Ако ни заведат под строй на театър, не значи, че постановката е прекрасна, понеже залата е пълна

Само народът ще ни даде нова доза легитимност”, каза в Русе миналия месец президентът Росен Плевнелиев по повод предложението си за национален референдум за изборната система. Прав е – “ще ни даде” – на него и на останалите представители на политическата класа.

Както е известно, при представителната демокрация актът, чрез който управляващите получават поне някаква легитимност на своята власт, е чрез гласуване в тяхна полза на открити и честни избори. Колкото повече хора отидат до урните и пуснат листче с името на определен кандидат или партия, толкова по-голямо право имат съответните да се разпореждат с властовия апарат на монополиста върху насилието – както класикът на социологическата наука Макс Вебер нарича държавата.

Ако приемем, че тази система на представителна демокрация е морално обоснована или поне, по думите на Уинстън Чърчил – най-доброто, което имаме за момента, то нейният интегритет в България е сериозно застрашен. Заплахата идва не от другаде, а от един от трите въпроса, върху които президентът предлага да се проведе национално допитване наесен: „Подкрепяте ли въвеждането на задължително гласуване на изборите и националните референдуми?”

Първият основен проблем идва тъкмо от това, че щом направиш един акт задължителен, премахваш неговата роля на легитиматор. Ако всички задължително трябва да отидем на театър, после може ли да се твърди, че работата на режисьора и актьорите е добре приета заради пълните зали? Това е класически сценарий от книгите на Оруел – избирателят трябва задължително да отиде и легитимира властта, иначе ще бъде наказан от… самата нея. Как тогава се добива търсената от президента нова доза легитимност чрез задължително гласуване?

Не е случайно, че лидерите на тоталитарни режими харесват използването на избори-представления, за да поддържат властовите си позиции. Не трябва да изключваме елемента на подигравка към „свободния свят“ и своебразната възможност за вътрешни пренареждания в партийните структури, но основното послание е: 100% от населението в подходяща възраст гласува и демонстрира, че нашата власт е легитимна. Такава е ситуацията в Северна Корея, където имаше 99,97% участие в изборите през 2014 г. Според британския в. „Индипендънт” всеки липсващ избирател се смята за беглец, а отговорност за отсъствието му носят местните администратори.

Налагането на санкции при отказ от задължително гласуване пък ни води директно в сферата на абсурдното. Българските власти са далеч от провеждането на дори едни избори без множество процедурни нарушения, мъртви души в списъците, разхождане на чували с бюлетини, открито пазаруване на гласове, костинбродски истории... По коя логика същата тази администрация изведнъж ще бъде натоварена да санкционира и преследва българите, които са решили да не участват в цирка, наречен парламентарни/местни/президентски избори? С кой капацитет и най-вече с кое морално право?

Защо тежестта на всички асоциирани с електоралната система проблеми трябва да се прехвърли от хората, които са отговорни за нея (политици и администрация) към обикновения гражданин, който има много по-важни задължения от това да оправя кашите на правителствената върхушка? Ако се замислим, задължителното гласуване, наложено чрез държавния апарат, е точно като искане за нов вид субсидия за политическите партии. Двете основни направления, към които се съсредоточават усилията на всички избирателни кампании по света, са, първо, да убедим избирателите, че ние сме най-добрата алтернатива, и, второ, (често по-важно) – да ги убедим, че си струва да се отиде до урната. Колко удобно би било, ако някой поеме едната от тези функции… и остави партиите само с другата.
Но дори да приемем, че моралните и принципни аргументи имат малка тежест, що се отнася до родната ни политика, странно е, че някой очаква добри практически резултати от задължителното гласуване. Дори и до урните да стигнат 100-200 хиляди нови гласоподаватели, те с голяма вероятност ще подадат вота си за някоя от големите партии – това поне показва едно скорошно изследване на социолозите от „Галъп“, които предполагат, че новите гласове ще се преразпределят пропорционално на парламентарно представените партии в момента.

В което има определена логика, защото ако могат да те закарат на избори само чрез принуда, едва ли изведнъж ще седнеш да прегледаш всички малки или алтернативни партии.

Както ни казва теорията на публичния избор, голямата част от избирателите са рационално невежи за политиката – интересуват ги други неща, не какво има в програмата на всяка партия и доколко нейните представители я следват. Разбира се, че ще избереш нещо, което често си чувал по телевизията – например големите партии в парламента или правителството.

Нещо повече, тези партии ще получат допълнително по 11 лв. годишно за всеки нов глас под формата на субсидии. Всички по-малки и новостартирали партии и движения ще бъдат удавени от притока гласове в полза на големите. Още субсидии и по-малко конкуренция – не звучи като лоша сделка за статуквото.

Ако пък голяма част от новите гласоподаватели, решили за всеки случай да отидат до урните, задраскат бюлетината, напишат нещо неприлично върху нея или просто я пуснат празна, то цялата логика на търсените практически резултати се губи, защото такива реално няма да има. Оставаме с голото „граждански дълг“, който странно защо трябва да се възпитава чрез глоби и полицейско преследване за неявилите се пред урните.

В крайна сметка, макар и важна, избирателната система не е основният решаващ фактор за просперитета на една нация. Наистина решаващото, както казва нобеловият лауреат по икономика Фридрих Хайек, е кои са популярните, движещи обществото идеи, които политиците неминуемо трябва да следват, за да останат харесвани и приемани от избирателите.

Идеалният пример защо това е така е една от двете европейски държави със задължително гласуване – Гърция. Не мисля, че е нужно да обясняваме какво става, когато закараш насила до урните гласоподаватели, които искрено вярват, че на кредит може да се живее вечно.