Темата се появява винаги щом замирише на избори

Скандали заливат всеки монумент - от тези на възрожденците до тези на жертвите на възродителния процес, от тези на комунистите до тези на жертвите на комунистите

„Сигурно много ти е гадно, че си живял през комунизма” - пита ме Славчо. Той е на 14 години, роден е през първата година на новото хилядолетие. Макар да колекционира танкове и на фашисти, и на комунисти, понятие си няма какво представляват двата тоталитарни режима. Питам го защо се интересува, какво го е грижа изобщо за комунизма. Той вдига рамене и ме съжалява. „Сигурно ти е било много скучно - при комунизма е нямало интернет, нямало е плейстейшън, смартфони...” Не разбира какъв смисъл е имал животът ни тогава. И наистина, трудно му е да проумее как сме живеели, но с акцент върху технологичното ни ощетяване в миналия век. Да, наистина нямаше плейстейшън, мобилни телефони, но комунизмът няма нищо общо с това.

Първите геймърски видеоконзоли бяха показани на света през 1972 година, а революционната SEGA „Генезис” - в края на 80-те. Днес те изглеждат нелепо - елементарна графика, малко на брой команди. Наистина паметници. Но който имаше такава конзола тогава, изглеждаше свръхмодерен, всеки искаше да му е приятел.

Днешните мобилни телефони са милион пъти по-мощни в сравнение с техниката, която изпрати около Луната космическите апарати „Аполо”. И като сравним технологиите, можем да придобием обща представа колко много време е изтекло от тогава. Времето е изтекло, а ние в България продължаваме да преживяме едни и същи неща. Мине не мине и се започва поредният лустрационен напън за комунизма, поредната кампания да се махат паметници.

Всички комунистически паметници да бъдат премахнати и да бъдат поставени в музеи. Това е новата стара идея на хора от Реформаторския блок. Вносител на проекта за закон е Петър Славов, народен представител от СДС. Пред Нова телевизия той поясни, че не става дума за рушене: „Не говорим за забрана и събаряне на паметници. Просто те трябва да намерят място в музеи.”

Едва ли музеите са решение на този проблем. А проблемът е свързан с националната ни памет. Свързан е с липсата на категорична оценка на всеки отминал етап от Освобождението до ден днешен. Огромна част от паметниците, които се намират в България, ни бодат очите за огромните грешки, които сме допускали като общество. Не искаме да си спомняме за тях.

Едно от най-важните предимства на паметта е, че те предпазва от повтаряне на едни и същи грешки, а ние изглежда сме обречени да се въртим в кръг без никаква идея как да влезем в новата епоха. Не говоря само за паметниците от времето на комунизма. Комунистите години наред обвиняваха за престъпленията монархофашизма, после новите демократи говореха за престъпленията на комунизма, като отричаха да е имало каквото и да е насилие преди 9 септември. А всъщност трябва да си признаем престъпленията и в двете епохи. Така, както са екзекутирани невинни хора от Народния съд, така по същия начин са убивани поети, писатели без съд и присъда преди комунистическия режим. И това не трябва да се забравя.

Паметниците очевидно са някаква много болна тема на българското общество. В повечето случаи те се издигат или събарят не за да се спомене или поправи историческата правда, а за евтини политически дивиденти. Всеки паметник е повод за скандал, за отричане, оплюване, мерене на талант.

Паметникът на Съветската армия, който гордо стърчи на булевард „Цар Освободител” най-вероятно няма място там. Армия, казват, която ни е окупирала, няма право на паметник. Вероятно. Но този паметник трябва според мен да ни напомня, че България е била съюзник на фашистка Германия и ние с радост сме обявили война на Англия, САЩ и СССР. После някак си сме загубили войната и сме окупирани от Сталин. Само че малцина са се бунтували срещу това, напротив - в България имаше един милион комунисти, десетки хиляди „активни борци”, които се появиха от нищото, но с радост бозаеха от благата на режима. За да изчезнат рязко и изведнъж след падането на Берлинската стена. И ето – започнаха да строят паметници на жертвите на комунизма, без обаче да се търси отговорност на лидерите на режима. Нещо повече – народът започна да излива гнева си върху някакви монументи, а самите лидери на режима продължиха да управляват като демократи. И понеже нямаме герои от съпротивата срещу диктатурата, нямаме и такива паметници. А като махаш тези със символите на комунизма, трябва да сложим нови и затова започнахме от Самуил.

Всъщност нямаше да имаме и такъв паметник, ако братята ни в Скопие не ни дразнеха с „македонскиот цар Самоил”. И за да се направим на велики, го поставихме не на място и изглежда комично - очите му светят като на пияница на Трифон Зарезан.

Съвсем сериозно край Свиленград започнаха кампания, за да построят най-големия паметник на Балканите - 131-метрова статуя на Васил Левски. Най-вероятно да дразнят турците. Ако не са турските бизнесмени, които идват да играят в казината на града, ако не са другите душмани на българите - гърците, които идват да пазаруват през уикенда в хипермаркетите на града, Свиленград ще се срине икономически. Важното е обаче хем да печелим от тях, хем да сме горди националисти.

Ние сме народ с голяма история, много паметници, но с къса памет. Това е големият проблем на българите. Измисляме си някаква легенда и не даваме прашинка да падне върху легендата. Ако слушаме депутати като Петър Славов, човек ще остане с впечатлението, че у нас всички са били антикомунисти и ако не беше подлата съветска армия да избива населението, щяхме да сме демокрация поне като в Германия. А не е така.

Темата за събитията в България след Освобождението - червения, белия терор, македонските движения и съглашенството с Хитлер, а след това и със Сталин, не е изговорена, събитията не са осъзнати и не са поставени на правилното място в историята. Чуждопоклонничеството не е чуждо на българина. С охота приемаме всеки чужденец, дошъл да ни оправи, строим му паметници, а после се срамуваме от тях.

Паметници трябва да има и не бива да се заличават с лека ръка. Нека ни напомнят и позор, и слава, и малодушие - нали това им е целта.