Българските офицери са унижени и притиснати в ъгъла

- Акад. Марков, утре на 9 май на Червения площад в Москва ще бъдат президентите на Китай, Индия, Виетнам, но няма да има нито един държавен глава от страна от Европейския съюз. Как ще коментирате този факт?

- Люшнахме се от съветската към англосаксонската гледна точка. Това е отглас от студената война, когато взаимно си бойкотирахме олимпиадите. Англосаксонската историография и политиците й признават една капитулация - на 7 май. Затова 8 май е обявен за ден на победата. Сталин обаче настоява в Берлин, столицата на победения Райх, да се подпише капитулацията на 8 май и 9 май става ден на победата. И сега какво правят нашите? Следват чичо Сам и казват - 8 май е денят на победата, 9 май е ден на Европа. Не можем да разделяме двете дати и да казваме, че има две капитулации. В Рейн се подписва предварителният протокол, а в Берлин - окончателната капитулация на Германия. От 60 млн. жертви във Втората световна война 26 млн. са съветски граждани. Великобритания е дала 400 хил. души, а САЩ само 300 хиляди.

- Днес можем ли да говорим за нова студена война?

- Не. Вече няма двуполюсен свят и не може да има втора студена война. На някои отвъд океана не им харесва ЕС, не им харесва и Русия. САЩ излязоха от двете световни войни с много по-малко жертви и станаха свръхсила. Военнопромишленият комплекс търси къде да си хвърли бомбите. Това не е либерална демокрация.

Генерал дьо Гол, който беше един от основните лидери на европейската общност, казваше: Европа е от Атлантика до Урал. Сега казват, че Русия не била Европа. Някои соросоиди казват - оставете Русия, това е една азиатска държава. Само че защо се забравя, че Русия има Болшой театър, Ермитажа, Толстой, Чехов, Достоевски - Русия има голяма европейска култура. Люшна се махалото. Навремето ругаеха англо-американския империализъм. Сега ругаят руския империализъм и цитират Чърчил като Ленин.

Важното е да се знае, че победата на антихитлеристката коалиция е обща. На Източния фронт от 10 германски войници, 8 падат убити. И затова Меркел ще отиде да положи венец на 10 май т.г. Преди 5 г. беше в Москва на 9 май и си говориха с Путин на немски език на Червения площад.

Предполагам, че утре на Червения площад ще бъдат всички посланици от ЕС, въпреки че няма да има държавни глави. Излишно е това протипоставяне, защото загиналите са милиони войници, изравнени от смъртта. Разделят ги политиците. Не бива политиците да ровят в тия рани. Войникът е загивал за кауза.

- Разделение на 9 май се очертава и в София. Очаква се пред президентството да има два митинга един срещу друг?

- Тъжно е, когато се веят чужди знамена пред президентството. „Атака“ развява руското знаме, реформаторите - американското. С това трябва да се престане. Президентът трябва да положи венци най-напред на гроба на Незнайния воин. И след това, който пожелае, може да отиде на паметника на Червената армия, не на съветската. До 1946 г. няма съветска армия, има Червена армия.

- Българската армия триумфира на Гергьовденския парад само с един вертолет МИ-17. Това икономия ли е, или е падение?

- За жалост това е незапомнено падение. Като историк мога да го сравня със състоянието на армията след загубената Първа световна война, когато ни забраняват да имаме бойни самолети. Сега, без да ни е забранено, нещата отиват натам, че имаме два самолета МиГ-29, които щели да летят до септември... Тъжно е, защото има ли българска армия, ще има и българска държава. Когато България е нямала собствена армия, е нямало и българска държава. Спомням си онзи епизод от разказа на Вазов "Дядо Йоцо гледа", в който той опипва униформата на офицера и казва: "Доживях, доживях да видя българската войска".

През последните 25 години българската армия беше разгромена и отвън, и отвътре. Хвалим се, че сме част от НАТО и че той ни гарантира националната сигурност.

- А не е ли така?

- Дори и съюзнически, това са чужди армии и ние не можем да разчитаме на тях.

- На какво да разчитаме тогава?

- Аз съм свързан с българското офицерство, което и днес го има, но политиците го унижават и притискат в ъгъла. Президентът ходи на срещи по върховете на НАТО, потупват го по рамото и толкова. Сега, когато сме съюзник на САЩ, не знам защо ни обезоръжават. Или не разчитат на българската армия, или ние не сме стратегически съюзник, както наричат съседна Турция. На Турция и на Гърция им дават военни помощи още от края на 40-те г. и днес продължават да дават милиарди за въоръжаване. На нас подхвърлят някой и друг милион за полигона в Ново село и казват - вие сте ни съюзници.

- Какво е вашето обяснение? От геостратегическа гледна точка не е ли важно, че сме граница на ЕС?

- Граница сме на ЕС, но не и на НАТО. Когато беше конфликтът за Кипър, САЩ ясно казаха - Турция и Гърция са в НАТО, но Турция е нашият стратегически съюзник. Макар че Турция постепенно се изплъзва, тъй като става самостоятелна регионална сила.

- Кое е най-притеснителното в днешното състояние на армията ни?

- В армията има много свободни места - и за офицери, и за сержанти, и за войници. Избърза се с премахването на наборната служба. Това трябваше да стане постепенно или поне момчетата да минават за 6 или 9 месеца през казармата, а не да се феминизират. Липсва им всякаква отговорност - мамини деца.

- Това, че казармата прави от момчетата мъже, не е ли мит?

- Не е. Аз съм служил две години и не съжалявам. Някои казват - това е загубено време. Но като гледам днес как си губят времето и как си осмислят живота... През 1999 г. имаше съвещение във военното министерство, на което казах, че българинът поначало има стремеж да бъде офицер, но не и да бъде войник наемник. Скочиха срещу мен да не употребявам думата наемник, а рейнджър. Какви ти рейнджъри, това са наемници. Какво правят в Ирак? Какъв е националният им идеал там? Та те отиват там за пари. Каква кауза е да бранят Афганистан и Ирак?

- А какви са идеалът и каузата днес на армията ни?

- Българската армия трябва да има достатъчно собствени сили да защити териториалната ни цялост и държавен суверенитет - така е по конституция. От 1999 г. има военна доктрина, според която няма пряка заплаха за България. Затова последва съкращаване, унищожаване на оръжие... Единственото, което правят днес, е да пишат стратегии и да държат речи. Виждам, че и президентът е усвоил клишетата, но каква е реалната сила не е ясно.

- Колко души може да мобилизира армията ни днес?

- През Балканската война България мобилизира 600-хилядна армия. Днес казват, че може да се мобилизират 26-30 хиляди души. Ще припомня мисълта на Наполеон: „Който не иска да храни собствена армия, ще храни чужда армия.“ Нима пак ще викаме турските самолети да ни бранят въздушното пространство? Това ще е позор. И докога ще политизират отбраната! Съветското оръжие щели да го изхвърлят. Щяло да има нови самолети и нови танкове. Но откъде? Ще ни пробутат нещо на старо. Никой да не си въобразява, че ще получи подарък. Тази външна дружба свърши.

- Има ли военна заплаха днес?

- Има. Ставащото в Близкия изток и в Турция ме тревожи. Турция е все по-малко светска и все повече ислямистка. Това, което се задава в Ирак и в Сирия - този халифат и този световен тероризъм, в който има не наемници, а мъченици, които се взривяват и се радват, че загиват, тъй като отивали в рая - това е страшно. Ние не бива да разчитаме друг да ни защитава. Ако не можем да защитим себе си, за какво става дума? Никога не се е стигало дотам. Пораженията не са по вина на офицерството и войниците, а по вина на недалновидни и калпави политици. Трябва да се знае, че българската армия не си заслужава политиците. Държавата трябва да обърне повече внимание на армията и да й даде по-високо самочувствие. Политиците трябва да обърнат по-голямо внимание на българското офицерство. То не заслужава такова отношение. Когато едни генерал е министър на отбраната, е едно, друго е, когато министърът е политическо лице, което е зависимо от определена партия. Армията трябва да бъде наднационална.

Нашият гост:

Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Софийския университет.

Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ.

Професор, доктор на историческите науки, академик от 2008 г.

От 1993 до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН.

Автор на близо 20 книги и учебници, специалист по нова история, международните отношения и войните в края на ХІХ и началото на ХХ век.

Автор е на десетки студии и на монографиите “България в Балканските войни 1912-1913 г.”, “България - ключът към Голямата война 1914-1916 г.”, “Камбаните бият сами”, “Парола “Сабя” и др.