрели навеи, повечето свързани с фолклора - но нали трябваше да се подмажем на народния гений, колкото и понякога бездарни да бяха хрумванията му - това пък беше другата срамна болест, която бяхме прихванали и нямахме никакво намерение да лекуваме, то и нямаше „Васерман“ за нея...

Дълбоко се съмнявам, че българинът изобщо е способен да мечтае, и дори да е, едва ли ще е склонен да го прави. На скептичния му разум, вечно зареден с несъгласия и опровержения, няма да му хареса идеята да се отдаде на дирижирани съновидения - много често досадно нелепи - и то заедно с неизвестно количество други наивници. И това е една от причините, може би най-важната, българинът да гледа на политиката като на някаква седянка, никому ненужна. Тукашната политика, сякаш по задължение неразбираема, в последните години започва да изглежда направо като смахната и нашите хора отдавна са наясно с това.

Още известно време ще върви, по изборно време, надлъгването с циганите, но и те скоро ще се отегчат - не е забавно да прибираш парички от будали. „Кои са сега мангалите?“ - ще те питат, ако ти имат доверие. И могат направо да те побъркат, ако започнат да изреждат „техните“ хора - освен премиери, в този списък има всякакви знаменитости и по-добре да не спорите, а да приемете, че и това е част от постигнатата Българска Мечта...
Покрай циганите се сетих за филма „Има ли щастливи цигани“ - той пък ме подсеща да питам, дали има българи, ощастливени от мечтанията на политиците им. Или те правят всичко възможно да проскубят до неприличие нещо, което трябва да минава за Българската Мечта.

Добре - нека да продължаваме да се хвалим с онова „Всякой роб е добре дошъл.... "- но след като измечтаем нещо реално и за робите-българи. За онези нашенци, които отдавна се чувстват като бежанци в собствената си страна.

 * Специално за „Труд News“