Писателят Владимир Зарев бе удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“. Поводът е 70-годишния му юбилей, а причината – дано е подобаващо осъзната – е неговото творчество, устояло на социалните преломи и въртопите на времето.
Владимир Зарев не се оказа щастливо изключение от устойчивото правило български дарования да бъдат по-високо оценявани в чужбина, отколкото тук. Макар романите от трилогията “Битието” да бяха видели бял свят у нас далеч преди да бъдат преведени на немски. Трябваше чуждоезичната литературна критика да го обсипе със суперлативи, за да получи съответното “Евалла!” и на местна почва.
На Запад поголовно го сравняват с руските класици – Гогол, Достоевски, Булгаков. Наричат го още “българския Балзак”. Колкото и да звучат ласкателно, в подобни похвали прозира едно снизхождение към “малката” литература, която надскача боя си и се равнява по големите образци.
А Зарев е типично български писател, погълнат от български теми – от националната история, от безподобното балканско “битие”, от смутното съвремие. И съвсем уместно неговият германски преводач Томас Фрам намира за неприемливо сравнението с Балзак.: “То води до неволното предположение, че Зарев може би е твърде старомоден автор. Това не е вярно, тъй като той показва шизофренията на новото време, в което политическите конфликти довеждат индивида до конфликти със собствената му съвест. В това отношение Зарев е твърде съвременен писател… Той е написал нещо като своя “Човешка комедия” ала “бюлгар”.
Кой е Зарев, що за личност е достигнала подобни литературни коти?
Че е син на христоматийния литературен изследовател, историк и критик академик Пантелей Зарев, е известно. Разните му биографични справки с това започват, а в интервютата с него се промъква въпросът за “бащината сянка”, под която вирее фиданката. В даден момент синът отговаря, че от тази сянка е получил като “облага” всичките си бащини врагове и ни един негов приятел… “Неговите врагове се превърнаха в мои търпеливи, понякога яростни отрицатели. Тази постоянна и нарастваща с годините враждебност ме мобилизираше, за разлика от някои мои разхвалвани колеги, аз трябваше непрекъснато да се доказвам. Да доказвам себе си и творческите си възможности”.
Все пак ценното преимущество, което потомъкът получава от произхода си, е средата, в която израства – сред висока култура и уникални личности – учени, писатели, поети, художници, широка палитра от творци, емблематични за времето си – Емилиян Станев, Павел Вежинов, Вера Мутафчиева, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Генчо Стоев и още десетки знаменателни имена от недалечното литературно минало.
Освен благотворна за дълговременно подценяваното дарование, същата тази среда налага високите критерии на собственото си творчество, които Владимир Зарев неизменно следва. Нещо повече - в написаното от него са осезаеми онези напластявания, които личността добива от ранния досег с книжовното, със словото, с духовното. Няма как от такова общуване да не се добие и усет за мярка, а в изкуството мярката е норма.
В едно от юбилейните си интервюта Владимир Зарев обобщава, че писателят е създател на светове. Но не уточнява, че за да се появят тези светове, освен неотменният талант, е неизбежен къртовският, мъчителен труд в усамотение, съмнения, сривове. Само много упорит и търпелив характер може да устои на такива изпитания. Един кафеджийски зевзек казваше: “На поета му подай салфетка и за пет минути ще ти надраска шедьовър. Докато за прозата трябва здрав задник. Да седиш на него с години, докато си свършиш писането. И пак няма да знаеш струвало ли си е твойто седене, докато друг не седне да те чете”.
На Владо Зарев “седенето” му си струва. И преди 10 ноември 1989 г., и след това, та до ден днешен. Като почнем от “Денят на нетърпението”, “Процесът”, “Хрътката” и стигнем до “Разруха”, “Поп Богомил и съвършенството на страха”, “Светове”… А за повече от 30-годишен период завършва епичната трилогия – “Битието”, “Изходът”, “Законът”.
Книгите му се четат и преиздават. Малцина днешни автори биха се похвалили с такъв успех.
За наше облекчение, равносметката си я прави сам писателят:
“Зад гърба си аз имам написани 18 изстрадани книги, 12 от които са романи. Десет от тези романи днес са на пазара и могат да се купят или поръчат във всяка сериозна книжарница. Особено признание за мен е, че голяма част от тях са писани преди 10 ноември 1989 г., но продължават да се търсят, да се купуват и четат, което означава, че те продължават да вълнуват хората. Безапелационен знак за това, че дори в ония сложни и трудни времена аз съм описал и назовал истината, доброто и лошото, цялата многозначна истина за нашия живот.”
Сега Владо Зарев е седнал да пише роман за величието на старостта и неосъществимата любов. Дойде ли му времето, сядаме да го четем.
Словото е „будност“
Човешкият живот добива дълбочина и смисъл, когато е осветен, когато е разказан в Словото и ако в него се съгражда нещо трайно и духовно. Затова колкото по-богат е езикът на човека, толкова по-богат, по-пълен, по-пъстър и драматичен е неговият живот.
Езикът на големите писатели е не само преживяване, той е форма на допълнителна “будност”… Той е начин на съществуване.
(Из новоизлязлата анкета с писателя на проф. Николай Димитров)
За него
Пише с Толстоевска мощ
Дали ляв или десен? За мен не e нито ляв, нито десен. Зарев пише с толстоевска мощ. В българската литература няма такава епична повествователност.
Проф. Михаил Неделчев
Напомня Гогол
Владимир Зарев е щастливо явление и изключение от българската литература, той отново и отново се връща към епохалните знаци, картини и фигури, които символизират страната му. “Битието” в своя гротескен комизъм и забележителните си незабравими типажи с нещо ни напомня на Гоголевите герои.
Юдит Лайстер, “Нойе Цюрхер Цайтунг”
Българският Балзак
Владимир Зарев е българският Балзак, чийто роман “Разруха” е повествование за историческия обрат в България, за какъвто германската културна критика все още мечтае... На Балзак напомня и щедростта, с която пилее своя творчески потенциал.
“Берлинер Цайтунг”
Като Достоевски
Романът “Битието” приковава вниманието ни със своята пълнота, ритъм, с повествователната си енергия, с несломимото доверие във възможността да се овладее литературно една епоха в нейната цялост – във време, когато повечето западни писатели отдавна са загубили това доверие. Героите не са идеализирани, нито романтично приповдигнати, те са герои на Достоевски, пренесени в ХХ век...
Проф. Томас Ротшилд, литературен наблюдател на “Ди пресе”