Явлението вече се превръща в начин за управление на цели държави
„Глобалното село“ беше етикет, който умиляваше наивници и маргинали в политиката. Те може и да са били добронамерени хора, приемащи за чиста монета либералната реторика и еко-натурализма. Но тази гобленна идилия с времето избледня и се превърна в своята противоположност. Екстремизъм и алчност трасираха пътя, по който т. нар. либерална демокрация се препъна в глобалния тероризъм. И на хоризонта на социалните експерименти се открои поредният манипулативен модел – гетото като начин за управление на цели държави.
Но за да заработи този модел, първо традиционните държави трябваше да бъдат деградирани – с ограничен суверенитет и зависим управленски елит, който в много отношения прилича на тарторите от гетото. С такава трансформация на държавността се зае идеологията на гето-крацията. Много дитирамби проехтяха преди четвърт век за либералната демокрация. И обикновените хора си помислиха, че тя е предназначена за тях, а не просто за удобство на пазарите. Оказа се, че грешат... Освобождението всъщност означаваше за мнозинството статут на постоянно пребиваващи в пазарен концлагер. С правото да продават сами себе си, за да са в ритъма на финансов „вуду-ритуал“.
В него се вихрят пари от трансконтиненталния трафик на хора и наркотици. С тях се пазаруват политици, финансират се дори партии, които излъчват кандидат-президенти с амбиции да ръководят света... Подходът им включва парадоксален двупосочен флирт – както със спецификата на регионалното гето, така и с глобалния тероризъм. Но когато здравият разум и инстинкт за самосъхранение на съответната нация все пак вземат връх, въпросният кандидат се проваля въпреки вложените в кампанията му милиарди. Цялата мощ на забуксувалата му пропагандна машина тогава се пренасочва към дестабилизация и компрометиране на спечелилия изборите. Не само като личност, а и като алтернативна тенденция в объркано общество.
Трансграничният бизнес с наркотиците и мрежите за тяхното разпространение постепенно изместват интереса към индустриално производство. Това създава нови изкушения и нови зависимости. Управленските модели от индустриалната епоха, чийто прототип е фабричната организация, отстъпват на един нов феномен. Гетото се превръща в модел за ръководене на държави. А самите държави са заложници на архаични геополитически мераци и на международно-организирана престъпност, най-драстичен пример за която си остава глобалният тероризъм.
Капитализмът, свързан първоначално с колониални амбиции и трансконтинентална търговия на роби, днес еволюира парадоксално. Далечните наследници на старите роботърговци сега са в бизнеса като правозащитници. Днес икономиката на Америка преразпределя средства, изработени от класическата индустрия на Средния Запад. С тях се дотират мегаполиси като Лос Анджелис, Ню Йорк или Чикаго. Именно там възниква нов социален формат – паралелна власт, която условно ще нарека ГЕТО-крация.
Проблемът не е в името, а в радикализация, свързана с гетата. Тя вече се калкулира като ресурс на влияние и източник на кадри за глобалния тероризъм. Така влиза в полезрението на сили, които се опитват да дестабилизират важни региони, включително и тук на Балканите. Влиза и в арсенала на стратегическите провокации, от които Европа ще трябва да се пази в близко бъдеще. Европейската комисия така и не предприе по-решителни действия за създаването на Агенция, която да противодейства на радикализацията и терора. А дали това е случаен пропуск, недооценяване на заплахата, или просто незаинтересованост от съдбата на Европа в по-далечна перспектива?
Дъглас Мъри пише, че „Европа днес има малко желание да се възпроизведе, да се бори за себе си или дори да вземе собствена страна в спор“. На какво се дължи вялата реакция срещу опасности, които вече не са зад хоризонта – вече се виждат с просто око и носят за европейците смъртна заплаха? В книгата си „Странната смърт на Европа“ Мъри описва този синдром като цивилизационна умора...
Други изследователи като Джулио Меоти, прибавят аргументи от личностно-психологичен характер в мотивацията на европейските лидери. Според Меоти мнозина лидери на големи и важни държави в Европейския съюз не виждат причина да се притесняват за бъдещето поради липсата на родителски рефлекси. Стечение на обстоятелсвата е довело до факта, че тези ръководители на обединена Европа нямат собствени деца и Меоти вижда в това обяснението, че средносрочната перспектива за идните поколения пряко не ги интересува. Възможно е той да не е прав за един или друг конкретен лидер, но тенденцията кариерното израстване да се превръща в приоритет е факт. Данни от изследвания в рамките на ЕС показват, че около 30% от германките нямат деца, а при жените с висше образование процентите стигали до 40. Разбира се, това може да е въпрос и на личен избор, но така става ясно каква е общата неблагоприятна тенденция. Тя засяга както социалното мислене, така и отношението към глобалния тероризъм.
Заплахата се възприема най-отговорно от хората, които мислят за утрешния ден на децата си. Общество, което реално е ангажирано със защита на младото поколение, не може да допусне гето-крацията. В гетото доминират елити, подхранвани и овластени от наркомафии. В гетото си дават среща идеи и практики на конспиративния джихад. Там тече радикализация, която поражда насилническия екстремизъм. Всичко това става пред очите ни, но се гримира като мултикултъра. А всъщност е агония на традиционните социо-културни механизми в силовото поле на нов проект за ерозиране на цивилизована Европа.
Това прави още по-неуместни реакциите на бюрократизирания Брюксел, които се свеждат винаги и само до финансов еквивалент. А дали оцеляването на европейската същност и идентичност се постига само с икономически мерки? Дали за целта е най-важно да се пестят само парите на данъкоплатците, или е важно също да запазим живота на децата им? Смятат ли европейските лидери, че съществува нещо като граждански имунитет срещу терористични атаки? А може би гледат на тероризма като рядко случваща се екзотика?...
По-вероятното обяснение за тази чиновническа „сдържаност“ е страхът. Страх, свързан с присъствието на субект (икономически и геополитически играч), специализиран в световна търговия с дрога и насилие. Може би той опъва „чадър“ над преплитането на тероризма и нарко-мрежите. Вероятно той дирижира и агресията в глобалното гето. В тази сложна среда на сигурност (или по-точно несигурност) има системни играчи, които не се контролират от държавата, а още по-малко от обществения интерес. Напротив – те до голяма степен контролират държавните институции и манипулират общественото мнение. Такива фактори ли пречат на европейската бюрокрация да взема по-адекватни мерки за защита на гражданите в ЕС?
Вместо сигурност европейците получават патетични слова, че терорът нямало да промени начина им на живот. Заклинанията, че те нямало да се огънат пред терора, са лицемерие, което се просмуква и в медийното пространство. Насажда се странно примирение – като че ли „нищо повече не може да се направи“. Привикването към тези опасности се представя едва ли не за проява на реализъм. Сякаш има сила, заинтересувана да омаловажаваме заплахата. И да забравим, че обитаваме глобално гето, като си мислим, че светът е глобално село.
Докато ни удари поредният атентат. Или докато самата Европа не заприлича на гето. Предвиждайки такъв развой на нещата, хората с елементарно критично мислене си задават въпроси.
- Защо е неефективно противодействието срещу тероризма?
- Дали войната с него се води за изкореняването му, или целта е всъщност той да бъде монополизиран и използван?
- Дали радикализацията в гетата не се подклажда и насочва от фактори с необозрим финансов и организационен ресурс? И докога специализираните институции на стария континент ще си затварят очите пред очевидното. Ще имат ли кураж да се водят единствено от своя професионализъм, за разлика от онези политици, които вече обслужват гето-крацията?...
Междувременно се отбелязват и скромни успехи – тук там по места, а понякога по случайност. Но те показват как в старите или новосъздадени гета се инфилтрират терористи. Така неотдавна в България беше заловен висш функционер на „Ислямска държава“ с цял набор лични документи, включително и за легитимен престой в страната. Ще напомня, че задържането му беше резултат от операция срещу наргилетата...
Представяте ли си колко по-ефективни щяха да са специалните ни служби, ако имаха за партньор общоевропейска Агенция за противодействие на тероризма и радикализацията? Само че такава структура засега не се предвижда – по съображения, които са понятни единствено за високопоставени евро-чиновници... Ще е любопитно да получим някои отговори по време на българското председателство на Съвета на ЕС.