Изпуснахме Кипър, но не и първото място, драмата ще е до последно

На 17 ноември 2018 да почерпят

Малък гайдар разплака всички във „Фермата“

Вижте от птичи поглед опустошението след пожарите в Калифорния (ВИДЕО)

Искрен Веселинов, „Обединени патриоти“: Валери Симеонов разговаря с Каракачанов преди да реши за оставката

23 лица с трайни увреждания започнаха работа в община Смолян

Започва Рали спринт Сливен

Ограничават движението по Панаирния мост в Пловдив тази събота

Ето кои са окончателните състави на България и Кипър

САЩ намаляват бойците си в Африка За да се фокусират над заплахите от Русия и Китай

Ралица Паскалева предаде псевдо продуцент на ФБР Измамникът искал да я прави порно актриса

Вино без градус е новата мода Наши производители вече правят експерименти за производството му

Протестиращите майки за оставката на Валери Симеонов: Ще чакаме решението на Народното събрание

Министерски съвет потвърди: Оставката на Валери Симеонов е лично негово решение

Насрочиха процес за бунга-бунга партитата Силвио Берлускони отново на мушката на съдебната власт

Искаше Демон – получи го!

С $12 000 печалба от казино и пантера вместо котка свършват невероятните приключения на Реставратора в Африка

Това е поредният документален разказ за Реставратора. Който се е родил като Бранимир Делчев. Завършил е с отличие специалността реставрация в Академията за изобразителни изкуства в Прага. И се е отказал от правото и поканата да започне като асистент академична кариера там. Над 20 години – до 1999 г., е реставратор в НХГ, а до 2012 г. – в Етнографския музей.  Ползва се с авторитета на един от най-добрите родни реставратори. И със славата на чешит. Принизяваща го, тъй като е човек с мисия, с любов и идеи за родината си, с всеотдайност в работата.
В този брой е третата част от необикновените приключения на Реставратора в Зимбабве, където той е изпратен в годините на социализма като уредник на изложба с наше изкуство в столицата Хараре. И в Африка той остава верен на себе си – да предизвиква, а не да чака съдбата си.

С този сюжет, закрачил в Зимбабве и осъществил се в България, започвам да изтеглям Реставратора от Африка. Макар там да са се преклонили пред магичната му сила отведнъж и безусловно, а нашето признание да се измерва с ниска пенсия.

Имам различни мерки за човешката значимост. Една от тях е отношението към парите. Изключвам предприемачите, особена категория талант за правене на пари. Но го уважавам най-вече у тези, за които те са инструмент за развиване на дейност, добре позната им и вършена от тях за усъвършенстване на преди достигнатото в съответната сфера. Тъкмо такива хора по-лесно стигат до честни пари в разумни количества. И са готови да се разделят с тях без драми и сълзи.

В запас имам няколко истории за Реставратора, една от които разказах – за отказа му да вземе пари за нарисуваната емблема за опазване на белите носорози. И макар в това да замесих социалистическа дресировка, по-вярното е, че си е даденост, родилен белег. А след неговия отказ се е изсипал рогът на изобилието.

В Зимбабве още в началото Реставратора си е спечелил славата на човек, способен да отгатне кой какво мисли. С мъничко измама, но той не се възползва от нея ни за користни, ни за никакви цели. Освен ако така неволно не е принуждавал хората около себе си да не мислят, за да не ги залови в скверна умствена дейност. Макар това да не е средство за прикриване, тъй като най-много са тия, дето не мислят.

На една среща го запознават (годината е 1986) с български емигрант, станал владелец на тютюнопроизводството в Кения. Дан (англицизиран Йордан) Джамбазов от Оряхово. Бизнесмен, господар на Африка. А нашият – звезда на гадателството. Запознал ги консулът Христовски, знаещ се с Джамбазов отдавна: „Ей го тоя, познава всичко.“ Малко непочтително, та тютюневият магнат се включил не съвсем сериозно: „Я да го видим дали ще познае какви са ми револверите, с които съм сега.“ И подсказва: „Те са два.“
Шах, но Реставратора не мислил да губи завоюваната слава. Правил се, че гадае, а всъщност задействал мозъка си на вълната на нелошата си информираност за огнестрелните оръжия. Никой не се досещал за нея – нали той е реставратор и уредник на изложби по живопис. Ходът на мислите го отвел към безспорното за него: единият трябва да е малокалибрен! И изстрелва: „22 калибър, „Олимпия“.“ Щото е най-разпространен и качествен.

Бизнесменът се впечатлил, но още не бил сразен: „А вторият?“ Реставратора, набрал инерция, вървял към триумфа. По пътя на логиката. А тя била – не можеш да правиш колекция без „Колт“: „Вторият е „Колт“, 9 мм.“ Стандартният. При бизнеса няма али-бали, големи думи за признания и обяснения. Има оферти. Та предложението се родило секунди след удивлението: „Качваме се на самолета (частния му!) и отиваме в най-голямото казино на Найроби (столицата на Кения).“ Гръм поразил Реставратора: да тръгне доброволно към изобличението?! И започнал да се опъва, ама най-елементарно: „Не мога, аз имам социалистически паспорт.“ Оня: „Дай си паспорта.“ И го връчил на консула: „Хайде да сложите разширена виза.“ Имало малко „ама как“ и „защо“. Но след десет минути от съседната стая донесли паспорта.

И реставраторът Делчев е готов за дилемата: да се провали с незнайни последици или… Нямало „или“: той знае, че не е гадател. Ама вече било късно да се опъва. Така че се качил в личния самолет на бизнесмена. Курс: Найроби. Оня знаел все пак, че да се намери безпогрешен печеливш в хазарта е невъзможно. Но защо да не опита. Та по пътя разпределил отговорностите: „Всички разноски и загуби са за моя сметка. Печалбата делим на две.“ Това със загубите звучало успокоително за Реставратора. За печалбата не мислил като перспектива.

Влезли в казиното, бизнесменът купил чипове и се настанили на рулетката. Сложил няколко от тях и последвало краткото: „Давай!“ Незнайно отде дошло просветлението, та Реставратора уверено заявил: „4, червено.“ Онова ми ти топче се завъртяло и туп: 4, червено. Спечелили 36 пъти заложеното. И пак кратко нареждане: „Продължавай!“ С омекнал мозък Реставратора се решил на отчаян ход: Зеро.

Зеро – това е игра срещу банката. И печалбата е 50 пъти залога. Да не проточваме работите като в американски филм. Завъртяла се рулетката и: 0, зеро. Печалбата, както после установили, стигнала 24 хил. щатски долара. Бизнесменът се разпалил докрай: „Давай!“ Тук вече Реставратора, дошъл на себе си, се усетил, че безкраен празник няма. И се възпротивил, без да посяга на вече ярко засиялия ореол: „Виж какво, не става всеки път. Уморих се, стига.“ Не обещал друг път, защото реномето му трябвало за още зимбабвийски подвизи. Спрели играта и оня понечил да му даде неговите си 12 000 долара. Реставратора обаче се опънал: „Не мога, у нас това е сложно, как да ги взема. Нека стоят у тебе. Ако се наложи за нещо, ще ти се обадя.“

И се наложило. След време и на работното място в Националната художествена галерия. Негова колежка, реставраторката Соня Будинова, му опявала цял ден как искала да си има черна котка: „Ще я кръстя Демон и ще се радвам.“ Дошло му до гуша и се свързал с бизнесмена от Найроби: „Слушай ме, от парите купи малка черна пантера и ми я прати по реда.“

Работата станала бързо, бизнесменът – честен и насреща. Всичките разноски по покупката и транспорта стигнали 3600 долара. Трудно било у нас да я освободи на митницата. Но се получило с повече кандърми и връзки. Пантерчето било с големина на котка. И той го връчил с все клетката на колежката си: „Айде, стига си плакала, вече имаш черна котка.“

Стигнала до върховенството на щастието, онази си я отнесла вкъщи. След два-три дни блаженство пак му замъркала: „Да знаеш – тази котка яде повече от кучето ми.“ Което било възрастна овчарка. Нашият герой продължил линията на скъпо платеното убийствено саркастично забавление: „Искаше Демон, получи го.“

След петнайсетина дни собственичката на странната котка проплакала, че котката вече станала страшно голяма. И продължила с всекидневния си плач още месец и половина. Без изобщо да разкрие странната мутация на възжеланата черна котка. В компанията на тайно тържествуващия и все по-удивляващ се на човешката глупост Реставратор. Накрая, чувайки последното комюнике за теглото на Демон, се уплашил и прекратил експеримента.Спрял да се надява, че колежката Соня ще вдене и креснал: „Ти си най-глупавата (да сложим вместо полагащото се многоточие „жена“), която познавам. Станала ти е „котката“ сума си кила, без да се усетиш, че това е пантера. Я в клетката и право в Зоологическата градина. И я подаряваш, щото след месец-два ще станеш закуска.“

Дамата, която от реставраторка днес е минала в отбора на художниците и умело се справя в Германия, се втрещила. Без да се опомни докрай, все пак послушала съвета му и направила принудително дарение.

Реставратора още не си е взел от бизнесмена от Найроби остатъка от печалбата. И не съжалява за това, а още по-малко за купеното с хазартни пари удоволствие. Щото едва ли друг може по-сполучливо да си послужи с властта на парите… Да си купиш глупост в такива количества струва и повече долари.

Коментирайте от Фейсбук

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.