Алкохолът е едно море, в което е много поучително, направо - велико - да се пътешества
Калин Терзийски откри изложба с графики, карикатури и шаржове, в които разказвателният елемент беше водещ, а сюжетът изненадваше с модерно тълкуване на библейски или исторически притчи. Сега виждаме друго лице на писателя-митологист. В новата му изложба „Гръмотевична тишина” в галерия „Лампион” (София) са събрани около 20 живописни платна, в които ще открием реплики на класиците от Флорентинската школа (XV в.), пародийни сюжети, автопортрети с ироничен и носталгичен контекст.
- Калине, Вие пишете и рисувате. Кажeте като психиатър къде е границата между синестезията на гения и артистичната шизофрения?
- Няма граница. Това открих с времето. Терминът Шизофрения е един отзвук от времена на рестрикции и репресии към всеки различен и неадаптиращ се в експлоататорската система човек. А всяка досегашна система е експлоататорска и антихуманна. Простичко казано - тоя, който не иска да е болтче в машината - дай да го смачкаме и да го наречем шизофреник, та да си има белег, дамга (като жълтата звезда на Давид, на ръкавите на всички евреи по време на нацизма). Да си има диагноза, за да може системата, машината да го манипулира по-добре. „Тоя не става“ и ние да вземем и да го вкараме в един добре смазан калъп, та да не пречи на системата. Сибилите в Древна Елада са имали видения, нали така? Ван Гог е бил луд. Както и Аугуст Стриндберг. И Хьолдерлин. И въобще, няма какво да се разпростираме. Тия, които знаят - знаят. Които не знаят и да им говориш - няма да разберат. А синестезията ми е непозната като преживяване - не чувам звуци при гледането на картина (защото това е пример за синестезия). Но определено в един метафоричен смисъл синестезия е самото изкуство: виждаш женска плът, а в главата ти се появяват думи. Прочиташ стих, а в главата ти се ражда картина. Прескачане от една модалност в друга. Бих искал да има повече хора, които схващат това.
- Да си писател днес в България не е особено престижно. Затова ли Вие прибавяте и ролята на шоумен?
- Всъщност да си писател е много престижно. Просто в едни среди, които са меко казано профански, не е престижно. Но в тях и да си професор по биохимия не е престижно, да си виолончелист не е престижно... В тия среди примерно един виолист от трийсет години се прави на мутра и дечурлигата вече две поколения се подвеждат по него. А аз не съм шоумен, а просто човек, който е наясно, че романтичният образ на писател, който живее в изолация и само по най-загадъчен и мрачен начин „изригва“ по някой потресаващ роман на десет години - това е анахронизъм. Няма как тоя романтичен образ на „самотният писател в своята загадъчна приказна пещера“ да се запази в нашето време на хиперкомуникациите. Сега хората повече приличат на социалните насекоми (като мравките и пчелите), отколкото на агресивните стадни бозайници (като горилите и шимпанзетата). Теми като патриотизъм и отшелничество са по-близки до модела на стадните бозайници, отколкото до днешния модел на мравуняка. Прекалено сме много и прекалено добре общуваме вече. Затова всеки е по някакъв нов, съвременен начин „шоумен“. В свое си шоу. И когато аз изпия една бира - вече за това знаят и в Цюрих. И някак си се възприема като шоу. Но всъщност е продукт на хиперкомуникациите. Това не е шоуменство. А и аз не пия, камо ли пък бира. Но правя друго - от време на време плясвам силно с ръце (метафорично казано). За да привлека общественото внимание. Не за да види публиката лично мен, а за да погледне това, което правя. Защото в един пренаселен свят никога няма и да те погледнат, ако не плеснеш достатъчно силно с ръце. Спомнете си Леонардо: когато е излизал пред публика - а той е организирал всички големи и пищни тържества на Медичите (като драматург и майстор на костюмите и сценографията) - та той освен всичко друго, за да привлече вниманието, е извивал желязна подкова с ръце! Е ако това не е шоу - здраве му кажи! Но всъщност не е! Това е просто отдаване на дължимото на вкусовете на простолюдието. Умните имат нужда от Мона Лиза, простите - от извиване на подкови. И така - аз просто плясвам силно с ръце. За да се обърнат погледите на улисаните в бита си хора. И те поглеждат и виждат какво правя. А аз правя изкуство. Стига публиката се е вторачвала единствено в тия, които правят „изкуство“ върху сладките си муцунки - чрез инжектиране на хиалурон. Или изкуство на мазането с фекалии - на политическата сцена. Време е хората да погледнат към тия, които се опитват да правят вечни неща. Нека се сетим, че никой не знае ни една модна звезда от времето на Леонардо, ни един политик - но Мона Лиза знае всеки.
- Ако Ви предложат да влезете в политиката, какво би било Вашето решение?
- Предлагали са ми неведнъж. Почти винаги съм отказвал много боязливо. Моето отказване е като да откажеш операция по смяна на пола. От човек на изкуството да станеш политик... Това е по-драстично и от смяна на пола. По-шокиращо за самия сменящ, искам да кажа. Веднъж бях в една гражданска листа на една умерено дясна политическа група. И там се убедих, че не е никак по вкуса ми.
- „Мечката“ - новата Ви книга с разкази, беше определена от критиката като резултат от десетина различни почерци. Как успявате в подобно превъплъщение?
- Всеки човек е множество различни личности. Тази идея - за множествеността на всеки човек, е подхваната и добре развита и в повестта „Доктор Джекил и мистър Хайд“ на Робърт Луис Стивънсън, и в „Степният вълк“ на Херман Хесе; философът Дениъл Денет говори също много добре за множествеността в душевния ни живот. И когато човекът е здрав и хармоничен - в множеството, което представлява личността му, има просто една доминираща „фигура“. Ако няма доминираща „фигура“, всяка отделна „личност“ в нас си действа самостойно и без управление. И се стига до лоши неща. Да речем - Бащата в нас се грижи за децата, но Палачът в нас иска да реже глави. Не много точен пример, давам го като път за мислене. И така аз позволявам на всяка от „посоките в мене“ да се развие, да покаже себе си. Коя е управляващата „фигура“. Ще разбере всеки, когато ме опознае или поне - прочете.
- Кого определяте за Ваш учител в прозата?
- В прозата много и най-рано ми е повлиял Кърт Вонегът (като не забравям Гогол, Едгар По, Балзак и Чапек, Кафка, Хашек, Илф и Петров, Пушкин). Но - Кърт Вонегът! Възхищава ме мисълта, че той е последният писател-хуманист, пълен с ирония и беззлобен смях. Хуманист в най-ведрия, най-близкия и най-хубавия смисъл. И мъдър, и малко горчив.
- Ако срещнете на улицата Достоевски или Оскар Уайлд, какво ще им кажете?
- На Достоевски ще кажа: Успокой се, всичко е наред. А на Оскар ще споделя как се подържа форма на 49, защото той е понапълнял в последно време. Важно е, според мен, един писател да приема другите писатели като приятели и събеседници, а не като кумири. Защото кумирите, ще ме извините, но са за глупаците.
- Вашият разказвачески модел се приближава до скечовото - има нещо от Илф и Петров, но прозира и тъжната ирония на Марк Твен. Кой е съвременият Остап Бендер у нас?
- Остап Бендер е един от прекрасните ми любимци. Та спомнете си описанието му - млад мъж с херкулесовско телосложение и профил на римски император от медал. Умен, изключително бърз в мисленето. И с невероятно, небрежно и мъдро чувство за хумор. Великият комбинатор! Та кой може и на една светлинна година да се доближи до него в наше време? Най-малкото той е наистина колоритна фигура. А като че ли сега няма такива. Образованите хора сега са свити и притеснени, горчиви и песимисти, обезсърчени и мнителни, подозрителни и недоволни; уплашени са и не смеят да бъдат ярки. Фалшиво скромни и злонамерени към всичко искрящо.
- Писател трезвеник сякаш е оксиморон - известни пиячи са Достоевски, Уилям Фокнър, Джон Чийвър, Зошченко, Дороти Паркър, Едгар Алън По, Труман Капоти, Хънтър Томпсън, Чарлз Буковски, Ърнест Хемингуей, у нас Дончо Цончев, Радичков на младини. Трезвениците се броят на пръсти: Кафка, Айзък Азимов, Стивън Кинг, Емил Чоран. Всъщност помага ли алкохолът на творческата продуктивност, или писателите го използват, за да потискат вулкана от мисли в съзнанието си?
- Ще поправя за миг - Стивън Кинг е алкохолик и затова не пие. Също като мен. Просто няма как: алкохоликът пие ли - скоро умира. Затова и Стивън Кинг не пие, нито аз. Иначе, бих казал, че алкохолът е едно море. В което е много поучително, направо - велико - да се пътешества. Без него писателят, така да се каже, е като пътешественик, който не е плавал в Тихия океан. Тоест - може, но не е същото. Но рискът да деградираш и умреш млад е огромен. Затова - внимавайте. Cave, frater! (Пази се, братко!)
- Вие сте изключително продуктивен за български писател. Имате ли конфликти с издателите? Научихме, че вече сам си финансирате изданията...
- Сам само засега. По-нататък ще продължа с издателите си. Аз се опитвам не да влизам в конфликти, а да създавам нови отношения и стандарти. Не мога да понасям нагласата, която може да се опише така: писателят е един идиот, който си пише, щото нещо отвътре му напира. Нещо като болен. Графоман. Който не може да не пише, има обсесия да пише. И е достатъчно да му угодим на каприза; да му издадем нещата и той да е доволен от това. Нали си е начесал крастата, какво иска повече?! Не, не и не! Писателят не е нищо друго, освен един изключително високо квалифициран професионалист! Който работи за доброто на обществото... Но също така и за престиж, пари, уважение, социален успех... Тоест - за всичко, за което работи и един неврохирург, архитект или професор по космически науки.
- Допитвате ли се до приятели за творчески съвет?
- Непрекъснато. По-скоро - за обсъждане. Да обсъдиш с умен човек е направо велико. Пиша си с българи от Плевенско и с българи от Окланд, Нова Зеландия, от Цюрих и Виена, от Видин и Приморско, както и от Юкатан, Мексико. Прекрасно е да имаш „умно семейство“ в целия Свят.
- Какви са отношенията със старите другари - Тома, Мартин...
- С Томата правим и четения често, с Аци Константинов се чуваме често, обменяме си лично създадени афоризми и майтапи, а с Карби нещо не можем да се разберем. Той е умен младеж, но явно и прекалено дълго умее да се сърди. А аз храня само добри чувства към него.
- Лекарят Константин Африкански от 11 век определя любовта като болест на мозъка, предизвикваща прилив на жлъчна течност в организма. Вашето професионално и лично мнение?
- Ами не е лошо това описание, но зависи за каква любов става въпрос. Любовта е голямо море. Тая страстна любов, която ни помита като болест - тя наистина е чудно нещо. Като природно бедствие е, или поне като бушуваща стихия. Завладява ни, прави ни други, напълно ни побърква и лишава от самоконтрол. Но без нея някак... няма да има изкуство. На „здравите“ влюбеният прилича на смес между луд и глупак. И това е тъжно. Няма език, на който да говорят влюбените с невлюбените. И любовната поезия е непонятна за „невлюбените“. Само влюбен разбира влюбения. Или поне тоя, който добре помни любовта. Без тая помитаща стихия някак животът ни не е богат. Сух е. Но има и други видове любов. Има блага, спокойна любов. Тя е като здраве. Има и любов от състрадание, има и любов по навик. Не бива да ги отричаме.
- Може ли писател без муза? Имате ли вдъхновителка в момента? Или жените само пречат...
- Имам и винаги съм имал муза, но тя не е жена. Обичам много и силно жена си, Ивана, но музата на писателя не живее извън него, а живее вътре в него. Тя е блестящата му и красива Воля. Да не забравяме славянската етимология на думата воля. Воля в нашия славянски език означава Желание. „... Тук се слуша мойта Воля, аз съм капитан!...“. Нали така беше?
- Виждате ли целия разказ предварително, или сядате, пишете и разработвате първоначалното хрумване в движение?
- Виждам само някакъв мътен силует. Като далечен, обгърнат в мъгли остров. Инвенциите, решенията, които се вземат в мига на творенето са най-важното нещо. Та не е ли най-важното за твореца да изненада дори и себе си? Да изпита великото чувство на израстването в процеса на творенето? За какво ти е да пишеш, ако не за това - чрез писането да пораснеш, да станеш по-мъдър...
- Хемингуей е пренаписал първата глава на „Сбогом на оръжията“ 20 пъти. Вие пренаписвате ли, или сте привърженик, че първото винаги е най-добро?
- По-скоро захвърлям и почвам отначало. „Пренаписване“ ми звучи като поправяне на нещо вече развалено.
- Кое произведението сте написали за най-кратко време?
- Ами аз имам твърде много неща. Имам три стихосбирки. За тях знаят малцина. Но ако става въпрос за романите - най-бавно писах „Разкажи ми“. Това е като изваряване на алхимически концентрат, на квинтесенция. Петата преварка, казано просто. А „Алкохол“ писах като в транс, с огромна скорост и вълнение. И как да е иначе? Тъкмо бях спрял пиенето, а за един пиещ човек спирането на пиенето е по-страховито и разтърсващо преживяване от всяко пиене!
- Какво правите, ако писането се закучи? Зарязвате и почвате всичко отначало или пренаписвате бавно и методично?
- Аз казах това-онова по въпроса, но да доуточня - нямам предварителна цел, нямам предварителна представа за резултата. Би било жалко да имам. Та това ще означава, че правя занаятчийски черги, а не изкуство! Изкуството трябва да е далеч нагоре над предвидимото. Затова аз се радвам именно на това, което се получи. В такъв смисъл няма как нещо да се закучи. Нали пишеш?! Пишеш! И щом Именно Това се получава - значи - Именно Това Явно Трябва да се получи! Движещите сили в теб работят - и те бликат навън. Просто трябва да си осъзнат и да наблюдаваш с просветлен и мъдър поглед процеса на това „изливане” от себе си върху листа.
- Малцина знаят, че скечът „Туй майните са като хлебарките“ в блестящото изпълнение на Китодар Тодоров е ваше дело...
- Хубави времена бяха в началото на „Пълна лудница“, лафа за „с баща ми в зоопарка еди-къдеси“ Китодар го измисли и импровизира на място. Жалко, че впоследствие не се сработихме с продуцентите.
- Защо българските писатели са бедни?
- Бедността е вътрешно преживяване, не обективност. Аз не съм беден. Беден е човек, който иска, а няма. А човешката уста, както ни е добре известно, от глупост, от страх, е прекалено широко раззината. И иска ли, иска. И оттам - бедността.
- Четете ли конкурентните български автори?
- За добро или за лошо - не. Само младите, когато поискат да им помогна. Но те не са ми конкуренти. Те са новото. Конкуренция за писателя са само връстниците му - на едно най-вулгарно ниво. На нивото на идеите няма конкуренция. Там има отстояване. Върховете си стоят - далеч един от друг. Забавно ми е това, което каза Хемингуей (като герой от филма „Полунощ в Париж“ на Уди Алън, не истинският): „Ако е много тъпо написаното - защо ми е да чета тъпотии? А ако е много добро - защо ми е излишно да се измъчвам със завист?“ А ако някой жив човек ми рече, че не завижда - лично аз ще го почерпя една двойна боза!
Нашият гост
Калин Терзийски (1970) е роден в София. Завършил е НПМГ и медицина в МУ в София. На 25 г. се жени, година по-късно се ражда дъщеря му Калина. Работи като лекар в психиатричната болница “Св. Иван Рилски” (1996 - 2000), специализира психиатрия. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания. Напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Сценарист е на ТВ предавания: “Каналето”, “Досиетата Х”, “Пълна лудница”, “В неделя с...”. В същото време пише поезия, проза и публицистика. Издава първата си книга с поезия “Сол” през 2007 г., следват сб. с разкази “Сурови мисли със странен сос”, “Има ли кой да ви обича”, Любовта на 35-годишната жена”, “Имен ден за добрия човек” и романите “Алкохол”, “Лудост” и “Войник”. “Алкохол” печели “Цветето на Хеликон” за най-продавана книга (2010). Лауреат е на Европейската награда за литература (2011), наградата “Златно перо” за принос към българската култура, първа награда “Златен Каунь” - Хасково, наградата “Най-четен автор” на Столична библиотека (2014). Калин Терзийски има 4 самостоятелни изложби.