Яворов - на един куршум разстояние

Романът влага исторически факти, описани правдиво от Михаил Кремен

Бурният живот, гениалното творчество и трагичният завършек на един от най-лиричните български поети Яворов вълнува поколения наред.

В началото на месец март ИК “Колибри” издаде двутомника на Михаил Кремен “Романът на Яворов”. Стилно оформено от художника Кирил Златков и включващо над 60 фотографии, изданието дава нов живот на една от емблематичните български книги, любима на няколко поколения читатели, безценно свидетелство за един от най-ярките периоди в културната ни история.

Не са много книгите, които са имали шанса да се превърнат в събитие и да се сдобият със собствена история. “Романът на Яворов” е белязан от тази литературна съдба.

Годината е 1959-а. От печат току-що е излязла първата част на мемоарно-документалната книга “Романът на Яворов”. Читателската публика е заредена с огромни очаквания: авторът е не само съвременник на поета, но и негов близък приятел, свидетел на случилото се вечерта на 29 ноември 1913 г. – часове преди самоубийството на Лора и преди началото на един от най-трагичните епизоди в българската литературна история. В тогавашния контекст появата на книга за любовния живот на Яворов е сензация, около нея избухва шумен скандал, реакциите са полюсни: от яростни обвинения, че е опетнено името на поета, до възторжени отзиви за смелостта на Кремен и за високите литературни качества на творбата. Официалната марксистка критика подготвя публичен разгром на автора, обвинявайки го в идеологически грехове. В същото време читателският интерес лавинообразно нараства. “Романът на Яворов” се превръща в най-четената и обсъждана книга. Защото тя отваря една незараснала рана в колективната памет, където все още тлее въпросът: Чия е вината за смъртта на поета? И защото прониква в дълбочината на сюжет с мащаба “общобългарски трагизъм” (проф. М. Неделчев).

“Романът на Яворов” не гради паметник на поета. Авторът навлиза в интимния живот на противоречива и нееднозначна личност, през който преминава любовта на две жени, превърнали се в символни фигури в културното ни съзнание: любовта на Мина – романтична, озаряваща, серафична, и любовта на Лора – магнетична, мистериозна, устремена към смъртта. А и силуетът на още една красива жена – Дора Конова, младата съпруга на Кремен, понесла тежестта на общественото презрение и вината за смъртта на поета. Както посочва проф. Милена Кирова в предговора към новото издание – един от все още непрочетените “романи” в “Романът на Яворов”.

Можем само да гадаем как ще се чете “Романът на Яворов” след шейсет години. Сигурно е обаче, че тя е една от книгите, обречени на неувяхващ литературен живот.

ЗА АВТОРА

Михаил Кремен е писател, литературен критик, мемоарист. Роден е в гр. Оряхово и израства в учителско семейство. От 1902 г. следва славянска филология в Софийския университет. Продължава образованието си в Загреб, Цюрих и Мюнхен. Сътрудник е на сп. “Мисъл”, “Демократически преглед”, “Съвременна мисъл” и става част от модерните интелектуални среди. През 1920 г. основава музикалната импресарска къща “Кремона”, чрез която организира изявите на известни европейски музиканти в България. Автор е на студията “В полите на Витоша” и нейните критици” (1912), на сборника с разкази “Схлупени стрехи” (1913), на мемоарната повест “Брегалница” (1921). Литературната му известност се дължи на документално-мемоарната книга “Романът на Яворов” (I част 1959; II част 1965). След смъртта му е публикуван и есеистичният сборник “Портрети с цветни моливи”.

Откъс: Между четири очи

Съпрузите са в заснежената градинка. Мълчаливо се изкачват горе. Яворов отключва стъклената врата, запалва лампата и тръгва подир жена си.

Стигат до трапезарията. Лора съблича връхната си дреха и я хвърля на масата. Пристъпва към спалнята и се спира до вратата й.

Поетът дълбоко гълта пушека от току-що запалената цигара и го връща през разширените ноздри.

Направо:

– Биваше ли така да правиш?

Лора навежда глава.

– Ти прекали тая вечер...

– С какво?

– Цялото ти внимание беше обърнато към Дора.

– Стига, моля те, с тая Дора! Твоята ревност е непоносима! Тежи ми, разбери! Докога ще ме измъчваш?

– А ти мен?

Чуват се две дълбоки въздишки – у него с притиснати зъби, у нея с извити нагоре очи.

Тя отваря вратата на спалнята, застава до прага и щраква отвътре електрическия ключ.

– Не мога повече!

Угасил наполовина изпушената цигара, Яворов чува Лорините думи:

– При такъв живот по-хубаво е да се разделим...

– Колко пъти си ме заплашвала с това!

Лора мълчи.

Тръгнал към коридора, той се обръща гневно:

– Щом е тъй работата, добър път, лека нощ! Отивам да спя!

И пипнешком дири отсрещната врата. Влиза в кабинета, заключва се и почва да се съблича.

Тихо. В отвъдните стаи никакъв шум. Лора може би е вече в спалнята.

Слагайки горните си дрехи до писалищната маса и премятайки панталона върху облегалото на стола, Яворов повтаря виком онова, което вече бе казал:

– Ти си безумна! Въобразяваш си, че фиксирам чуждите жени! Докога ще ме тормозиш с твоята дива ревност?

Угася лампата и се пъха под завивките. Издръпва се нагоре. Преплита пръсти и слага ръце под главата. Заглежда се към тавана.

В коридора стъпки. Лора е, разбира се! Опитва заключената врата. Тръгва към салона и влиза. Ето я и до кабинетната врата. Открехва я тихо.

...Снегът отвън позволява да се види, че тя не идва при него – тъй правеше винаги след подобни обяснения! – а се отправя към писалищния стол.

Яворов усеща как бърка в панталоните му. След туй тя завъртва ключа на електрическата лампа и се спира срещу него. В ръцете й се вижда само дулото на револверчето.

Запитва го с неочаквано спокойствие:

– Не мислиш ли, че трябва да турим край на тези отношения?

– С оръжие ли?

– Не! С раздяла...

– Остави револвера на масата и ела при мен да се обясним!

Лора пита, без да мръдне:

– Пълен ли е?

– Празен е...

Той иска да посегне към ръцете й, но понеже му минава през ума, че тя може да натисне спусъка и тогава ще бъде късно, предупреждава:

– Пълен е!

Лора тъжно го гледа в очите. Такава е била при всяка раздяла. Но сега в нейния замъглен поглед и в загадъчното й мълчание Яворов усеща, че тя може да го изненада с нещо много опасно.

– Мила моя – казва й нежно, – твоите подозрения са абсолютно неоснователни.

И почва след туй бързо и припряно:

– Чакай! Помисли! Да се обясним: с какво ти дадох повод да ме ревнуваш?

Очите му шарят по револвера, по ръцете й – търси меки изрази, но нещо го кара да й наговори всичко, каквото му тежи на душата. Допуска, че тя само го заплашва, че дори се шегува, и затуй получава смелост:

– Подобни отношения не водят към семейно щастие!

Лора продължава да мълчи. Иска да се усмихне, ала не може. Чака да узнае какво ще й говори още за семейното щастие.

Яворов обяснява:

– Подобни отношения могат да накарат един мъж наистина да подири другаде щастието...

“Другаде!” – ехти в съзнанието му и помисля за един безкрайно кратък миг, че бе казал една страшна истина.

Тогава дясната ръка на Лора, насочила револвера към сърцето, трепва и се чува тъп, глух, задавен гръм. Невинен сякаш.

Той скача и я прегръща, преди още тя да се залюлее. Друга, непозната прегръдка на увиснало, много тежко тяло. Лора го дърпа към пода, но Яворов намира сили да я завърти към долния край на канапето, слага я върху юргана и изхвръква от стаята. Иска му се да вика, но гърлото е пресъхнало. Също като в кошмарните сънища: гласът се дере, ала не се чува. Необходимо е свръхестествено напрежение, за да кажеш на света колко си нещастен. Блъсва коридорната врата – забравил, че е заключена. Най-после отваря и хуква надолу по задната стълба.

• • •

Яворов се връща като луд и когато надниква в кабинета, вижда, че Лора се е смъкнала от кушетката. Коленичи и вика отчаяно:

Гласът му затихва, удавен в сълзи. Повтаря едно и също:

– Лоро, стани! Моля ти се, стани…

Струва му се, че устните й се движат – сякаш му шепнат:

– Обичам те...

Ще може да я спаси: тя диша! Веднага обува панталоните и отново – по задната стълба.

• • •

Влиза в кабинета, навежда се над Лора и почва да я разгърдя. Напипва раната.

Отзад се чува писък, но Яворов не се обръща. Той вече е взел решение. Тръгва бавно към писалищната маса. Потърся хартия и надрасква, без да се замисля:

“Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея: Яворов”

Възвива се и вижда хубавите й коси. Помилва ги отдалеч. Усеща болка и блаженство.

Тогава взема от пода револверчето. То се губи в ръката му. Мъничко, а с него е тъй сигурна смъртта! Особено в сляпото око...

Ето най-после върховния миг – да тегли спусъка. Позабавя се, тъй като показалецът му трепери. Страх? Не, разбира се! Смъртта е единственото спасение...

(Откъсът е от: Михаил Кремен. Романът на Яворов. II част. София: ИК “Колибри”, 2019, с. 122–126)

 

Публикувано от Труд

Този уебсайт използва "бисквитки"