Тази година ни се падат 252 работни и 114 почивни дни

Тазгодишният месец май може да се окаже дълго търсеният нашенски модел за демокрация. Малко работа между много празници с ядене и пиене на корем. Всъщност това е мечта на доста нашенци открай време. А тази година тя се случва цели два пъти - през май и септември. Куп почивни дни с няколко работни между тях - за отдих от веселбите. Късмет по-голям и от високосната година.

През този май официалният и църковният календар са обагрили в червено цели 12 дни плюс още два от предходния април. А между тях, някак гузно, са се свили на рехави групички останалите дати, които уж ще са работни. „А дано, ама надали!“, както казала циганката по въпроса за непорочността си. Защото е всеизвестно е, че българите отделят сериозно значение на празниците, но още по-сериозно - на отдиха след тях.

Едва ли има друг народ, който да е измислим дума като „развършване”, което ще рече доизпиване и дояждане на останалото от празничната трапеза, съпроводено с благи приказки, юнашки песни и морна дрямка. По тази формула тройката дни между Великден и Гергьовден, както и другата в края на месеца след 24 май, са работни, колкото ленински съботник по времето на комунизма. В повечето случаи - присъствие за отбиване на номера. В такива дни обикновено на работата се отива по-късно, но в замяна на това се тръгва по-рано. По-съвестните, на които сърце не им дава да мързелуват там, където си изкарват хляба, пък си вземат болнични. И фиестата продължава.

Поглед към тазгодишния календар показва, че традициите и кабинетът са ни отредили за 12 месеца 252 работни и 114 почивни дни. Тоест 2/3 от годината трябва да работим, а 1/3 да почиваме. Но само по официални данни. Като сложим и тези кратки уж работни дни между дългите почивки и годишните отпуски, отиваме направо към поделяне на годината на две половини - за труд и за отдих. Което при дереджето ни като държава и народ едва ли е много оправдано и полезно. Защото парите в джоба на работника, в касата на бизнесмена и в хазната на държавата влизат само с труд. И то реален.

Според експерти само в индустрията загубите от един неработен ден у нас са за около 20-25 млн. лева. Като сметнем това по 12 почивни дни през май, без да слагаме в сметката и полуработните между тях, загубите стават 300 млн. лева, а за година достигат близо 3 млрд. лв. Как да гоним европейските стандарти тогава? Само с усвояване на европейски фондове не става. Или, ако все пак става, то е за единици. За всички останали важи максимата на Илф и Петров - „Социализмът е хубаво нещо, ама някой трябва и да работи!”. Е, поради липсата на достатъчно ефективна работа социализмът вече го няма. Но максимата е валидна и днес. Проблемът е, че в ония държави - с високия стандарт, към които уж все вървим, но се отдалечаваме все повече, работата е издигната в култ, а у нас в култ е празникът.

Дори по-дългите религиозни празници там се използват за общуване с близките, природата и Бога. А у нас - за раблезиански пирове, след които болниците се пълнят с преяли и препили, а полицейските бюлетини с пострадали в ръкопашни битки и ПТП-та. И как празниците да не са на върховна почит у нас - светъл пример ни дава дори Народното събрание. Депутатите си гласуваха 12-дневна великденска ваканция - двойно по-дълга от отдиха на избирателите. И то след като забъркаха рядка каша с промените в Изборния кодекс. Явно и календарът, и ценностната система у нас се нуждаят от ремонт от горе до долу. Почивката ни да е разумна и съизмерима със свършената работа, за да не се случва при срамна за европейските стандарти бедност заводи и учреждения да пустеят със седмици.

Но от друга страна и заплащането да отговаря на вложения труд. Защото в България не само заплатите са нереално и обидно ниски, но и извънреден труд и дежурства по официални и национални празници рядко се плащат. „Е, защо тогава да се трудим много, ако и с работа, и без работа все съм си беден?”, пита се българинът. И разпъва заедно с управниците си почивните дни като мех на кръчмарски акордеон.

6 дни за мюсюлманите

Тази година хората от 12 други религии в България имат право на 52 дни общо, в които да отдадат почит на вярванията и боговете си. Най-много дни за религиозни празници - по 6, имат мюсюлмани, адвентисти, бахаи и Бялото братство. А най-малко празнуват евангелистите и последователите на Диамантения път на будизма - само по ден в годината. Според Кодекса на труда за религиозните празници на другите вероизповедания работодателите са длъжни да разрешават на последователите им по техен избор дни от платения или неплатен годишен отпуск. Но не повече от дните за източноправославните празници.