Без глупости като „Белене“ и КТБ, до 3 г. можем да се присъединим към съюза
Разговаряме с Красен Станчев по темата България и еврозоната, която стана основа на сериозни дебати и при служебното правителство, и за началото на новия мандат на кабинета „Борисов 3“.
Къде сме ние по пътя към еврото? Кои са плюсовете и минусите от членството във валутния съюз? Кое може да ни спъне? Какви са критериите, на които България трябва да отговаря? На всички тези въпроси отговорите дава един от най-уважаваните икономисти у нас.
- Г-н Станчев, защо изведнъж станахме важни за Европейската комисия по темата България като част от еврозоната. Визирам посещението на висш ръководен кадър от Брюксел у нас, както и редица послания под мотото „готови сте“?
- Не смятам, че има специално отношение и не бих поставял „ние“ или България в центъра на обяснението на това защо започна да се говори по тази тема. Комисията трябва да напомня за договорните ангажименти на новите страни членки за влизане в еврозоната. Много важни за разширяването й, т.е. за стабилизиране на валутата, са по-големите от тях – Полша, Чехия, Унгария и донякъде Хърватия. В тези страни темата изглежда забравена, икономиките им вървят добре, а сегашните управляващи в Полша и Унгария често нарушават ако не правилата, то поне традициите на съюза в правенето на политика. Иначе казано, разширяването на зоната с тяхно участие вещае ползи, както за паричната политика на Европейската централна банка (EЦБ), така и за общата политика на ЕС.
В паричната област ползите биха били от нови 55 милиона души, използващи валутата. Говорим за 37-та икономика в света по БВП на човек от населението – Чехия, 55-та - Унгария и 56-та – Полша. Хърватия е между тях – 44-та, а ние сме на 75-то място. По паритет на покупателната сила става дума за икономики с обем на БВП през 2015 г. от приблизително 1,3 трилиона евро, при еврозона от 10,3 трлн. евро. Тези икономики вече 15 години растат по-бързо от еврозоната и с изключение на Хърватия не са имали проблеми с платежния баланс и държавните финанси. Така че 10-11% разширение на паричните резерви на ЕЦБ е съществено завоевание на зоната в посока на по-голяма стабилност.
От общо политическо гледна точка членството в нея донякъде неутрализира центробежните политически настроения особено в Полша и Унгария. Те са временни, но все пак… А българският случай е много различен, защото левът е „сянка“ на еврото. Всяка стотинка в обръщение е гарантирана с половин евроцент резерв.
- Споделяте ли мнението, че еврозоната в този си вид има нужда от преструктуриране?
- Чак преструктуриране – не. ЕЦБ трябва да се върне към стриктното спазване на своя мандат „да поддържа ценовата стабилност“ и да „е независима при упражняването на своите правомощия и при управлението на своите финанси“. Най добре е ЕЦБ да не предприема действия по спасяването на правителства от дългови кризи, както се случи с Гърция. Но и не мисля, че през 2009 – 2011 г., пък и след това, бе възможен друг подход - еврозоната нямаше институция - аналог на МВФ, т.е. организация, която може да гарантира изпълнението на договори между кредитори и държави-длъжници (особено когато се стига до невъзможност на изплащането на дълговете. След юли 2012 г., т.е. след създаването на Европейският стабилизационен механизъм (ЕСМ) – всъщност механизъм за спасяване на правителства, изпаднали в такова положение, нещата изглеждат по-добри като перспектива на паричната политика на ЕЦБ. Причината е проста: спасяването се осъществява от правителствата на страните в еврозоната, а не с печатане на пари от ЕЦБ.
ЕСМ не е толкова ефективен колкото МВФ в тези отношения, т.е. струва ми се, че по-трудно от МВФ налага политики по събиране на данъци и изплащане на задължения. В същото време участието на МВФ в управлението на дългови кризи като тази на Гърция е полезно за зоната. Поради експертизата, поради споделянето на финансовия риск и пренасочването на политическия риск - например гърците ругаят не само ЕС, но и МВФ.
Тук има два проблема – непосредствен и дългосрочен. Непосредственият е свързан с това, че влизането в еврозоната предполага, че страните ще имат „вноска“ (по-скоро гаранции, права на тираж на дълг) в ЕСМ. Колкото повече страни участват, толкова по-малка е вноската на всички. Т.е. колкото по-късно се включва една страна, толкова по-малка е сумата. Това бе политически проблем в Словакия, техните гаранции са почти 7,8 млрд. евро. Т.е. страните извън зоната знаят, че ще минат повече гратис, ако изчакат. Същото важи и за България - по сметки на Министерството на финансите от 2011 г., ако България се включи преди останалите в ЕСМ, цената ще е около 4,2 млрд евро, ако това стане след другите – 2,6 млрд. За сравнение, „вноската“ на Полша би била 6-7 пъти по-голяма.
Дългосрочният проблем - ЕСМ може да бъде стимул за продължаващо безразборно правителствено харчене, поне за определен период. Тази перспектива може да бъде източник на нестабилност и на зоната, и на публичните финанси на страните членки. За България това последното е почти 100% сигурно. Комисията се опитва да реши тези проблеми по два начина - като кани всички едновременно, иначе ще излезе, че тя иска един да плати повече, а друг по-малко, и като обръща внимание на т.нар. „дисбаланси“.
- Вярно ли е, че след влизане във валутния съюз връщане назад няма и има ли опасност да се „опарим“ сериозно, ставайки член на този икономически съюз, определен от мнозина като политически?
- Ако държавните бюджети са балансирани, ако няма необслужени заеми към банките, фискалните резерви са на високо равнище и държаният дълг е нисък (т.е. бюджетните приходи позволяват безпроблемно обслужване на лихви и главници), и ако правителствените разходи са на достатъчно ниско равнище, например под 25% от БВП – проблем не би трябвало да има. Но тук трябва да се имат предвид няколко неща:
Държави стигат до фактически фалит и при ниски равнища на дълга към БВП, това се случи с Румъния и Латвия през 2009 – 2010 г. След това, като в приказката за червената шапчица, идват „дърварите с брадвите“ от МВФ и оправят нещата – по-лесно, като в тези две страни, или по-трудно – като в Гърция след 2012 г. или България през 1990-те.
Първо, дали ще се опарим зависи от готовността на местните власти първо да направят необходимите съкращения на разходите и сетне да се държат разумно и да се простират върху чергата, постлана им от икономиката и данъкоплатците.
Второ, българският държавен бюджет е след по-добре балансираните в ЕС, но не е сигурно, че това ще продължава да е така.
Трето, тъй като горните условия са почти неизпълними, евентуалното излизане от еврозоната на по-малките страни членки би било много скъпо. Това го разбра дори Сириза в Гърция.
А на въпроса какъв съюз е еврозоната, това е по-скоро паричен, а не политически съюз. Обстоятелството, че някои негови членове не се държат добре в смисъл на държавна стопанска и бюджетна политика не би трябвало да е по-различно от обстоятелството, че една банка има и клиенти, които си плащат заемите, и такива, които предпочитат да не правят това. Няма значение в каква валута е даден заема – в евро или монголски тугрици, например.
България е част от икономическия съюз на ЕС и почти част от еврозоната, и това е от голяма полза за тукашните граждани и фирми.
- Освен чисто финансовите параметри, които трябва да покрие България по пътя си към еврозоната, как стоят нещата с разликите в стандарта на живот у нас и сред другите държави членки, които би трябвало да са близки?
- Няма „чисто финансови параметри“. Онова, което в ЕС наричат „дисбаланси“, колкото и да са странни методологиите, по които ги изчисляват и езикът, на който ги описват, е онова, което пречи и на българските граждани и фирми да забогатяват. Онова, което те наричат „недостатъци на надзора“ – а според мен това е главното в последния доклад на ЕК - произтича от несъвършенствата на правораздаването и участието на съдебната власт и политиците в търговията с икономическо влияние, с държавна намеса в икономиката. Друг е въпросът, че това влияние засега е относително ограничено, както се видя например с КТБ – и нейното капитализиране, и фалита й.
Другият дисбаланс е планирането на стопанската политика. Не може да обясните на никого рационално защо дори такъв относително прост проект като АЕЦ „Белене“ започна да се строи, след като нямаше нормални проучвания на необходимостта, договор с доставчика и инвеститори, схема на финансиране, пазар за електричеството и покритие на системните рискове. И ако днес дори и децата могат да разберат, че невъзвръщаемите загуби от този проект са около 3 млрд лева, а вие въпреки това твърдите колко големи са ползите от проекта, вас ще ви сметнат за пълен идиот. И това, изглежда, е практика не само в енергетиката.
Защо смятате, че тези неща не се виждат от другите страни- членки в ЕС?
Списъкът може да бъде продължен… Не мисля че т. нар. жизнено равнище – 50% от БВП на човек спрямо средното за ЕС (при 60-70% за страните приели еврото досега) е пречка. Важното е да няма вероятност да се правят глупости, икономическият ръст, т.е. благосъстоянието да не е изложен на политически рискове. Ако другите страни трябва да кажат „да“, аз не виждам как те ще го направят при сегашното поведение на българските органи на представителната демокрация. Впрочем дори „Белене“, по силата на договора Евратом, изисква такова съгласуване. Никой няма да иска да плаща сметката за чужди глупости.
- Ще осигури ли място на страната сред „първата скорост“ на Европа членството ни в еврозоната или отново никой няма да ни пита за важните решения, които се взимат на ниво ЕС?
- А кой ви каза, че „никой не ни пита“. Това, че ние не отговаряме, не означава, че не ни питат. Какво означава „първа скорост“? Това означава, че участваме нормално в общия процес на правене на политика, не ругаем чуждестранните инвеститори, участваме в разгръщането на конкуренцията на европейския пазар, а не защитаваме интересите на "Газпром", например, от нейното ограничаване, спазваме законодателството и подпомагаме то да се усъвършенства и най-важното – не пречим на своите и другите граждани на ЕС да инвестират и живеят по-добре.
Две са причините „никой да не ни пита“: първо, ние не взимаме думата и второ, като я вземем, демонстрираме, че не правим някое или нито едно от изброените неща, а само искаме пари.
- Какво щеше да се случи, ако България бе страна членка на еврозоната при сценарий КТБ?
- Това едва ли би попречило на такъв сценарий и точно затова става дума в т.нар. „дисбаланси“. Причина за казуса е, че след 2004 г. бяха оставени съществени активи, най-вече в енергетиката, но не само, под управление на правителството. Това мотивира бизнес-модела, с който така се гордее Цветан Василев и който може да се нарече „политическо банкиране“.
Логиката му е следната: тези активи мотивират използването им за капитализиране на банка, с политически връзки и решения държавните предприятия прехвърлят сметките си в нея, ресурсът подобрява имиджа на банката и позволява преференциална лихвена политика по някои кредити и депозити (клиенти); тези преференции дават възможност за отплата за политическите услуги – като удобни кредити и добри лихви; това банкиране може да се развива само с привличане на нови държавни проекти и фирми. Когато те свършат, някой „опира пешкира“.
По чисто икономически причини, не може да има повече от една такава банка. Това не означава, че нова не може да бъде създадена. Европейският банков надзор едва ли би помогнал, ако това е държавна банка или такава, която се собственост на местни лица, управляващи я като еднолични търговци.
- В публичното пространство витаят какви ли не хипотези какво ще стане с цените „в магазина“, ако утре влезем в еврозоната. Вашият прочит на нещата? Кои са основните рискове за нас, ако ни приемат в еврозоната?
- В „магазина“ стоките и услугите ще поевтинеят. Заради конкуренцията и поради обстоятелството, че няма натрупана инфлация. Впрочем липсата на конкуренция се плаща и в момента. Доходите са 50% от средно европейските, а цените – 55-57%. Това плащане е следствие на политиката на българските управляващи, които гражданите сами избират.
Основният риск е, че тези управляващи ще изхарчат резерва на валутния борд или ще взимат относително евтини държавни заеми, за да стимулират икономическия растеж в името на същите тези избиратели.
- Въпреки че влизането на България в еврозоната е заложено като следваща стъпка на страната след членството ни в ЕС, колко дълго можем да вървим по пътя към групата?
- 10 години, но може и никога да не стане, ако се правят неща като изброените. Обратното - ако бюджетите са балансирани, разходите под контрол, конкуренцията се увеличава и не се правят нови КТБ-та и Беленета, защото се спира приватизацията и се защитава националният капитал, срокът може да бъде около три години. Приоритет следва да са тези политики, другото е техника.
Нашият гост
Красен Станчев е роден през 1955 г. Основател е на Института за пазарна икономика (ИПИ), доцент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Изпълнителен директор на ИПИ (1993-2007); народен представител във Великото народно събрание (1990-1991), член на Съвета за икономическа политика към президента (1996-2001). Бил е председател на комисията по околна среда във Великото народно събрание.