Национална рекордьорка, жена под пагон, икономист - не са три различни личности, а трите лица на лекоатлетката Силвия Дънекова. Тя държи върховото постижение на България в бягането на 3000 м с препятствия - 9:33,41 мин. Зад гърба си има няколко поправки на собствения си рекорд, а в момента се подготвя за второто си участие на олимпийски игри. И то сама, без треньор или щаб зад гърба си. Така е от 2012-а, след игрите в Лондон.

„Всичко съм постигнала с къртовски труд, но съм имала и много разочарования”, признава Силвия.

Родена е в Котел, но никога не е живяла там. Била буйно дете, затова още 6-годишна родителите й я записват да тренира. Тогава семейството пребивава в Нови пазар, защото баща й е военен и е разпределен в тамошното поделение.

„Винаги съм се чувствала най-добре на стадиона - казва Дънекова. - А това беше и начин да избягам от къщи. Всъщност не аз си избрах дисциплината, а тя мен. Бягала съм всичко - 800, 1500, 5000, 10 0000 метра, но най-много ми прилягат 3000 метра стийпълчейз, въпреки че е много травмираща дисциплина.”

Спортът обаче винаги е бил за нея на втори план. За да има сигурност и спокойствие да тренира, Силвия решава да започне работа в структурите на МВР. Но не под въздействието на баща си, а сама прави избора.

През 2007-а кандидатства в школата на МВР в Пазарджик. Приета е. Изкарва 9-месечно обучение, в което минава през всичко - физическа подготовка, боравене с всякакви видове оръжие, бойни приложни изкуства, изучава наказателно право и Наказателно-процесуалния кодекс…. След завършването постъпва в жандармерията и 3 години работи в звеното за борба с масовите безредици. После я разпределят в Гранична полиция, 2 години охранява летище Варна.

„Бях изряден служител, като всички останали давах 12-часови дневни, нощни дежурства - казва Силвия. - За мен не беше проблем да съм с униформа на жандармерията, с кубинки, шапка и 12 часа да съм на пост, както се е и случвало. Бях физически много здрава. А между смените отивах на стадиона и тренирах. Странното е, че всички, които напускат МВР, си тръгват разочаровани, както стана и с моя баща. Но на мен системата ми даде сигурност и спокойствие, за да мога да тренирам. Защото в момента като олимпийска получавам 300 лева заплата... Жалко е.”

Признава, че сред колегите си под пагон често е срещала злоба и завист за спортните си успехи. Но се старае да не им обръща внимание. В лекоатлетическите среди пък повечето не я слагали в сметките на световния елит. Среща и лицемерие, особено за игрите в Лондон 2012. Тогавашната й треньорка Елена Василева дори я подиграва, че иска да отиде на олимпиада.

„Саботираше тренировките ми, пускаше децата да ми препречват пистата и злобно им казваше: „Ха, тя си мисли, че ще отиде на олимпиада - разкрива лекоатлетката. - Преглъщах обидите, но те ме направиха силна. Криех се, за да тренирам. Лягах и ставах с мисълта, че ще стъпя на този форум. Дори д-р Ангел Лозанов, лекарят на националния отбор, който ми помагаше за възстановяването и виждаше как се готвя, също не ми вярваше, че ще успея. А преди европейското в Хелзинки през 2012-а ми каза: „То е ясно, че няма да можеш да покриеш норматив, но ела да си направиш една екскурзия”. А дотогава не бях ходила дори на лагер...”

При дебюта си на шампионат на континента обаче Дънекова е безапелационна. Класира се за финал, а с резултата покрива норматив „А” за олимпиадата с време 9:42,72 мин.

„Тогава всички ахнаха - припомня си тя. - Чух приказки как били очаквали от мен и колко се радвали. Видях лицемерието на хората. Затова и не можах да се зарадвам на резултата. Не вярвах, че отивам на олимпиада, докато не стъпих на летището в британската столица. Имах много натрупани негативни емоции преди игрите и вероятно затова не успях да покажа истинските си възможности. Надявам се сега в Рио да го направя при втория ми и последен опит. А иначе след Лондон се готвя сама, без треньор, сама си пиша и плановете. Но съм доволна на постигнатото.”

Силвия признава, че най-вълнуващото досега за нея състезание е било световното в Москва през 2013-а. Тя единствена от жените ни се класира за финал, и то с национален рекорд.

„Дори Ивет Лалова тогава не успя да пробие до финал - припомня шампионката на България. - За мен това беше лична победа, резултат от моя упорит труд през годините.”

Амбициозната лекоатлетка проявява силата на характера си още в тийнейджърска възраст. След завършване на гимназия много от близките и приятелите й смятат, че тя ще продължи образованието си в Националната спортна академия.

„Нямах високо мнение за това учебно заведение и си казах: няма да е това - разкрива потомката на Георги Раковски по майчина линия и на Захари Стоянов по бащина. - Не знаех накъде да тръгна. Тогава най-добрата ми приятелка реши да следва във Варненския икономически университет. Аз реших да я последвам. Първата година не ме приеха. Съответно чух тежки думи от родителите си. Едва ли не, че съм много глупава, за да не ме приемат. Заболя ме. Следващата година я посветих само на ученето. Знаех, че това е единственият начин да се измъкна от Нови пазар и от родителите си. Приеха ме с шестица. Майка ми и баща ми вече заговориха друго: били се гордеели с мен. Грозно е да оценяваш детето си само от една оценка...”

Въпреки че завършва успешно икономическото си образование, Силвия признава, че то не й е на сърце. „Имам го за обща култура”, казва тя.

Шампионката вече гледа и в перспектива. Като прекрати спортната си кариера след Рио 2016, смята да създаде семейство, но и да учи.

„На сърце ми е психологията и философията, а и искам да се развивам в системата на МВР, където с тези две специалности имам бъдеще”, разкрива мечтите си Силвия.