През изминалата година станахме свидетели на нарастваща тревога във Вашингтон относно военната полезност на космоса. От разпространението на космически отпадъци до ускореното темпо на разработване на антисателитни (ASAT) оръжия от Китай и Русия, съществува страх, че американските космически активи са застрашени от заплахата от пряка атака и унищожаването на орбиталната използваемост. През ноември миналата година началникът на космическите операции генерал Чанс Салцман стигна дотам, че да определи приемането на ASAT от Китай през 2007 г. като ключов момент на повратна точка в милитаризацията на космоса, пише Responsible Statecraft.

Тези притеснения имат легитимна основа – учените твърдят, че космическите отпадъци имат потенциала да направят определени орбитални облаци, като например ниската околоземна орбита (LEO), неизползваеми чрез каскадни сблъсъци . ASAT само увеличават този риск, тъй като дори отделни тестове могат да генерират хиляди парчета отломки. Освен това LEO и други орбити са жизненоважен терен за американските военни спътници , чиито приложения варират от комуникация до системи за позициониране и събиране на разузнавателна информация. Това накара администрацията на Байдън да приеме едностранен мораториум върху тестването на ASAT през 2022 г.

Въпреки че ограничаването на тестването е необходимо и разумно, то не успя да разубеди тестването или разпространението на ASAT. От една страна, в краткосрочен план на съвременния въоръжен конфликт, способността да се елиминира базираната в космоса командна и контролна архитектура и други системи, особено тези на противник, действащ далеч от техните брегове, дава мощна обосновка в полза на използването на ASAT във война . Поради това няма какво да мотивира действията на Китай и Русия за преустановяване на употребата, ако няма по-широки, многонационални преговори.

Това твърдение е добре документирано и разбрано във Вашингтон, както и в Пекин и Москва. Това, което американските плановици за национална сигурност изглежда разбират по-малко добре, е, че настоящата траектория на разпространението на ASAT не започва в чужбина, а у дома.

В надменността на еднополюсния момент , когато голяма част от мултилатерализма, който беше в основата на официалния, макар и несъвършен и неспокоен мир между САЩ и СССР, беше разменен в полза на силния интервенционизъм, първопричината се появи отново. Всъщност, доколкото настоящият проблем с ASAT може да се разбира като надпревара във въоръжаването, той е второ повторение на стария проблем от Студената война на конкуриращите се логики на възпирането и технологията за противобалистични ракети (ABM).

Веднага след началото на епохата на ракетите с изстрелването на Спутник на борда на съветска ракета Р-7 започнаха да се разработват методи за противодействие на балистични ракети. Докато много от тези ранни програми като Nike Zeus бяха изпълнени с технически ограничения, се появи страх, че успешните ПРО ще подкопаят класическото ядрено възпиране и ще насърчат превантивна ядрена употреба, ако едната или другата сила получи защитна противоракетна завеса. Тези страхове в крайна сметка доведоха до ратифицирането от САЩ и СССР на Договора за борба с балистичните ракети през 1972 г. , според който всяка страна беше ограничена до един обект за ПРО на държава.

За да разберем защо това е така, първо е необходимо да разберем къде съществува припокриването между оръжейните системи ПРО и АСАТ. Не всички ABM могат да се използват в ролята на ASAT. Това е особено вярно за системите за противоракета за точкова отбрана, предназначени да прихващат ракети в крайната им фаза или тези, използвани за прихващане на ракети с по-малък обсег, при които по-малка част от полета отвежда ракетата извън атмосферата. Въпреки това, някои други ПРО са способни да поразяват ракети в средата на курса им в космоса. За тези оръжия могат да се направят малки корекции, за да се използват в ролята на ASAT и обратно. Помислете за американската стандартна ракета 3 (SM-3), която успешно е ангажирала както ракети , така и сателити в кинетични тестове.

Поради това припокриване, разработването на ASAT с директно изкачване, които се припокриват с ABM, се ръководи от същите разпоредби като ABM. Развитието на ASAT с директно издигане до голяма степен отпадна след ратификацията на Договора за противоракетна ракета и други системи като оръжия с насочена енергия бяха технически неосъществими.

Въпреки това, коалиция от  антикомунисти, работещи в политиката на отбраната и академичните среди, организира съгласувана опозиция срещу договора за ПРО. Голяма част от опозицията се обедини в мозъчни тръстове като института Хъдсън и Фондацията за наследство, чиито членове помогнаха да служат като интелектуални прародители на Инициативата за стратегическа отбрана (SDI) на администрацията на Рейгън . Макар и технологично фантастично по това време, трайното наследство на SDI се оказа повече идеологическо, отколкото материално, тъй като отхвърлянето на възпирането в полза на активната отбрана се наложи като крайъгълен камък на неоконсервативната политика за национална сигурност през 80-те и 90-те години.

Тези гласове ще продължат да експлоатират превъзходството на САЩ след края на Студената война, за да нанесат фатален удар на Договора за ПРО. След съгласувани усилия от същите тези мозъчни тръстове и други, включително Проекта за нов американски век и Центъра за политика на сигурност , през 2002 г. администрацията на Буш най-накрая се оттегли от договора за ПРО, което съвпадна с драматичното разширяване на защитата от балистични ракети (BMD). ) архитектура в армията на САЩ и сред чуждите сили.

Не е грешка, че съвременният проблем с разпространението на противоракетни ракети се появи в годините непосредствено след края на договора за ПРО. Подобно на ПРО, развитието на ASAT спря по време на Студената война поради технически ограничения. Въпреки това, със съмнителната правна основа на ASAT като оръжия, съседни на ПРО, развитието на способностите на ASAT в САЩ бързо ескалира, достигайки кулминацията си в теста Burnt Frost през 2008 г.

Фактът, че други страни ще следват тази траектория, едва ли е ескалиращ от тяхна страна, но загрижеността на САЩ произтича от факта, че ASAT непременно привилегироват воюващите, за които базираното в космоса командване и контрол е по-малко важно. Като се има предвид, че повечето глобални горещи точки за подновена конкуренция между великите сили са далеч от американските брегове, американските отбранителни плановици сега са оставени да се съобразяват с ада, който сами са създали, или може би по-точно с ада, направен от техните предшественици. В стремежа си към надмощие САЩ несъзнателно създадоха среда на заплаха, която облагодетелства тези, които смята за настоящи или потенциални близки противници. Сянката на оттеглянето на Договора за ПРО, както и при повечето злополуки в политиката на САЩ, е непредизвикана грешка, която сега излага на опасност значителна военна и гражданска космическа инфраструктура.

Колкото и похвални да са усилията на САЩ да минимизират въздействието на собствените си ASAT тестове, повишеното напрежение между големите световни сили обезсилва едностранчивостта като решение. Вместо това, за минимизиране на риска от ASAT както за сигурността на САЩ, така и за глобализирания свят, който разчита на мирното използване на космоса, дипломацията остава единственият път към успеха.

Взаимното намаляване на риска изисква компромис; Русия и Китай едва ли ще се откажат от военното предимство на ASAT при липса на рамка, която запазва стазиса (застой) за всички участници. Може би тук има сребърна подплата за падането на Договора за ПРО: надеждата, че в празнотата, която оставя, може да се постигне по-трайно, глобално уреждане, преди заплахата да достигне нивата на разпространение на ядрени оръжия. Тъй като все повече сили настояват за придобиване на ASAT, стратегическият императив за тяхното приемане нараства, а с него и рискът. Единствената надежда за ограничаване на това състояние на нещата, преди да премине прага на неприемлива дестабилизация, е трайна рамка за неизползване, която може да дойде само от преговори, компромис и сътрудничество.