Здравка Евтимова, писател и преводач, пред „Труд news“: Младите хора в България няма да се предадат пред никой властолюбец и тиранин

Усещането за добротворство живее дори в мутрата и в най-големия престъпник

Огромният талант на съвременните автори е компенсация за трудната съдба на предците ни

Писателката Здравка Евтимова получи престижната награда „Перото“ за цялостен принос към българската литература. Отличието беше връчено на церемония в Националния дворец на културата в София лично от министъра на културата Евтим Милошев. За 12-а поредна година наградите „Перото“ събраха едни от най-изявените имена в съвременната българска литература. Голямото признание за Здравка Евтимова е пореден повод за гордост за Перник. Писателката, чиито произведения достигат до читатели далеч извън границите на България, продължава да доказва, че голямата литература няма географски граници.

- Г-жо Евтимова поздравления за почетната наградата „Перото“ за цялостен принос в литературата. Тя е една от многото отличия, които заслужено получавате. Какво значат за вас тези награди?
- Винаги са три минути чисто щастие и след това мисля как утре да не направя нещо, с което да хвърля сянка върху отличието. Да не напиша нещо, което е слабо и да не се държа така, че да спечеля укори с поведението си. След като минат трите минути щастие, отново потъвам в текста, чета много книги на колеги. Обръщам се и назад към постигнатото от големите писатели в миналото. Наградата е просто хубав слънчев лъч сутрин, който показва, че денят дава обещание за топлина и доброта. Но човек трябва да бъде подготвен за всичко и ако изведнъж завали или  задуха страшен вятър, не трябва да се отказва от заплануваното, а да постига целите си - не с измами и протекции, а с това, което е успял сам да създаде.

- Чувствате ли се достатъчно оценена от държавата?
- За мен лично всяка награда, която идва от държавата, е мисъл за висока отговорност. Съвсем спокойно мога да живея и без награди, както и всички писатели, вероятно. Държавата винаги се е стремила да изтъкне таланта на хората и особено на младостта. Днес виждам толкова хубави конкурси в различни градове и все нови имена навлизат в литературното поле, което е много радостно. 

- За какво пишат младите автори?
- Предимно за самотата и стремежа да намерят душа, която ги разбира. Търсят духовен партньор, готов да срещне големите предизвикателства на днешния ден. В своите творби те са много откровени за онова, което се случва днес около нас. Смело обръщат поглед и анализират миналото, в което са живели техните баби и дядовци. Младите са наясно, че носят отговорност за онова, което чака човечеството днес. Това ме изпълва с голямо доверие към талантливата пишеща младост на България.

- Това значили че младите хора са самотни?
- Самотата блика между редовете, усеща се като жив, но неназован герой в произведенията. Не навсякъде, разбира се. Много ме впечатлява деликатността, с която се говори за самотата. В някои текстове усещам и хубава надежда, че самотата е врата към добро приятелство. Младите автори виждат действителността изпълнена с предизвикателства и е хубаво, че техните герои не се огъват пред препятствията, пред сянката на корупцията, пред юмрука на силния на деня. Имам усещането, че тези автори няма да позволят да бъдат мачкани и манипулирани. Младостта на България няма да се предаде пред никой властолюбец и тиранин. Няма да се прекърши.

- Вие преподавате на студенти в Софийския университет творческо писане. Какво е впечатлението ви от тях?
- Най-важното нещо, което ме държи при студентите, е техният талант. Той, както казва народът: „Божа дарба не заптисва“. Това е шило в торба. То боде и не оставя младия човек да си почива и да се отдава на удоволствия. Той изследва, с всичките си сетива, действителността и я пренася в творбите си. Това са много интелигентни и много чели хора. Те вероятно усещат, че едва ли ще сложат хляб на масата си само с писане, но същевременно не се отчайват, защото сблъсъкът с живота, с тежките удари, които ежедневието ни нанася, ги прави още по-силни писатели. Учудвам се на таланта, който е съсредоточен в България. Толкова малко народ,  а толкова талантливи хора. Мисля, че това е един реверанс на Бог или на Вселената към българите, за трагичната съдба, която сме имали в миналото. Просто това е награда за страданието, което не е било напразно. То се е превъплътило в таланта на потомците на страдалите в миналото.

- Какви съвети им давате и на какво искате да ги научите?
- На първо място ги моля да не дават ухо на ласкателствата – „Ти си гениален“, „Ти си блестящ“, „Ти си могъщ като писател.“ Това обикновено се изрича от хора, които искат да се отърват по-скоро от тях. Просто казват „гениален си“ и ги изпращат в девета глуха.  Има и честни хора, но голямата хвалба изключително много пречи на таланта. Моля ги също така да не обръщат внимание на оклевателската критика. То не е критика, а злословие към това, което са написали. Да ги наричат „Гафомани“, „Хора лишени от капка талант“…. Балетът „Лебедово езеро“ на Чайковски е бил страхотно критикуван и буквално оплют, но знаем какво е днес. Ако човек е наистина заинтересован от развитието на един млад автор и посочи някоя метафора, или сравнение че е добро, че даден неочакван ход на героя е блестящ, коментира съдържанието и докаже, че го е чел внимателно, тогава може с чисто сърце да се вслушат, в това което им казват. Но гнусните отзиви често са плод на усещането, на човека правещ тази злостна критика, за неговата собствена малоценност като творец. 

- Каква е тайната на успешния разказ?
- Когато в разказа има живот, когато има усещане за пулсираща болка или пулсиращо щастие - този разказ остава в мислите на читателя и той го помни дълго време. Както казва Джек Лондон: „За да бъде безсмъртно едно произведение, то трябва да обезсмърти епохата, в която е създадено“. Щяхме ли да знаем и да ни боли толкова ако я нямаше „Епопея на забравените“ на Вазов и „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов. Когато ги четеш не може да останеш равнодушен към човешкото страдание.

- Вашите разкази са за приятелството, състраданието, съпричастността, сърдечността. Има ли ги тези качества у съвременните хора?
- Човекът е сложна биологическа и духовна машина. Може да си загубил някои от своите качества, които обаче не са изчезнали безвъзвратно. Усещането за добротворство живее дори в мутрата и в най-големия престъпник. Нашите ценности може да са затрупани под тинята на предателството, на грабежа, на лъжата. Но надеждата, че някой ще ни направи добро, че ние ще направим добро, ще го накараме поне за малко да изправи рамене и да ходи с вдигната глава... Това усещане е живо във всеки човек. Затова сме хора. И може би писателят понякога много желае да срещне доброто в живите хора, но ако то така и не се появи, той го създава с думи. 

- Колко голяма е силата на думите?
- Когато видиш приятел тръгнал на лекар и му кажеш: „Всичко ще бъде наред. Изследванията ще са добри“ - тези думи са толкова силни, че са половин лечение. А може би и цяло. Не случайно хората се страхуват от клетви. Науката все още не е създала апарати, които да измерват в рационални числа силата на добрата и на злокобната дума. Гениалните писатели и поети така подреждат думите, че когато ги четеш те имат силата на пулса на човешко сърце, съсипано от скръб. Например ако последният абзац от романа „Сбогом на оръжията“ на Хемингуей, където мъртвороденото дете от любовта на двамата герой прилича на одран заек, се прочете на малко бебенце, което е облечено, сухо и сито, то изведнъж започва да плаче, защото усеща нещо в тези думи. И обратното -  когато шекспировия сонет за любовта се прочете на малко дете, то се успокоява, макар че може да е мокро и гладно. 

- Вие лично какво четете?
- Предпочитам аудиокнигите, защото очите ми са слаби. Напълно разбираемо е младите хора да избират електронните варианти и нямам нищо против тях. Обичам да слушам романи, които са създали човечеството като човечество, т.е. за хора, които в миналото са писали, защото тяхната мъдрост ме поразява. Интересуват ме и книги на млади автори. Вече има и конкурси за книги написани от изкуствен интелект. И това доживяхме. Много е зле когато един писател помоли компютъра да му напише разказ. Но пък от друга страна изкуственият интелект е прекрасен помощник при поправката на граматическите грешки.

- Днешните политици с какво ще останат в учебниците по история?
- Все още не са направили нещо, с което да останат в историята, но аз винаги съм оптимист. Това противопоставяне, което виждаме в момента, мен не ме плаши, за разлика от много хора, които казват, че разединението е нещо зловещо. Да, то е началото на болест, която може да стане смъртоносна. Но духът е най-добрият лекар на такива рани. Тези ежби, непрекъснати заяждания, на никого не помагат. Може би само на службогонците, които скачат от една партия в друга и замърсяват обществената среда и съзнание. Само онзи политик, който възприеме сънародниците си като негови родни братя и сестри, негови деца или родители, може заслужи един абзац в учебниците по история, а защо не и цяла глава. За сега политиците са ни длъжници. Време е да започнат да работят не като тъмни разграждащи и разрушаващи фигури, а като хора, които помагат на България и българите да се чувстват горди с това, че живеят тук.

- Продължавате да пътувате с влак от Перник до София и много от вашите разкази са вдъхновени от човешките истории, които чувате там. Как се промениха хората от влака през годините?
- Станаха много по-самостоятелни и много по-критични, което ме радва. Преди можеха да ги подлъжат и лесно да ги подмамят. Сега много трудно ще повярват и на политик, и на твърдение, което не е подкрепено с доказателства. Хората станаха много по-аналитични. За съжаление някои станаха и по-брутални. Живеем си в едно време, в което хубавото все повече намалява. 

- Трудните времена, в които живеем, какви герои раждат?
- Много обичам поговорката „Ковейки, се става ковач“, т.е. ако ти не ковеш трудностите, те ще те сплескват. Всичко зависи от характера на човека, а това са гените, наследствеността и примера на хората около него. Трудностите правят характера по-силен и непобедим.  

- Ако трябва да напишете разказ за България, какъв накратко ще бъде сюжета?
- Това ще бъде историята на момче и момиче, които се обичат. Тяхната обич ще бъде трудна, но в крайна сметка те ще разберат, че не случайно животът им е даден тук и сега, в България. Много ми се иска в този разказ момчето и момичето да обичат улицата, по която са отивали на училище, да си спомнят техния учител, да си спомнят своите баби, да четат какво е постигнал света и да се стремят да постигнат повече. 

Нашият гост
Здравка Евтимова е родена през 1959 г. в гр. Перник. Завършва английска филология във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“ (1995). Специализира художествен превод в Сейнт Луис, САЩ. Автор е на множество сборници с разкази и романи (като „Четвъртък“, „Арката“, „В гръб“, „Една и съща река“, „Зелените очи на вятъра“, „Резерват за хора и вълци“). Превела е над 25 романа от английски, американски и канадски автори на български език, както и произведения на български писатели на английски език. Нейни разкази са издадени в 32 страни по света. През 2015 г. разказът „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания; от януари 2019 г. същият разказ е включен в учебник за преподаване знания по литература за прогимназиите в САЩ – 8-и клас.