„Ако мълчиш, мълчи докрай. Ако говориш, говори докрай... Недей мълча, за да говориш, недей да говориш, за да мълчиш.“ Думите са на ливанския поет и писател Халил Джубран, живял преди век в Ню Йорк. Думи, които обаче могат да бъдат съотнесени към поведението на Лютви Местан на дадената от него пресконференция.

Вероятно целта и' е била да го постави в ролята на политическа птица Феникс, която да поеме към нови политически измерения. Вместо това единодушно прокуденият от партията, която го е създала и реализирала, бивш председател на Движението за права и свободи приличаше повече на хванат в капана гризач, който ясно съзнава, че краят е настъпил.

Театрално отлаганата на няколко пъти пресконференция не само че не постигна търсения ефект, но и имаше обратен такъв. Първо, полуистините, изречени от Местан, на практика го самоизобличиха и потвърдиха всички факти, които бяха изнесени през последните седмици за предателските действия към България на депутата и малцината му последователи.

Второ, опитът на Местан да представи себе си като жертва, изглеждаше нелеп. Трето, стана ясно, че Местан няма и минимален шанс да реализира политическите си амбиции, които очевидно си е чертаел, докато бе начело на партията - доайен по своята политическа тежест, каквато у нас се явява вече единствено ДПС.
Местан най-добре съзнава, че политиката за него вече е минало. Заявеното „оставане“ в нея има съвсем друга цел. И тя е свързана със замъгляване на реалната роля, която един политически предател е приел да изпълнява - оттук насетне Местан ще изрича само „полуистини за полухора“.
Трудно е да се допусне, че това е негово лично решение. По-скоро користните политически и властови амбиции на Лютви Местан да предаде партията ДПС на чуждо командване са го поставили в тежки зависимости, от които изход няма. Изобличен преждевременно, на Местан не му остава нищо друго, освен да започне да изпълнява чужда воля и да се превърне в поредния изразител на „полуистини за полухора“.

Въпросът оттук насетне е колко дълго още кукловодите, които са проникнали в най-дълбоките тайни на политическия изменник, ще се възползват от него. Особено след като е видно, че той няма шанс да получи реална подкрепа от структурите на ДПС извън икономически свързани с него шепа кариеристи и „спуснатите“ отвън фундаменталисти.
Напълно очаквано, Местан вече е обект на ухажване от олигархичните кръгове, които направляват политическото поведение и на Радан Кънев, и на другите протежета на партията на Иван Костов. Така Местан избра пътя към блатото на задкулисието, представящо себе си за реформаторски настроен политически елит, присвоил си правото на крайна морална инстанция.

Колкото обаче и да им се иска на политическите инженери, продължаването на „историческия“ компромис между Местан и Кънев, посят през лятото на 2015 г., няма изгледи за разцвет. От една страна, защото малцината гласоподаватели на ДСБ никога няма да го приемат, но и защото Местан и бандата му могат да разчитат - нито повече, нито по-малко - на нулева електорална подкрепа както в смесените райони у нас, така и в Турция.

Доста жалкият край на Местан, приключващ политическата си кариера като изразител на чужди и задкулисни интереси, идва да покаже, че в българския политически живот са в ход процеси, които определено се направляват от централи извън страната.
Така се оказва, че у нас партиите и техните лидери, които вземат решенията си, водени от националния интерес, вече са единици. Точно тези политически стратези, макар да имат подкрепата на мнозинството от българското общество, вече са обект и на поредния задкулисен сценарий, за чиято реализация вече стартира лансирането на идеите за цялостна „подмяна“ на политическия елит.

Не е трудно да се разбере, че от новия елит се „очаква“ без никаква съпротива, дори доброволно, да замени българския национален интерес с ГМО политика. Заради това компромиси с предатели като Местан не може да има, защото българите нямат нужда от „полуистини“, а от цялата истина.