140 години след Шипченската епопея битката за България продължава
Преди да бъде спрян и разбит на Шипка, Сюлейман паша се ползва със странни протекции и в Османската империя, и в Европа. Започнал кариерата си като „дьонме“ – вероотстъпник от юдеизма, който е приел исляма, той стига до Париж като професор по литература в Сорбоната. Кой ли го е командировал на Балканите като военачалник (без качествата на пълководец, освен ако не се брои за „талант“ неистовата му жестокост)? Явно тя е била аргумент, оправдаващ протекциите от най-високо място, защото му поверяват командването на най-елитния корпус в Османската армия. Той зверски потушава Черногорското въстание и получава задачата да удави в кръв цяла Южна България.
Сюлейман започва не просто „етническо прочистване“, а системно изтребление на българите навсякъде, където е преминал 45-хилядният му армейски корпус. Достатъчно е да отбележим Старозагорското клане или масовите убийства в Карлово по време на „Страшното“. Те са свидетелства за геноцидния замисъл, превърнал един парижки професор по литература във военнопрестъпник. За контраст ще подчертая разликата между него и Осман паша, който не допуска в обсадения Плевен масови безчинства над населението. Известен е жестът, с който руският генерал Тотлебен връща сабята на победения Осман паша като израз на респект. За разлика от него, опозореният от зверствата си Сюлейман е осъден за военни престъпления. Повечето от офицерите му са разстреляни, а самият той е пратен на заточение (над него, както отбелязах в началото, е опънат чадъра на нечие покровителство). Остава фактът, че той вероятно е първият военачалник в Европа, осъден за престъплението, което днес се нарича геноцид…
Аз не съм историк и написаното по-горе няма такива претенции. Ето защо мога да си задам въпрос, който историците обикновено не толерират: „Какво би станало, ако…“
ако преди 140 години на Шипка българското Опълчение, рамо до рамо с Брянския и Орловския полк не бяха удържали геройски позициите си срещу петорно по-многоброен противник;
ако генерал Радецки не беше пристигнал с гръм в критичния момент от тридневната битка;
ако геноцидният поход на Сюлейман безумни беше прехвърлил Балкана и беше променил изхода на Плевенската епопея?
Нас може би нямаше да ни има в свещените предели на България. Във всеки случай, не и като нация…
Тези въпроси не са само поглед към миналото. Те имат нов смисъл в контекста на актуалните за цяла Европа напрежения. Има сили, които все още не са се примирили с епохалния провал на Сюлейман паша. Те работят и днес срещу суверенитета и единството на българския народ. Тяхната цел – не в минало време, а в обърканото икономическо и геополитическо настояще е да дестабилизират Балканите. България има решителен принос за стратегическото равновесие в този регион. Тя е фактор на стабилността и точно затова е под прицел.
Тъкмо по тази причина системата за сигурност на нашата страна се нуждае от сериозно преформатиране. В досегашния си вид тя отговаря на друг тип заплахи, характерни за епоха, която вече отминава. Разбира се, че опасностите от вчерашния ден продължават да са актуални и днес. Консерватизмът на системите за сигурност е напълно обясним и оправдан. Защото призраци от миналото понякога се появяват като „вдъхновение“ за нови трагедии. Актуализирането им за съвременни политически цели не е просто гротеска, макар че винаги има и пародиен привкус. Спомнете си как в началото на промените у нас се намериха демократуни, които съвсем сериозно предлагаха да бъде построен паметник на Сюлейман паша край Шипка – ей така, за баланс и „обективност“. И тези набедени инициатори не бяха просто бъгнати любители на перверзни усещания, а хора близки до тогавашната власт. Която по традиция примираше за одобрението на едно или друго посолство. Но гневната реакция на българския народ тогава спря безумната инициатива на политически сбърканите родоотстъпници…
Днес времената са други и мястото на нашата страна в системата за европейска сигурност е по-значимо. Самата тази система тепърва се гради и ролята ни като външна граница на Европейския съюз е съществена. Тя не се базира само на географски съображения – има цивилизационни фактори на сигурността, които ще придобиват все по-решителен смисъл. Бъдещето на континента зависи от това да се задейства цивилизационен инстинкт за самосъхранение.
Как да противодействаме на програмираната радикализация, която е нова заплаха за сигурността на недообединена Европа?
Кой финансира експанзията на новата агресивна идеология, подклаждана от религиозен фундаментализъм и реваншизъм?
Докъде стига разумната и далновидна толерантност – къде минава границата на натрупвания, след които случващото се заприличва на цивилизационно самоубийство?
Има ли в самата Европа сили, които флиртуват с радикализирания ислям – дали кариерата на Сюлейман паша не е потвърждение за отдавнашното им присъствие в задкулисието на парите и властта?
Драстичен пример за програмирана радикализация е тази кариера на професора от Сорбоната през труповете на хиляди и хиляди хора... Той свършва като осъден военнопрестъпник, но с този край съвсем не свършва пътят на култовите войни. Стратегията „Мулти-култи“ се изроди именно в такава култова война – засега студена и регионална, но с чудовищен потенциал за глобализация.
Идеологията на предишната студена война се въртеше около т.нар. класова борба. Тя бе психологически двигател на радикализъм, който все пак оставаше в рамките на една и съща цивилизация. Изток – Запад беше ос на противопоставяне в общия контекст на културата, доминирана от християнската доктрина. Дори тероризмът при онези условия беше политически прецизиран, персонално насочен, за да се избягват по възможност масови жертви, които биха компрометирали целите на извършителите. Поради това, а най-вече заради заплахата от термоядрена война, обществата не се впечатляваха чак толкова от тероризма. И съответно ролята му за създаване и разпространяване на масов страх не беше толкова значима.
В общественото съзнание през студената война доминираше опасност от държавно санкционирана употреба на оръжия за масово унищожение. Днес рискът е такива оръжия да не попаднат в ръцете на терористи – нещо, което преди години изглеждаше немислимо. Но във времената на глобализиран тероризъм това вече не е така. Затова самият терор се превръща в психо-икономическо оръжие за масово поразяване. Световните медии волно или неволно разпространяват ефекта от употребата на това оръжие. Все по-чести атентати, колкото и безсмислени да изглеждат, захранват медиите с новини и водят до нови убийствени импровизации. Чрез тях се самообучава чудовище, което представлява кибернетично разпределена система. Разпръсната по света, тя има способност за самоорганизация, която излиза изпод контрола на службите за сигурност дори в най-мощните държави.
Илюзия е да се мисли, че която и да било от тайните служби може да овладее и контролира тези процеси. Изкушението за такъв контрол хармонира с конвенционалните методи и архаичните вражди на различни секретни институции. Те като че ли имат нужда от нова студена война. Но сега има нови противоречия по оста Север – Юг и нов (стар) източник на радикализация. Той създава агресивна среда и религиозно-идеологическа нагласа за конфронтация. Централна роля в мотивацията за противопоставяне сега играе не класовата борба, а джихадът. Около него се завихря и новата студена война, с методи и цели от арсенала на култовите войни. Ето как „Мулти-култи“ походи имат всъщност обратен ефект – мобилизират страните за конфликти и конфронтация, вместо да допринасят за сближаването на хора.
С времето много неща преминават в своята противоположност. Така и мултикултурализмът престана да води към синтез на нови отношения в рамките на единна цивилизация. Вместо това създаде „зомби-ефект“ и задвижи – тромаво, но зловещо – прокълнати призраци от миналото. Естествено, че отговорността за това не е на културите, чието многообразие украсява всяка една цивилизация. Както отговорността за жестокостите на Сюлейман паша съвсем не е на литературата, която той преподавал в Сорбоната. Кой е факторът, програмирал гнусната деградация на професора от Париж? Кой стои в наши дни зад програмираната радикализация – не като индивиди, а като съвкупности от финансови и геополитически интереси?