Quis custodiet ipsos custodes?*

Има нещо гнило в Хага

Май идва време гнилото да се изхвърли на бунището на историята

*„Кой ще пази самите пазители?“ - въпросът на Ювенал отеква всеки път, когато някоя институция си присвои правото да съди без оглед на фундаментите на правото. С особена острота този въпрос се отнася до Международния наказателен съд - създаден, за да сложи край на безнаказаността за най-тежките престъпления, но същевременно зависим от почтеността на собствените си процедури и на длъжностните лица, които ги прилагат.

Съдът е учреден с Римския статут, приет през 1998 г. от дипломатическа конференция с участието на 120 държави. Седем гласуват против, сред тях САЩ, Израел и Китай. Статутът влиза в сила през 2002 г., след като е ратифициран от шестдесет държави. Така е създаден първият постоянен международен наказателен трибунал със седалище в Хага, компетентен да съди физически лица за геноцид, престъпления срещу човечеството, военни престъпления и престъплението агресия.

Основополагащият принцип в неговата дейност е принципът на допълняемостта. Съдът е допълваща институция и може да се намеси единствено, когато националните власти не желаят или действително не са в състояние да проведат разследване и наказателно преследване. Случаите могат да бъдат отнесени до него от държава, която е страна по Статута, от Съвета за сигурност на ООН или да бъдат започнати от прокурора proprio motu след разрешение от Предварителния състав. Прокурорът събира доказателства и може да поиска от Предварителния състав да издаде заповед за арест. При осъдителна присъда може да бъде наложено лишаване от свобода за определен срок, не по-дълъг от тридесет години, а при престъпления с изключителна тежест и доживотен затвор. Предвидени са още глоби, отнемане на придобитото от престъпна дейност имущество и обезщетения за жертвите.

Членството в Съда обаче далеч не е всеобщо. Приблизително 125 държави са страни по Римския статут, но важни страни като САЩ, Китай, Русия, Индия, както и Израел, остават извън него. Основните причини са свързани със защитата на националния суверенитет и с опасенията, че институцията може да бъде използвана за политически мотивирани преследвания срещу техни граждани или държавни ръководители. Което, както се вижда, е напълно легитимно опасение.

Публично известните дела на Съда разкриват едновременно неговия потенциал, но и ограниченията му. Томас Лубанга от Демократична република Конго става първият осъден от МНС. През 2012 г. той получава четиринадесет години затвор за вербуване и използване на деца войници, а по-късно е освободен след изтърпяване на присъдата. Осъдени са и други конгоански военни командири, сред които Жермен Катанга и Боско Нтаганда, получил тридесет години лишаване от свобода. Резултатите по някои от най-шумните дела обаче са противоречиви. Жан-Пиер Бемба първоначално е осъден, но впоследствие е оправдан при обжалването.

Обвиненията срещу кенийския президент Ухуру Кениата са оттеглени. Срещу суданския президент Омар ал-Башир още през 2009 г. са издадени заповеди за арест за геноцид и свързани с него престъпления в Дарфур, но той остава на свобода години наред. Муамар Кадафи е убит, преди да бъде изправен пред съд. Издадената през 2023 г. заповед за арест на Владимир Путин за депортирането на украински деца също остава неизпълнена.

Всичко това подчертава зависимостта на МНС от съдействието на отделните държави, трудността да бъдат преследвани действащи ръководители на могъщи страни и трайните упреци в избирателност, особено заради първоначалното съсредоточаване на Съда почти изцяло върху конфликти в Африка. Именно на този фон поведението на прокурора Карим Хан по разследването, свързано с Израел, поражда сериозни въпроси относно спазването на процедурите.

Израел не признава юрисдикцията на Съда, но след нападенията на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. страната не отказва сътрудничество. Напротив. През декември 2023 г. Хан посещава Израел по покана на семейства на жертвите. Той оглежда местата на кланетата, разговаря с близки на заложниците и публично определя извършеното като престъпления, които потрисат съвестта на човечеството. Израел остава готов за по-нататъшен диалог и за представяне на доказателства.

На 20 май 2024 г. обаче, точно когато екип на Международния наказателен съд се очаква да пристигне, за да координира ново посещение, Карим Хан обявява по CNN, че е поискал заповеди за арест срещу министър-председателя Бенямин Нетаняху и тогавашния министър на отбраната Йоав Галант по обвинения в предполагаеми военни престъпления и престъпления срещу човечеството. В същия момент планираният контакт с израелската страна е прекратен. При всяко заслужаващо доверие наказателно производство разследващите събират доказателства и изслушват позицията на разследваните, преди да достигнат до заключения с подобна тежест.

Отмяната на предварително уговорено посещение за събиране на доказателства, съчетана с публичното обявяване на исканията за арест, лишава Израел от възможността да представи непосредствено своята позиция. Принципът на допълняемостта изисква Съдът да отстъпи, когато държава с функционираща съдебна система желае и е способна сама да разследва предполагаемите престъпления. Не мисля, че и най-големият критик на Израел би оспорил независимостта на съдебната система на страната. Преминаването към искания за арест, докато диалогът все още е в ход, закономерно поставя въпроса дали самият Съд е спазил границите на своята компетентност.

Моментът, избран за оповестяване на решението, също заслужава внимателен анализ. До май 2024 г. срещу Хан вече са били отправени вътрешни обвинения в сексуални посегателства от страна на младша служителка - малайзийска юристка. По-късно тези твърдения стават основание за разследвания, довели до временното му отстраняване, а на 24 юли 2026 г. и до безпрецедентното му освобождаване от длъжност от Асамблеята на държавите - страни по Римския статут. Отстраняването на изборно длъжностно лице изисква значително мнозинство сред държавите-членки. Драматичен ход срещу ръководителите на една от най-внимателно следените войни в света би могъл да осигури международна подкрепа, която впоследствие да затрудни всеки опит за освобождаването на прокурора. Дали подобен разчет действително е повлиял върху действията му, не може да бъде заявено със сигурност.  Самото съвпадение обаче е напълно основателен предмет на проверка.

Предишната американска администрация изразява тревога от начина, по който е протекла процедурата. Държавният секретар Антъни Блинкън говори за „дълбоко обезпокоителни процедурни въпроси“, породени от отмененото посещение и прибързаното искане на заповеди за арест. Решителният отговор идва при президента Доналд Тръмп. През февруари 2025 г. той издава Изпълнителна заповед? 14203, с която обявява извънредно положение заради нелегитимните и лишени от основание действия на Международния наказателен съд срещу Съединените щати и най-близкия им съюзник в лицето на Израел. Със заповедта се разрешава налагането на санкции срещу лицата, участвали в посегателствата на Съда. Следват няколко кръга от ограничителни мерки срещу Карим Хан, заместник-прокурори и съдии, които са одобрили или подпомогнали издаването и придвижването на заповедите срещу израелските ръководители, както и срещу длъжностни лица, участвали в разследванията на американски военнослужещи.

През юли 2026 г. държавният секретар Марко Рубио предприема още по-твърд курс, като обявява кампания с участието на цялата американска администрация за системно обезсилване и демонтиране на Международния наказателен съд - „тухла по тухла, ако се наложи“. Мерките включват разширяване на санкциите, забрани за пътуване, отнемане на визи и дипломатически натиск върху държавите-членки да отхвърлят мнимата власт на Съда над американски и израелски граждани.

Отправят се и призиви за напускане на институцията. Президентът Тръмп е недвусмислен - целта на кампанията е да защити Израел и останалите американски съюзници от политизираното използване на правото като оръжие. Съединените щати няма да изпълняват заповедите на МНС, а Нетаняху няма да бъде арестуван на американска територия. Тези действия основателно разглеждат превишаването на правомощията от страна на Съда като заплаха за националния суверенитет.

Действията на американската администрация, както и ситуацията около срамните простъпки на Хан заслужават внимание. Когато една безконтролна наднационална институция се превърне в бухалка, чиято роля е да „бие през пръстите“ всеки непослушен, когато тя е тотално скъсала с ролята и мястото си, когато злоупотребява с правото, обличайки тази злоупотреба в псевдоправно говорене, тогава тази институция е изчерпала легитимността си и следва да се демонтира. Самият факт, че можеш да извършваш такива политически актове като повдигане на обвинения срещу Израел - която има прекрасна съдебна система - и го правиш с ясното съзнание, че така ще отклониш вниманието от собствените си безобразия, е достатъчно силен знак, че има нещо гнило в Хага.

Май идва време гнилото да се изхвърли на бунището на историята.