Така си живеем вече 28 години - комунизъм няма, но антикомунисти, дал Господ
Морално-психологически портрет на съвременните борци за демокрация, искащи да скрият какво са вършели преди
През 1989 г. излезе и на български книгата на Збигнев Бжежински „Големият провал на комунизма“, в която той сравнява различните източноевропейски страни и пише, че България е най-стабилната страна, в която няма криза, и наличието на социални групи, които да дестабилизират системата. И това е така, за разлика от СССР и останалите източноевропейски страни, в които има известни дисиденти. Жельо Желев, най-известният критик на системата, който ще стане след това и президент, работи в Института по култура, заедно с дъщерята на Людмила Живкова, а месец след 10 ноември 1989 г. заяви в дискусия по телевизията, че е марксист, а Маркс е човекът, който говори за бъдещото общество като комунизъм, т.е. в този смисъл подкрепя и комунизма.
Рухването на системата не дойде с помощта на антикомунисти, които по това време ги нямаше, а по геополитически причини чрез преврат, с помощта на едно посолство. След 1989 г. обаче изведнъж, както става при другите големи промени у нас, изведнъж се появиха стотици антикомунисти, които започнаха да обясняват какви борци са били и как са „репресирани“. 28 години след 1989 г. те водят битка с „комунизма“, който не е съществувал у нас изобщо, а онези, които казваха, че ще го „строят“, се отказаха от него още по горбачовите времена.
След Освобождението така се появяват хиляди поборници, които се оказва, че са се борили срещу Османската империя. След 1944 г. изникват купища „активни борци срещу фашизма и капитализма“. Тогава обаче е имало все пак някаква борба, имало е хора, които са умирали в нея. Покрай тях са се опитали да се вредят след това и хиляди нагаждачи. Какво представляват обаче днешните антикомунисти, които водят битка срещу „комунизма“, който всъщност не е съществувал, а тези, които са искали да го построят в бъдещето, преди три десетилетия се отказаха от него и всички идеи, с които той е свързан?
Можем да ги обособим в два основни морално-психологически модела като в конкретните случаи може да има преплитане помежду им при един или друг човек.
Първият модел може да бъде наречен Сюлейман паша. За него е характерен феноменът на променена идентичност, при което цялата биографична история и поведение, свързано с предходната идентичност, се забравят, отхвърлят, потискат, реинтерпретират чрез тоталното им отрицание, което се въплъщава в другите край тебе. Криеш и потискаш предходното си битие, като го откриваш в други хора и водиш истерична борба с тях. Сюлейман паша, извършил Старозагорското клане и масовите убийства в Карлово, за да се самодокаже като истински мюсюлманин, е с еничарски корен. Другояче се държи Осман паша, който не е със сменена идентичност – той не допуска в обсадения Плевен масови безчинства над населението, поради което след предаването му генерал Тотлебен му връща сабята като израз на уважение.
Във всички големи и внезапни преходи в историята, когато се сменя социално-икономическата и политическата система, се появява и синдромът на скоростната промяна на идентичност и пренаписване на своята биография от конформни (отстъпващи от личната позиция) използвачи на предходната система или нейни трубадури. Така прави например херцог Луи-Филип II Орлеански, роднина на краля по време на Френската буржоазна революция, когато става най-радикалният якобинец, сменя името си от Луи-Филип II Орлеански на Филип Егалите и той е човекът, който най-яростно иска да бъде пратен на ешафода не само Луи ХVI, но и жена му Мария Антоанета. В Западна Европа антитерористичните организации отдавна са установили, че опасност от тероризъм носят не традиционните мюсюлмани, а с много по-голяма вероятност приелите исляма от други религии.
Пишел си възторжени стихове за „партията“, а след 1989 г. я громиш неистово, за да скриеш от себе си и другите това, което си писал някога. Става дума за специфичен морално-психологически типаж, който може да бъде обяснен само чрез аналитичния инструментариум на психоанализата на Зигмунд Фройд. Немалка част от неговите представители са бивши комсомолски и/или партийни активисти, или са работили в пропагандни и идеологически структури от времето на социализма. Изглеждащото срамно минало е избутано в тяхното подсъзнание. Всяка индивидуална неудача, каквато всеки има в своя живот, всяка конфликтна ситуация може да се реконструира в пренаписаната биография като „репресия“ от страна на предходната система, като „страдалчество“ и това да се предлага от новите „демократи“ като символен капитал, за да получат съответни властови дивиденти в новата ситуация.
Вторият психологически модел е антикомунистът тип Фуше. Жозеф Фуше е участник във Френската революция, успяващ бързо да се преориентира на всеки неин етап. До революцията е духовник, свързан с така нар. оретарианци. След събарянето на Бастилията демонстрира радикален атеизъм и е сред извършилите най-големи репресии срещу духовници от католическата църква. Това е нагаждачът, който успява по хамелеонски да се приспособи към всеки от етапите на революцията – да бъде председател на Клуба на якобинците, след това на Директорията, после е сенатор и посланик Наполеон, след това приветства идването на власт на Луи ХVIII и Бурбоните, порицавайки Наполеон. Когато обаче Наполеон се връща в своите последни 100 дни преди Ватерло на поста си, Фуше енергично го подкрепя отново и става Министър на полицията.
Това днес е политическият хамелеон, нямащ угризения за миналото си като член на комунистическата партия или ползвател на благини на социализма. Нещо повече – като политик може да използва това членство в подходящи момент и в своя полза, но когато му е изгодно, пуска в действие и демонстрации на антикомунизма дори доста след 1989 г. чисто функционално, като политически инструмент, за да привлече симпатизанти или да удари противник. При него антикомунизмът не е свързан с психоаналитични характеристики или с чувство за вина. Този психологически тип е близък до това, което Вилхелм Райх, знаменитият автор на „Масовата психология на фашизма“, нарича „малкия човек“, разбран в моралния и интелектуалния смисъл на думата – този, който няма автономност, а се нагажда към ситуацията и се опитва да спечели от нея.
Можем да открием този психологически тип сред огромно число хора, сменящи поне няколко политически партии след 1989 г. Сума ти от тях са и днес в Народното събрание, преминали през няколко партии в живота, които функционално демонстрират според ситуацията „анти“ или „за“ някаква идентичност или кауза. Колкото минава времето, толкова повече се увеличава този тип политическо хамелеонство, превръщащ партиите в клиентелистки клики, в които се влиза и излиза заради келепира. Този келеперджийски тип антикомунисти можем да открием не само сред политиците, но и сред идеолозите и пропагандистите във финансирани от чужбина НПО-та, занимаващи се с пренаписване на историята.
Така си живеем вече 28 години. Комунизъм няма, но антикомунисти, дал Господ. До следващата геополитическа промяна, която върви в момента и предстои през идващото десетилетие. Кой знае какви „поборници“, „борци срещу фашизма и капитализма“ и нови „антикомунисти“ ще породи поредната промяна.