„Труд” продължава професионалната дискусия за висшето образование в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов - човек с изключителен организационен опит и доказани практики в развитието на университетското образование у нас. В серия от статии проф. Борисов анализира ключовите, според него, проблеми и перспективи пред висшето образование в България. След него в дискусията със свои текстове се включиха ректорът на Софийския университет „Св. Климент Охридски” проф. Анастас Герджиков, ректорът на Медицински университет - Варна проф. Красимир Иванов и ректорът на Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски” проф. Любен Тотев, който е и председател на Съвета на ректорите.
Днес продължаваме с материал на проф. Георги Михов, ректор на Технически университет-София. Същевременно редица ректори на висши училища в страната изразиха желание да участват в дискусията със свои статии. „Труд” ще ги публикува всяка сряда.
Бихме приветствали утвърждаването на национални минимални изисквания за ОНС „доктор“ и НС „доктор на науките“ по области на висшето образование
А как един млад човек завършил висшето си образование ще бъде мотивиран да се съгласи на пожертвование, приемайки “бремето” на асистент във ВУ, след като бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо заплащане?
Законът за развитие на академичния състав в Р. България (ЗРАСРБ) “…урежда обществените отношения, свързани с научните степени и академичните длъжности в Република България” (чл.1, ал. 1). Дали това е така и каква е ролята на обществото в спазване на принципа за “…автономия на висшите училища и научните организации и свързаната с нея децентрализация на процедурите по този закон” (чл. 1, ал. 2, т. 1), а също и доколко децентрализацията на процедурите са в унисон с “…гарантиране на обществения интерес, свързан с качеството на образователния процес…” (чл. 1, ал. 2, т. 4).
Има ли обществото някакъв поглед върху провежданите процедури в отделните висши училища (ВУ) и дали може да указва въздействие по някакъв начин?
Преглеждайки отново принципите, на които се изгражда ЗРАСРБ, и специално на стремежа за „…изграждането на единно образователно и научноизследователско пространство” е полезно да се дискутират няколко основни теми.
Една от тях е за регулирането на конкурсите за академични длъжности и за научни степени. Известно е, че в закона е предвидено да се уточнят минимални изисквания, които трябва да бъдат покрити от кандидатите за съответната позиция. В текущия вариант на ЗРАСРБ, това е вменено на ВУ, като се подготвя нов вариант с въвеждане на национални минимални изисквания. Нека поотделно дискутираме придобиването на научните степени (образователната и научна степен (ОНС) „доктор” и научната степен (НС) „доктор на науките”) и заемането на академичните длъжности.
Придобитите ОНС „доктор” и НС „доктор на науките” са с национално признаване, което поставя пред ВУ значителна отговорност за качеството на съответните дисертационни трудове, включително и недопускане на случаи на заимстване на изследвания и дори цели текстове (плагиатство) от чужд(и) автор(и). За съжаление при сегашната редакция на ЗРАСРБ този проблем не е преодолян.
Нещо повече, ако дадена личност е придобила ОНС „доктор” или НС „доктор на науките” по процедура в едно ВУ при занижени минимални изисквания, то кандидатствайки в друго ВУ за академична длъжност, последното трябва безпрекословно да признае получените степени.
Ето защо бихме приветствали утвърждаването на национални минимални изисквания за ОНС „доктор” и НС „доктор на науките” по области на висшето образование. Тези изисквания обаче трябва да се прецизират и да няма възможност за собствени тълкувания, т.е. с ясни, лесно проверими и доказуеми наукометрични показатели. Допълнително обаче, ще бъде необходимо да се вмени на някоя външна за ВУ организация да провежда задължителен контрол по спазването на показателите и при провеждането на процедурите. Може би това би могла да бъде Националната агенция за оценяване и акредитация (НАОА)?
По друг начин стои въпросът с минималните изисквания за академичните длъжности – трябва ли да има национални такива? В момента се предлага това да е така, но възможно ли е тези минимални изисквания, дори да са дефинирани по области на висшето образование, да успеят да отразят спецификата на различните ВУ, които провеждат обучение в една и съща област? Във всяка област има множество професионални направления, поддържани в различна степен от различните ВУ. Нещо повече – между различните професионални направления не винаги може да се намери обща измеримост на публикационни и научно-изследователски характеристики.
Може да се дискутира и друг поглед върху минималните изисквания, свързан с предоставяне на правото за определяне на отделните ВУ – той е свързан с чл. 15, ал. 3 от ЗРАСРБ относно преминаване от едно ВУ в друга на същата академична длъжност. Дали това няма да създаде реалната възможност за преминаване от ВУ със занижени критерии по хабилитиране към друго ВУ, което си е поставило значителни цели относно качеството на образованието и нивото на научноизследователските разработки? Настоящият ЗРАСРБ позволява и сега това да се случи, но дали въвеждането на национални минимални изисквания ще предотвратят един такъв процес или ще го задълбочат?
Могат да се посочат още много примери за позитивни и негативни последици от въвеждането на национални минимални изисквания за академичните длъжности. Не бива обаче да се забравя, че определението на понятията „доцент” и „професор” е като академична длъжност за дадено ВУ или научна организация, а не като научно звание изобщо. Такава е доминиращата световна практика – всяко ВУ само преценява какви са параметрите на собствените минимални изисквания, които то предявява към кандидатите за заемането на определената академична длъжност в него.
Връщайки се отново на текста от ЗРАСРБ „гарантиране на обществения интерес, свързан с качеството на образователния процес…”, не можем да не се запитаме какво може да се каже за поддържане и стимулиране на „качеството на образователния процес” при недостатъчното финансово осигуряване на академичните длъжности – въпрос, многократно повдиган и в предходните публикации по темата. Качеството на образованието зависи от мотивираността на преподавателите и тяхното желание да предлагат на обучаваните новостите в съответната област, а понякога новостите идват с много бързи темпове.
Един всеобщо известен пример. В момента се лансира като важно образованието в няколко направления, между които са тези на „информатика и компютърни науки” и „комуникационна и компютърна техника”. Увеличаването на приеманите студенти неминуемо изисква осигуряване на качествен преподавателски персонал и увеличаване на броя на преподавателите. Ясно е, че това може да стане чрез мотивиране на млади хора за заемане на академична длъжност „асистент”. Да, мотивирани млади хора! А как един млад човек завършил висшето си образование в горните направления ще бъде мотивиран да се съгласи на пожертвование, приемайки „бремето” на асистент във ВУ, след като бизнесът му предлага 3-5 пъти по-високо заплащане? Това важи и за други направления. Въпросът въобще не е нов, но конкретен отговор няма, а от това страда цялото ВУ, най-малкото поради нарастване на средната възраст на академичния състав.
Конкретно за Техническия университет – София (ТУ – София) може да се посочи, че през 2017 г. от напусналите по различни причини преподаватели 40,7% са от групата на нехабилитирания академичен състав (асистент, главен асистент), като 63,6% от тях са напуснали по собствено желание! За компенсиране на това през 2017 г. бяха планирани 31 свободни места за асистенти към отделните звена, но реално успяха да се обявят общо 28 от тях. Все пак това е почти 1/3 от всички обявени конкурси, като общо конкурсите за нехабилитирани преподаватели през годината съставляват 70,6% от всички обявени конкурси.
Друг е въпросът до кога и как могат да се задържат тези млади хора на избраната преподавателска позиция, защото тенденцията от последните години е намаление само на асистентите в ТУ – София с около 1,2% годишно, при трайно намаление спрямо целия академичен състав с около 1,6% (по данни за януари 2018 г. към януари 2017 г.). За сравнение по различни причини академичният състав в ТУ – София е намалял за последната година с 9,6%, а през настоящата 2018 г. се очаква навършване на пенсионна възраст на общо 60 преподаватели, от които 18 са нехабилитирани.
Безспорно качеството на образователния процес е пряко зависимо от качеството на академичния състав, а също така и от качеството на материалната база, представяна за обучение. Образователната политика на държавата, а и рейтинговата система на МОН е насочена към развиване на университетите в тези направления, в които те са силни. А може ли да се постигне оптимизиране и подобряване на обучението в университетите чрез обединение на техните възможности?
Идеята е да се позволи на университетите да използват по-добрата академична и материална инфраструктура на други ВУ, Българската академия на науките (БАН) и Селскостопанска академия (ССА) за провеждане на обучение и най-вече на лабораторни изследвания. Няма смисъл някои университети да поддържат звена и специализирани лаборатории в направления, които не са типични за този ВУЗ. От гледна точка на повишаване на качеството на образованието и от икономическа гледна точка е по-добре това да се извършва от звена в други ВУ и БАН които са „силни” в това направление.
Например за ТУ – София не са типични учебни дисциплини от областта на химията, хуманитарните и правните науки, но в редица специалности такива курсове се водят, защото широкопрофилността на нашето инженерно образование го изисква. Такива „нетипични” курсове биха могли да се възложат на силни в тези области университети като ХТУМ и УНСС съответно. От друга страна ТУ – София е тясно специализиран в много други области и академичната и материалната инфраструктура на ТУ – София би могла да се използва от други ВУ.
С други думи това е възможност за съвместно обучение по някои специалности. Виждането е рационално, но е свързано с промени в законодателството и най-вече с акредитацията. Защото докато академичната автономия включва „право на сдружаване с български и/или чуждестранни висши училища, признати по законодателството на съответната държава, за осъществяване на съвместно обучение на студенти, докторанти и специализанти…”, (чл. 21, ал. 1, т. 9 от ЗВО), то учебният процес в българските ВУ „…се провежда само в техни основни звена и филиали…” (чл. 39, ал. 1 от ЗВО), което изключва възможността студенти от едно ВУ да се обучават на територията на друго ВУ, БАН или ССА.
Вероятно биха възникнали и някои негативни моменти при организирането на съвместно обучение, но когато целта е повишаване на качеството на обучението и осигуряване на съответствието му с пазара на труда, трябва да се върви в тази посока.