Актьорът си отиде преди 60 години, едва на 24

ВЛАДИМИР ГАДЖЕВ

На 30 септември 1955 г. едно сребристо порше “Спайдър” лети с над 200 километра в час по калифорнийската магистрала № 41. На волана е актьора Джеймс Дийн, сдобил се вече със статута на голяма филмова звезда. Той току-що е завършил снимките на своя трети филм – “Гигантът” на режисьора Джордж Стивънс. До крайната цел на лудешкото му препускане, Салинас, остават само осем километра. Но не стига до нея. На кръстовището с федералното шосе № 466 внезапно излиза безгрижен туристически автомобил и следва неизбежното – жесток удар! Във въздуха хвърчат сребристи метални останки, лумват огромни пламъци. Мъртъв е един млад, едва 24-годишен мъж – Джеймс Байрон Дийн.

Той е най-младият от откритията на режисьора Елиа Казан, който през 1947 г. заедно с Лий Страсбърг създава в Ню Йорк знаменитата актьорска школа Actor’s Studio (от която излизат Марлон Брандо, Пол Нюмън и още ред други от подобен ранг). Тази школа насочва своите възпитаници към дебрите на подсъзнанието, към ресурсите на личността, към самоизразяването й. Още след първият им съвместен филм “На изток от Рая” – върху литературната основа на едноименния роман от Джон Стайнбек – американската, а сетне и британската младеж установява близост с екранния герой на Дийн. Тя бързо се идентифицира с него, обикновеното момче, отчуждено от семейството, от обществото, които са еднакво равнодушни към изострената му до болезненост чувствителност.

Следващият филм на Джеймс Дийн е с режисьора Никълъс Рей и се превръща в

шедьовъра “Бунтовник без кауза”.

Нещо повече – той е социален барометър и култово произведение, чиито предчувствия се нуждаят от припомняне и преосмисляне в днешния неразумен и луд свят, включително в България. Семпло облечен с джинси и тишъртка, със спортна външност и излъчване на гамен, едновременно неуверен самотник и нахакан позьор, герой за едни и антигерой за други, в своето време Джеймс Дийн олицетворява болезнената чувствителност и неприспособимостта на милиони млади хора към несправедливата и лицемерна обществена среда. Със своята интровертна нагласа актьорът има вид на обречен самотник, изправен сред враждебно обкръжение, срещу което безуспешно се бори. Реакцията на неговото предвоенно поколение е светкавична. Поведенческият модел, предложен от Никълъс Рей и Джеймс Дийн слиза от екрана и енергията му се излива директно в живота. Лудите гонки с коли, святкащите флип-топ ножове, младежките сбивания стават всекидневие в предградията на американските мегаполиси. (Напомня ли ви всичко това с нещо за днешната българска действителност?) Появяват се и в създадената по същото време от Ленард Бърнстейн музикална драма “Уестсайдска история”. Така се освобождава духът на следващите десетилетия, критичната маса на които разклащат мита за американската мечта и взривяват американското съзнание чрез “Виетнамския синдром”.

Джеймс Дийн и “Бунтовник без кауза” са само една от първите прояви на този дух. Другите намираме в

артистичните артикулации на

битническата субкултура

(думата “битник” е изкована от Хърб Кейн, журналист от Сан Франциско, и е пряко инспирирана от “спутник”, когато през 1957 г. светът научава тази руска дума), които с гръм и трясък навлизат в обществения и социален живот на Америка. Джек Керуак все още търси издател на своя роман “По пътя” и в един стар гараж на Сан Франциско дели питието си с апостолите на “изгубеното поколение” Алън Гинсбърг, Лорънс Фърлингети, Грегори Корсо и другите. Самият Гинсбърг вече е прочел своите стихове Howl (Вой), в които предсказва апокалиптично бъдеще на американското общество. За човешката самотност, поражението и волята за борба на героя от “Старецът и морето” Ърнест Хемингуей е удостоен с Нобелова награда за литература. А Пади Чайевски показва своя филм “Марти”, в който по-добре от всички обобщава духа на 50-те години, започнали под знака на корейската война и “ловът на вещици” на сенатора Джоузеф Маккарти. Приблизително по същото време друг възпитаник на Actor’s Studio, Марлон Брандо, вече е изиграл Стенли Ковалски в театъра и киното и се ползва със статута на звезда. Но не и на символ!

Символът е Джеймс Дийн,

първото олицетворение на саморазрушителния девиз, издигнат по-късно от бейби-бум поколението и хипитата – “Живей бързо, умри млад и по възможност красив!” Неговият конфликт със света започва от семейството. През 1987 г. един цитиран от медиите тийнейджър казва: “Добре, че той умря, иначе сега щеше да е на 50 години и щеше да е дебел и стар...” Щеше да прилича на родителите. И, преминавайки в лагера на “противника”, щеше да загуби всичко спечелено с ранната гибел. По този начин Джеймс Дийн затвърждава култа към младостта, който дълго време доминира както американското, така и европейското кино. Ражда се и легендата, дълго време поддържала вярата, че актьорът, макар и обезобразен, е жив и се крие в някакъв приют. Офисите на “Уорнър брадърс” буквално се зариват от всекидневно пристигащите хиляди писма. В мигом появилите се негови фен клубове членуват около четири милиона девойки и младежи. Отбелязвайки 30-годишнината от смъртта на Джеймс Дийн през 1985 г. “Уорнър Брадърс” пуска по екраните нови копия на “Бунтовник без кауза” и “На изток от Рая”, добавяйки още три филма на видеокасети. Заснема и специално посветен на актьора филм “9-30-55”, т.е. датата на неговата гибел. Холивуд му издига и паметник. На Бродуей, където звездата на съвсем младия актьор изгрява на театралната сцена, поставят с голям успех пиесата “Върни се на петте и десетте, Джими Дийн, Джими Дийн!” И рокмузиката не закъснява да направи нужния поклон пред неувяхващия младежки идол – групата “Йигълс” и Дейвид Ексес предлагат на новото поколение специално създадени песни. През 1987 г. една американска банка включва лика на Джеймс Дийн в своето рекламно лого. Не е известно кого точно има предвид – актьора, човека или легендата. Но залага на нещо, което режисьорите Елиа Казан и Никълъс Рей имат предвид – това лице буди доверие. Създадения от него персонаж се доразвива и населява киното през 60-те и 70-те години, изпълняван от такива звезди като Марлон Брандо, Джек Никълсън, Джин Хекман, Дъстин Хофман. “Ако беше жив, Джеймс Дийн щеше да бъде мъжът в “Последното танго в Париж”, отбелязва британския критик Дейвид Томсън.

Тленните останки на актьора са погребани в родния му град Феърмаунт, Индиана. На траурния ритуал са произнесени следните думи: “И помнете, самият Бог е режисьор на този спектакъл”. Надгробната плоча е с аскетичен надпис: “Джеймс Б. Дийн 1931-1955”. Много от гравираните букви липсват, изчегъртани и скътани за спомен от фанатизирани поклонници.