Сега ще танцувате ли там?

След паметника пред НДК, какво ще изравняваме със земята?

Паметта е като вампир и дълбоко заровена, изпълзява

Разгеле. Паметникът-дразнител пред НДК „13 века България” най-сетне е сравнен със земята. А това коментарче е заглъхващо ехо от събитието.

Край на фалическите остроумия за многостенника. Голем смех падаше, брато!... Край на експертните дискусии (дрън-дрън на академични зомбита), финита ла комедия на медийното „дел арте” между „да бъде или да не бъде” колосът, стоп на лумпенското бръщолевене.

Да се целим в следващото монументално за бастисване. Избор дало миналото за още истерични гърчове с политически конвулсии. За оферти по всяко време на разположение е сапьорът на историята Методи Андреев. Тоя малък Мефисто (”от тая сила част, що злото все желае, а добро създава” - виж „Фауст”), чиито неистови усилия да изличи комунизма от паметта на човечеството постигат нежеланото – разсмиват. И вместо да бъде безследно конфискувана от политическото тържище, антиквариатът на тоталитаризма взе по-високо да се котира. Смех!

Закачливо започна офанзивата по отстраняване на ненавистните тоталитарни реликви. Университетският кръжец „Синтез”, своего рода прощъпулник за по-сетнешни неотклонни либерали от величината на проф. Огнян Минчев, Иван Кръстев, Владислав Тодоров и пр. напредничава, начетена и находчива младеж, основа инициативен комитет с названието „Фортинбрас”. Именуваха го на онзи Шекспиров герой от „Хамлет”, който произнася знаменателната финална фраза в трагедията „Труповете да изнесем”. Призивът беше насочен към нетленните обитатели на величествени гробници - вождовете Владимир Ил. Ленин и Георги Димитров. Преди последното „сбогом” с тези свети мощи на комунизма организаторите бяха предвидили церемониални мероприятия. За Георги Димитров, като деец от по-дребен братски калибър, се организира бърза визита в покоите на Владимир Илич. А за двамата наедно се устройва епохално посещение при Небхеперура Тутанкамон, египетския фараон, чиято мумия хилядолетия наред олицетворява копнежа на човечеството към безсмъртие… След като сгледата на балсамираните бъде надлежно отразена от световните медии, мумиите от най-нови времена да бъдат заровени, далеч от публичното внимание, нейде в недрата на забравата.

Зрелищно и кинематографично ала „Идиана Джоунс”, хрумването не постигна желаната популярност и заглъхна сред гуляйджийската възбуда в гнездото на младата демокрация –университетския клуб „Яйцето”. Беше в нейния бохемски период. Кратък се оказа и върхови позиции зае масовото озлобление.

Следвайки веянията на смутното време, партията на мумифицирания вожд взе разумното решение да го погребе като всеки смъртен, а не зорлем душата му да се мъчи, докато тялото му е на всеобща показ. Изпратена със съответните почести, сянката на вожда се оттегли от мавзолея и тогава да видиш ти какви рога навири простотията! Набързо превърна мраморния пантеон в обществен клозет, декорира го с нужникарски графити, гаври се вонливо.

Апропо, по фекалната тема в исторически ракурс французите също имат кое-що за споделяне. При един поколенчески сблъсък пак по повод паметник, младите в знак на протест по късни доби масово се изхождат под него. Като съмнало и старите съзряли аргументите им, организирано отишли с метли и лопатки и тихомълком ги почистили… Такива действия ние не коментираме, нямаме съответното сетиво.

Местните политически сетива в началото на 90-те се насочиха към въпроса – сега къде да го денем тоя мраморен сандък (е, саркофаг, де) на пъпа на демократичната столица (срам!) и дали пък за нещо полезно не може да послужи. Мернаха се някакви предложения - да се преаранжира като мемориал на времето с пясъчен часовник, който да отмерва пред силните на деня от „Дондуков” 1 и 2 тяхната преходност във властта. Не беше никак лошо като идея, напротив даже, но властта такива хич не ги кльопа и взе радикалното решение да гътне масива. Да го срине. Събра политическата махала на сеир, даже трибуни наоколо издигна за по-добра видимост като при средновековните екзекуции. Обаче пиротехниката им нещо се издъни (той и кранът до „1300 години България” се подпали, де), саркофагът се килна настрани и там инатливо се установи като за вечни времена.

Зрителите съобразно възгледите си наполовина се смяха, наполовина се тръшкаха от гняв.

В крайна сметка, когато има обществено- политическа воля нещо да се разруши – то става. Изравниха терена и понеже въображението на историческите екзекутори е в атрофирало състояние, никакъв белег не остана какво аджеба там е имало.

Упоменатите французи, като сринаха през революцията омразния на цял народ зандан „Бастилията”, повелиха: „Тук се танцува!” На терена на страданието да настане веселие. А и до ден днешен площадът на опразненото място носи името на Бастилията. Да не се забравя какво е имало там, да се помни завинаги…

А ние си изравняваме, за да забравим, и хубавичко затъпкваме, да не би някой вампир от миналото да възкръсне и да ни обезпокои като „тенците” на Радичков. Впрочем, тия самородни безсмъртници са упорито племе.

Например некой си бай Желчо, който се изровил изотдолу и се обозначил: Ето ме пак тук при вас, как живуркате?

- Как, бе бай Желчо? Нали те затрупахме? Нали хубаво те затъпкахме?

- Е, да, ама аз изпълзяяях!

Пълзящите спомени няма как да бъдат взривени, демонтирани, сравнени със земята. Затова тепърва радикалните изличители на материалната памет да преминат към нов подход. Или да оставят следите на мира или да потърсят някакъв по-интелигентен подход за приспособяването им към наличната среда. Ала, както се е сурнал стремглаво да събаря, изравнява и утъпква, решаващият фактор не дава признаци на вразумление. Хидрата е необезглавима.

В подобни случаи утешително си напомняме, че туй не е от днес, и преди е било. Че влечението към злоба и забрава ни е народопсихологическа обремененост и отърване няма.

Като се връщал от погребението на учения и общественик проф. Иван Шишманов, личност с удивителни заслуги за просвещението и европеизиране на младата държава България, бил покрусен как рядка тълпица го изпраща до гроба. Простакът забравя, отбелязва той, защото така му е по-добре, и защото си вади тръна от очите, като те извади тебе!

Абе, защо не издигнете на изравненото пред НДК една катерушка? Да има нещо. Хем да разказвате на хлапетията какво е било, що било по времето на Петостенния.

Може и да потанцувате там.

Публикувано от Милена Бойчева

Този уебсайт използва "бисквитки"