400 кг кокаин откриха в пристройка на руското посолство в Аржентина

Шофьор заби кола, пълна с туби с бензин, в болница в Кънектикът

“Милан” пак би “Лудогорец”

Борисов вечеря с лидери в Белгия Срещата се проведе в замъка Хертохинедал край Брюксел

Бащата на прегазения 6-годишен Петьо: Не вярвам в правосъдието, но има Господ

Общинска с ново ръководство Ангел Геков става изпълнителен директор

МВФ: Намалете лошите кредити

Десет души са загинали след рухване на жилищна сграда в Кайро

Руски депутат: Русия е изпитала 200 нови типове оръжия в Сирия

Лайпциг може да забрани дизеловите автомобили

Вучич и Лавров се обединиха около църковната и военна независимост на Сърбия

Холандските депутати гласуваха за признаване на арменския геноцид

Кръвта на подрастващите подмладява мозъка

Полицията в Русе проверява сигнал за общински съветник от ГЕРБ, участвал в побой

Чешката полиция издирва българин, обрал дете

Чудеса съпътстват паметник на Кирил и Методий, подарък от България за Русия

Историята на Васил Попов е толкова невероятна, че може да прозвучи и като измислица, ако не бяха многото му снимки. А те доказват, че журналистът Васил Попов е участвал в транспортирането на осем тонен паметник на Св. Св. Кирил и Методий от София до Мурманск, Русия, разказва той пред БТВ.

Предстои представяне на книгата на Попов “С Кирил и Методий на път. Мисия без край”.

Това е история за паметник, камион и северно сияние. Предизвикателството на живота за журналиста Васил Попов. Като млад дописник във вестник „Работническо дело” получава задачата да придружи огромен монумент на Светите братя Кирил и Методий от София до Мурманск. Път, дълъг 18 дни. Поводът за авантюрата звучи така: „За първи път по време на тогавашния Съветски съюз група писатели начело с Виталий Маслов събраха да смелост да празнуват 24 май.”

Годината е 1990, когато в Русия цари перестройката, а в България промените са на ход, и така тогавашният министър на културата решава да награди смелите руснаци за това, че чествали празника на славянската писменост, като им подари копие на паметника на Кирил и Методий пред националната библиотека.

За транспорт е използван джип „Камаз”. Попов е пътувал основно в кабината. Паметникът стърчи от камиона назад. Това са осем тона бронз, овързани с въжета.

Когато потеглили на 3 април в България било пролет, но колкото повече наближавали полярния кръг, толкова повече снежната пелена се спускала върху камиона и паметника.

„Тези шофьори, които караха, извършиха подвиг. Защото особено в Карелия горе завоите са като в Родопите и те ги минават със 120 км/ч. И аз си мисля, ако се скъса някое въже, тоя паметник ще падне в някое дере”, спомня си Попов. Той разказва, че вече по малко са разпускали. „Тогава още владееше сухия режим на Горбачов в съветския съюз и от тук се бяхме заредили с алкохол, с луканка. Луканка не знаят какво е, пастърма не знаят какво е.”

След като почерпили руснаците с пастърма и луканка, българите започнали да представят паметника. В Одеса хиляди бесарабски българи се стекли, за да се докоснат до монумента на светите братя. „Прегръщаха го, галеха го този бронз.”

Огромно множество в Киев посреща паметника. Там е станало и първото му освещаване. „Сълзите на тези 25 хил. души са съчетани с това, че този манастир е бил лишен от камбани от болшевиките още години на миналия век. И сега след 70 г не е имало камбанен звън. Те бяха направили камбани и при освещаването на нашия паметник зазвъняха. Паметникът лежи на камиона, лежат двамата братя и цялото множество мина покрай него да го докосне.”

И започнали да се случват чудеса. „Първото чудо беше, че бронзът грееше. Студеният бронз беше затоплен. Дали от ръцете на хората или пък чудо, но беше топъл.”

Второто чудо е било при пристигането на монумента на крайната му цел.

„Другото чудо беше в Мурманск. Когато пристигнахме през деня имаше посрещане, а вечерта паметникът беше поставен пред тяхната катедрала. Двамата свещеници запяха „Многая лета”, а до мен беше един от шофьорите. Вдигам си главата и виждам – северното сияние. Такова нещо така цъфна като многоцветна слама, като стрели, като клечки се преплитат. Снимах всичките филми, но беше с обикновен германски апарат „Практика” и съм снимал само черно-бяло.”

Така завършила успешната журналистическа мисия на Васил Попов, който днес е събрал спомените са превозването на паметника в книга. Приключенията му обаче не се изчерпват само с руската одисея.

Преди да стане дописник в „Работническо дело” Попов завършил първият випуск за разузнавачи във военното училище. „Тогава му казвахме спецназ. Специално назначение, сега се казва командос.”

По думите му той е обучил повече от 1 000 човека, които да могат да скочат с парашут в тила на противника. „Да скочат някъде в невралгична точка, да разузнават, да разкриват цели, да извършат диверсия, да взривят нещо. Не говоря за тероризъм, говоря за воюване”.

Първите стъпки на един парашутист-разузнавач са да си скрие парашута. „Трябва да се скрият следите на парашутно – разузнавателната група. И после трябва така да се покрие, че никой да него види.”

Попов допълва: „В гора какво има – листа, шума, храсти, дървета. Трябва да се слееш с това, което е около теб. Покриваш се с каквото можеш. Само очите ти гледат. Даже, ако насочиш бинокъла някъде, гледаш да не се отрази слънцето в него. Това е времето на Студената война, нашите противници тогава бяха Турция и Гърция.”