Гаустин е мистичен герой, от когото може би трябва да се пазите. Той влиза с в стаята покрай вас, крачи тихо със синя капела (през лятото, а лято ли е още?), стъпва леко, шепти и пита. Безобидни въпроси. Например – коя е годината, в която сте родени (не типичното на колко си години или кога си роден), кой е твоят първи страх, как ще влезеш в един роман от 19 в. И започва да моделира историята. Първо – в главата си, после – на листа, но най-вече – вътре в теб. Ти обаче това не го знаеш. Усещаш го едва когато се разделите. И си ограбен. Това ми се случи при първата ми лична среща с него. Преди това бях чела за него, бях чела дори негови писма от различни епохи към всеки от нас. Дори аз самата имах негово писмо, което ми написа на един панаир на книгата в София. Виждала съм Гаустин да крачи и на една корица на книга („Времеубежище”), но беше странно, че той се готвеше да мине по отъпкан път, на който се виждаха вече следи от обувки. По принцип той не минава по такива пътеки. Ако крачи, затъвайки в преспите или очуканите павета, той пръв трябва да разрови снега или прахта. За да е сигурен накъде те води. А може би на корицата не е бил той. Може би съм аз. Много претенциозно. Но погледнато така, вероятно той е бил този, който ми е оставил следите на обувките си, за да го последвам. И за да не се изгубя...

А сега ме води в реалността. Внимавайте, този Гаустин си играе със съзнанието ви, влиза и излиза в стаичките му, когато поиска, а след това те вкарва в лабиринта, откъдето или ще успееш да излезеш жив с восъчните си крила, или Минотавърът ще те е изял. Ще разберете вероятно след години, аз - може би след като прочета още поне 40 килограма книги, които е написал.

А сега, като същи Хензел и Гретел, тръгвам по пътечката – към себе си, но още не го знам. Участвах, имах честта, удоволствието и късмета да участвам в Майсторския клас на Георги Господинов по време на фестивала „Аполония” в Созопол. Всичко започна от кандидатстването с няколко мои текста. Пробвах и преди 2 години по време на първия му такъв клас край морето, но не успях. И сега, след като бях понатрупала няколко текста отгоре и издадох книгата си „Нашите мои животи” с есета и разкази, опитах отново. И си мислех: „Сега го надхитрих Гаустин, ще изпратя поне 5-6 различни текста, звучащи като народна приказка, политическа сатира, испански разказ, ...и няма как да не се срещнем.” Да, ама той избирал, избирал и „уж ни избрал невинни”, а се оказа, че всички сме четящи. Бяхме виновни до доказване на противното – като писател, който получава „Букър” за непонятен роман, който вади България от началата на романите от 19 век. Срещнахме се. Благодаря специално за тази среща на г-жа Маргарита Димитрова – организатор на фестивала „Аполония”. Това не беше Мастър клас. Беше пътуване.

Всички бяхме деца на 80-те и 90-те години. Не на прехода. На онова десетилетие, в което е трябвало да бъдем свободни, щастливи, необременени, ненаранени. И накрая всички четохме текстове за годината, в която съм роден и моят първи страх на глас, пред публика. Миналата година, в класа на Здравка Евтимова написах разказа „Дълг”, посветен на двамата полицаи, загинали в катастрофата с мигранти, не, убити умишлено, екзекутирани от един Юда...Тя някак си успя да извади и скръб, и яд, и опрощение от дъното на душата ми. След само 3 дни с Георги Господинов аз дори се усъмних, че той го е направил. Сега знам – не той, Гаустин в него успя. Защото вярвам, че всички от класа се чувстваме по-леки, прегърнати, деца, които разказваха, но и бяха чути. Започнахме с „Вие много ги съдите тези ваши бащи” и стигнаме до „Я сега да чуя вашите неща по темата”. И всички си мислехме, че като прилежни ученици ще си четем домашните, вдигахме ръка, с трепет очаквахме „оценката”. Но беше КАПАН. Разбрах го след думите му на представянето на „Времеубежище”, при което дворът на Галерията в Созопол беше малък, тесен, беше като детска кошара. Тогава той каза „Човек най-трудно говори за травмите си”, а ние бяхме влезли в капана и съвсем доброволно бяхме разказали това, което не знаеха и родителите ни. Или не искахме да знаят. Защото децата на 90-те имаше кой да ги слуша "с ухо и сърце". Или както той спомена в едно интервю: „Те имат своите травми. Разговорът за 90-те ще започне от тях”. Въпреки че не беше толкова емоционален текст като „Дълг”, въпреки че времето беше малко, Георги Господинов направи най-важното с мен – започна не диалог със стандартни фрази, а разговор за истории, които със сигурност са по-трайни от родителски проповеди, написани есета или списъци с правила. И стигнахме до там, че той бе един от хората, които ще ни запомнят като деца. И като родители на деца. При срещата си с него моето дете му разказа за първия си страх...и получи съвет: "Запиши го" (както той сам някога е започнал да пише). Аз имам само майка. Баща ми вече не ме помни като дете, защото почина в Испания след 15 години като емигрант там. Ако тези, които ни помнеха като деца, са си отишли, свърши ли детството? Свършиха ли 90-те, които ни белязаха? Изоставени деца ли сме? Отново ли? Във „Физиката” пише, че „винаги става дума за едно изоставено в мазето дете”. Ние, децата на България, бъдещето й, от мазето на историята ли дойдохме и пак ли се върнахме там? А обичани деца ли бяхме и обичани ли сме? В много времена пребиваваме вече и сега поне 7 деца сме сигурни, че още ще има кой да отбелязва с чертичка на стената колко растем. Гаустин отвори капсулата на времето, която бяхме затворили преди 30 години и стискахме очи, за да не се върнем там. Господин Господинов, благодарим Ви, запомнете ни като деца...

Списък (разхвърлян, емоционален): Алекс, Камелия, Емилия, Анжелина, Михаела, Ани и Христина

Видео: "Денят започва", БНТ