На три километра от границата със Сърбия, във Видинско все още дава признаци на живот с. Върбово. Останали са малцина възрастни, тук-таме някой млад и шумна ромска фамилия. В селото има приказна църква - „Св. Йоан Кръстител”. Иконописци от дебърската школа са създали шедьоври, с които са изобразили храма. Повечето от безценните икони са откраднати, но не от цигани, а от българи още по времето на комунизма. Една икона от ХVI в. е оцеляла и днес все още спира дъх щом я погледнеш - тази на Св. Богородица. Божият майка е вдигнала ръце към небето - за благослов. Рядка икона.

Местните хора не я виждат като дебърски шедьовър, а като предсказание, че и светците са вдигнали ръце от ромското нашествие в селото им. Приселските ниви са осеяни от траншеи. Скоро, ако се погледне от Космоса, астронавтите от Международната космическа станция ще решат, че тук има извънземни. Не, циганите копаят жици. Ако слушаш местните хора, ще решиш, че тук е царството на „Живите мъртви” - нощем убиват, изнасилват, пият кръв, ядат бакър, а денем набелязват жертвите си и се радват на задигнатото. Ромите се появили тук преди двайсетина години и прогресивно нарастват. Това особено важи за главния персонаж в този разказ - Асенка, която е в очакване на деветото си раждане.

Ако в българските къщи се е настанила тъгата, то в циганската къща кипи от живот и оптимизъм. Децата са дружелюбни и крещят едно през друго имената си: „Пламен, Цветелина, Зорница, Виктория, Лидия!...” След това преминават към мечтите: „Искам да стана готвачка. Я сакам полицай. Аз искам певачка. И аз певица, знам детски песни. А, не, лекарка ще стана, да излекувам майка ми. Майка ми се казва Асенка...” Иска да излекува майка си, защото е с изцяло ампутирани крака. Асенка е майка на седем деца, бременна с осмото си дете. Има още едно

- починало при раждане.

В селска кръчма в близкото село Чупрене знаят за Асенка. За хората по масите няма какво толкова да се коментира: „За грозната циганка говорим, искам да кажем, че по-важно са българите, които живеят в бедност с по две деца - казва един от пиячите, без да си казва името. - Тия са потенциални убийци и крадци. Какви деца ражда тая циганка? Щом няма държава да спре това чудо, по 15-16 деца раждат, като животните. Влизат по къщите, колко пъти извадиха кабелите, но и затова са виновни управляващите. Вечер не смеем да излезем, а те тършуват по дворовете. Викат, оставете ги, щото идват избори.”

Сред българите няма много нюанси в приказките. Отношението към Асенка е може би с една доза по-лошо от това към безстопанствените животни. Има предложения тя да бъде стерилизирана, да спре това уродливо отношение на мъжа й към нея. Други искат цялата фамилия зад решетките на гето. Крадци, убийци - това са епитетите, които съпровождат почти всяко изречение.

Къщата им е стара - килната на една страна, на високото, в края на селото.

„Може некой да му е смешно, но на мене не е смешно, щото аз съм болен човек и не става. Срамота ме е дето раждам, много ме е срам. Аз не съм чула човек на моето състояние да ражда. Но, като е станало, требва да му дам живот, не можем да го хвърлям. Ако има поне един добър човек, нека да ни помогне. Един път са ни пратили де, 50 лв., пратили при кмета, доволни сме и от това, баш в големия зор, купихме за ядене”, казва Асенка.

Тя взема инвалидна пенсия 130 лв. и по 30 лв. на дете, общо - към 300 лв. на месец. Пламен - мъжът й не получава пари от никъде. Той и чаветата копаят желязо, бакър - предимно собственост на БТК. Всеки тук може да бъде обран, но не и фармацевтичните компании. Там няма празно.

„Половината пари отиват за лекарства. Най-различни лекарства - за запушените вени, за астма. 70 лв. само за агапурин, за разреждане на кръвта, други за сърце, анемична съм... За мене най-добре да си имам крака, но аз вече нямам надежда. Да имам баня, да имам количка, да може да излизам, да не съм зависима. Кога мъжът ми некой път е на работа, нема кой да ме изкара по голема нужда, по малка нужда...”, въвежда ме Асенка в болестите си.

За нея ражданията са божа работа. Не ги планира, не ги иска, не мечтае за още едно.

„Не знам кога тръгвам бременна. Когато съм си била здрава, съм си била на крак, знаела съм си и всеки път съм си се миела като всяка една жена (така обяснява женския си цикъл, б.а.), а сега такава болест съм получила, че ми се съсирва кръвта и не се мием като всяка една жена. Чак кога почва да мърда бебето, усещам, че съм бременна. Можеш ли да идеш да го убиеш? Пламен знае за моите болести, но е млад, ако се съпротивлявам може да ме остави, а аз нямам надежди в никой, аз съм си самичка, майка и баща нямам.

Мъжът й се опитва да носи иначе свръхтовара на задълженията към огромното си семейство, заченото в алкохолна еуфория, но не се справя особено добре.

„Две, три крави, овце, прасета да чуваме и ще се оправим. Има пасища наоколо. Молим се на Господ да ни помага. Ходим на черква в Ружинци”, нарежда младият мъж. Естествено обръща се и към последната инстанция - Господ. Да му дава здраве, живот - на него и на децата. Вероятно в молитвите си включва и думи като „желязо” и „бакър”, но не си признава.

Местните хора говорят срещу тях, но в един момент обвиняват политиците.

„Не забелязвате ли, че политиците са неморални изроди. И какво от това като излезе във вестника - само си чешеме езиците. Градският прокурор на Белоградчик казал на един от село като се оплакал за кражбите: „Те са много и трябва да ядат”, казва един от вечните посетители на кръчмата.

Проклятието на Асенка, която саката ражда дете след дете е проклятие и за българите, останали тук. В малките те виждат бъдещи тирани. Предвиждат кражби, убийства, мрак и робство. Но като понапържат циганите, се сещат и за собствената си семка.

„Те са единни, като стане нещо, за секунда са тук. Поддържат се, не като ние - българите. Ний сме диви. Не си помагаме. Като гледаме, че некой го бият, ний се радваме и не отидем да му помогнем. Какво сме направили през тези 20 години? Нищо” - довършва някой с инициалите Цв.

Асенка чака осмото си дете. Засега мъжът й не я закача. „Млад е и ако не съм добра с него, ще избяга”, казва жена му. Тя май предвижда, че осмото няма да е и последно.