Проф. Рафаил Попов - български учен от европейска величина

Навършиха се 150 години от рождението му - пионер в изследването на праисторическите епохи в България

На него дължим идеята за Народните исторически паркове - Мадара, Плиска, Велики Преслав и Велико Търново 

Проф. Рафаил Попов е изследовател, музеен деец и университетски преподавател, получил широко признание у нас и в чужбина. Той е водеща фигура при първите проучвания на праисторическите епохи по нашите земи и основоположник на спелеологията в България, радетел за опазването на околната среда -още преди обществото да осмисли жизнената необходимост от хармония с природата. Личност с разностранни интереси и таланти, Рафаил Попов притежава дълбока патриотична мотивация.

Паметта за него е съхранена както в десетките му научни публикации, спомени на негови ученици, музейни дейци, палеонтолози, спелеолози, “редови” пещерняци... През 2016 г. излезе малката, но полезна книга “Рафаил Попов - 140 години от рождението му”, дело на неговата дъщеря Милка Попова със съдействието на Анна Добринова. По думите на акад. Васил Николов, проф. Николай Овчаров, проф. Дечко Лечев и други учени приносите на Рафаил Попов са безспорни. Във воденото от мен телевизионно предаване “Час по България” историкът Евгени Коев, основател на Клуб “Проф. Рафаил Попов” във Велико Търново, обобщи: “Един от широко скроените наши учени, който работи с германска прецизност и поставя високи критерии...” 

Рафаил Попов е роден на 14/26 август 1876 г. в старата столица Търново в семейството на свещеника Пенчо Рачов Троянеца и съпругата му Иванка като тяхно четвърто дете. Израсъл в будно възрожденско семейство, още като ученик поддържа контакти с големия археолог, “българският чех” Карел Шкорпил, а като студент прави първите си научни публикации. Изумителната дори и от днешна гледна точка динамика на живота и научния път на Рафаил Попов намира опора в изключителния му търсачески дух, работохолизъм, дисциплина, чувство за отговорност.

Завършил естествени науки в Софийския университет, започва работа като учител в Педагогическото училище в Шумен. Създател е на Шуменското археологическо дружество, като в онези години започва проучванията си в Мадара и района, както и в Провадийско и Търновско. През 1905 г. открива колоната с т. нар. Чаталарски надпис на кан Омуртаг - важен паметник от епохата на Първото българско царство. С подкрепата на проф. Иван Шишманов, тогавашен министър на просветата, специализира праистория, геология и палеонтология в Германия.

През 1909-1914 установява контакти с водещи европейски музеи, продължава изследването на редица пещери (Деветашката, Темната дупка, “Бачо Киро” при Дряновски манастир, онези при Беляковец при Търново и др.) и селищни могили. Това го прави откривател на палеолитната култура в България, като са факт и приносите му за проучването на други праисторически епохи, и не само... След участието си във войните за национално обединение (1912-1918 г.) подновява изследванията си, осъществявайки експедиции и разкопки на практика из цяла България. От 1930 г. е доцент в Софийския университет.

Продължава разкопките при Мадара и прочутия Мадарски конник, като е в тясно сътрудничество с други учени, вкл. с унгарския археолог и изследовател на българското Средновековие проф. Геза Фехер. През онези години Мадара привлича все повече внимание и стотици посетители, а Рафаил Попов цени високо интереса на обществото към историята и археологията.

През 1929-1938 г. ученият поема отговорната роля на директор на Археологическия музей в София. Избран е за дописен член (член-кореспондент) на БАН и Берлинската академия, Френското и Унгарското археологически дружества, Руския археологически институт в Константинопол и др. На него дължим създаването на т. нар. Народни исторически паркове - Мадара, Плиска, Велики Преслав и Търново.

Пилотният проект е Мадара, където върху обширен терен в местността под Мадарския конник са прокарани пътеки, стълбища, засадени са дървета, храсти и цветя, а през 1936 г. е създаден музей. Междувременно проф. Попов е основател на Софийското пещерно дружество и пионер на спелеологията в България. Отива си от този свят в разцвета на творческите си сили на 15 август 1940 г., уви, без да може да осъществи ред перспективни идеи.

Проф. Рафаил Попов не е от учените, които обитават някаква стерилна “кабинетна” среда, а е в тесен контакт с обществото. Наред с академичните си изследвания още през 20-те години на ХХ в. публикува популяризаторските книги “Доисторическа България”, “Човекът от ледниковата епоха в Европа”, “Култура и живот на предисторическия човек в България” и др. През 2018 г., отново благодарение на Милка Попова и Анна Добринова, излезе книгата “Още нещо за нашите далечни прадеди”, в която са събрани статии от 30-те години, придружени с илюстрации на самия автор. Тази антология от талантливи текстове ни убеждава в дарбата на учения като писател и публицист. Разбира се, и на качествата му на познавач на историята на човечеството в нейните дълбоки пластове, а и на природата. Ето съвсем накратко какви са разказите в книгата, обединени в тематични раздели.

В първият от тях, озаглавен “Борба за съществуване”, са разгледани различни аспекти от живота на древните хора, ролята на гората и огъня, на създанията, живели милиони години преди човека. Някои размисли на Рафаил Попов са повече от актуални и днес - хищническото изсичане на горите води до ерозия на почвата, суша и други бедствия - „... всеки от нас трябва да обикне гората и да я пази, като незаменим извор на благосъстоянието на човека...”

В “Бит и душевност” са проследени религиозните представи на праисторическите хора, грижата за животните, сакралната почит към предците, появата на писмеността, медицината и дори на хирургията, както и един малък разказ за хунския вожд Атила. Разделът “Из животинския свят” запознава читателите с мамутите, някои риби, вкл. с произхода и опитомяването на “най-добрия приятел на човека” - кучето. В раздела “Географски посоки” авторът разказва за емблематични български пещери, за миграцията на насекоми, птици и бозайници, както и за пустинята Сахара.

Със сигурност текстовете на видния учен, написани на достъпен език, са запалили любов към науката у много тогавашни българи. Проф. Рафаил Попов е убеден, че знанието принадлежи на всички, на обичания от него български народ... Без да подценява широката публика от хора от различни възрасти и съсловия, Рафаил Попов намира верния път към нея. Защото науката не е херметично затворен свят с достъп само за “посветени”, а обществен дълг и отговорност.