Сбъркан модел - разходите за капитал са по-ниски от тези за труд
В развития свят централното отопление е енергийно най-ефективно
“Топлофикация София” е едно от най-проблемните дружества за комунални услуги в България. В първата част на анализа показах, че дългите години на лошо управление и недобра регулаторна рамка от ДКЕВР са довели до гигантски дългове, надхвърлящи вече приходите, и драстично лоша събираемост на вземанията. Дори и да приемем, че планината от дългове ще бъде прехвърлена на гърба на данъкоплатеца, по-дълбокият анализ на финансите на “Топлофикация София” разкрива още редица критични проблеми.
Първо, целият икономически модел на дружеството е сбъркан. Топлофикациите са комунални предприятия от т.нар. капиталово-интензивен тип. Тоест това производство е капиталоемко - изисква се много повече капитал, отколкото труд (за разлика от шивачен цех например). Във финансовите отчети на Топлофикация обаче виждаме, че разходите за капитал (амортизациите) са по-ниски от разходите за труд.
Второ, инвестициите са по-ниски от амортизациите, което показва, че Топлофикация не е в състояние да прави достатъчно инвестиции, така че да поддържа активите си. Например инвестициите през 2013 г. са 31 милиона лева, докато амортизациите са 36,7 милиона. През 2012-а числата са съответно 21 милиона и 29,9 милиона.
Трето, технологичните загуби на “Топлофикация София” са много високи. Това е пряко следствие от слабата инвестиционна политика и неефективния икономически модел. В интерес на истината тук негативно влияние има и регулаторната рамка, и липсата на отделна възможност за финансиране на инвестиции в топлофициране с европейски пари (България е от малкото държави, в които засега няма такава опция).
Четвърто, структурата на активите също е, меко казано, странна. Само половината от тях са нетекущи активи (машини и съоръжения), като вземанията представляват значителна част. Текущите задължения са много високи, докато нетекущите (дългосрочните) са супер ниски. В топлофикационно дружество би трябвало да е точно обратното - нормално е машини и съоръжения да се финансират с относително малко ниво на собствен капитал и предимно банково дългосрочно финансиране (обикновено лихвата е по-ниска от възвръщаемостта на собствения капитал).
Пето, моделът на ценообразуването в България е привидно социален, но по естеството си - политически късоглед. Цената се определя при възвръщаемост на собствения капитал от около 4%, като нормалното за сектора в Европа е около и над 10%. При последните нива дружествата могат да осигурят достатъчно инвестиции, така че услугата да се подобрява, мрежата да се разширява и в крайна сметка компанията да съществува устойчиво. Не трябва да забравяме, че една услуга или стока може да е много евтина, но просто често да я няма. Например днес във Венецуела тоалетната хартия, токът, водата, млякото и т.н. са почти без пари, но или ги няма, или са на режим.
Накрая, всички тези 5 дефекта водят до недостатъчна оперативна печалба. Тук нормалните нива за сектора в Европа са 18%-20%, което позволява на топлофикациите да правят достатъчно инвестиции и да поддържат високи нива на услугата. При “Топлофикация София” дори оперативната печалба е отрицателна през последните две години.
Изброените по-горе са някои от най-тежките проблеми и дефекти в икономическия и финансов модел на столичната топлофикация. Те не са просто онези половин милиард лева дългове, който може да бъде „преметнат“ под сурдинка на гърба на данъкоплатеца и да „изчезне“ изведнъж. Освен него в дружеството има натрупани от повече от десетилетие проблеми, резултат на дълги години неефективно управление, злоупотреби и определено недобра регулаторна рамка.
Изводът е прост -“Топлофикация София” не може да продължи по пътя си на общинско-държавен монопол. В същото време навсякъде в развития свят са разбрали, че централното отопление е най-енергийно ефективният метод и към сектора се подхожда с внимание и разум (дори гореща Гърция открива топлофикации, докато България закрива). Ето защо, за да приведем този сектор в ред, няма нужда да откриваме топлата вода, а просто да почерпим опит от добрите европейски практики.
А повече за тях - в следващата ми статия за в. “Труд”.