Преходът от държавния социализъм към капитализма създаде дълбоко чувство на несправедливост сред тези, които се изхранват с ръчен труд

Репортер под прикритие разкрива тежките условия на работа в Чехия

Стоях до Марта. И двете носехме тежките чаршафи за гладене. Видях болката й, която всяко нейно движение й причиняваше. Прането беше тежко, аз знаех, че е болна. Един от нейните гръбначни прешлени беше възпален. Предишната седмица беше посетила лекаря си, но шефът й бе казал, че не може да излезе в отпуска по болест, тъй като няма достатъчно работници.

„Много ли боли?“, попитах я аз. „Мисля си за това, какво ще сготвя тази вечер“ отговори ми тя. Въпреки болката нейната най-голяма тревога беше с какво ще нахрани децата си. Марта работи в пералнята на голяма чешка болница и получава минималната заплата от 11 000 CZK или около 385 лири на месец. След като изплати част от натрупаните си минали дългове, нейният нетен месечен доход е около 9000 CZK. Тя плаща 20 000 CZK за жилище под наем. Държавата й дава пенсия за вдовици, помощи за децата й сираци и субсидия за жилище, но всичко това просто покрива наема. Въпреки усилената си работа, понякога до 11 часа на ден, Марта все повече изпада в дългове.

Изтощение, тежко физическо натоварване, отчаяние. Така бих описала това, което видях, след като в продължение на шест месеца работех на пет различни нископлатени работни места в Чехия като репортер под прикритие. Целта ми беше да разбера условията, при които хората в моята страна работят на неквалифицирани позиции, за ниски заплати. Освен прането, опитах и работа в завод за преработка на птици, в супермаркет, в фабрика за монтаж и най-накрая в завод за рециклиране на боклука. Моят журналистически проект беше озаглавен „Героите на капиталистическия труд“. Това са хората, живеещи на ръба.

Повечето се страхуват да говорят за да не загубят работата си. В завода за преработка на птици много често работихме извънредно при температура 8 °С. Понякога над шест часа, не ни беше позволено да пием, да ядем или да си почиваме. Карел, мой колега, който преди това работеше като изпълнител - едноличен търговец на покривни покрития, беше потънал в дългове, отчасти защото не разбираше напълно административната част от работата си. С всичките си извънредни и нощни смени той правеше около 15 000 CZK на месец в завода, но след като плати месечните си дългове, в джоба му оставаха около 8000 CZK. Той никога не се оплакваше и винаги повтаряше: „Най-малкото ми плащат здравното и социалното осигуряване“. Но когато се срещнахме, малката му къща бе взета за неизплатени дългове и отчаян, той бе стигнал до самоубийство.

„Най-малкото ние имаме работа“, това се чува, веднага щом започнем да говорим за условията на труд с колегите. Те забравят, че някои от тях работят по 12 часа редовно, а понякога по 14, и дори по 17 часа. Така е, трябва да се радвате, че имате работа.

Има силно недоверие към политиците. Трансформацията на икономиката след 1989 г. се основава на евтиния труд и стимулите за преките чуждестранни инвестиции, но няма никакво желание да се говори за нарастващия брой проблеми, създадени от това. В медиите четем отново и отново, че хората трябва сами да се грижат за себе си и няма никой друг да им помогне.

Чешката трансформация от държавен социализъм към капитализъм се счита за успешна и днес всички икономически показатели сочат, че страната процъфтява. Но личните преживявания разказват друга история. Индивидуалните разкази на нуждаещите се не са представени като систематични проблеми на обществото. Постиженията на социалната държава често се разглеждат като равностойни на комунизма, а на профсъюзите се гледа като реликви от стария режим. В продължение на години колективното договаряне стана мираж, така че съвсем обичайно е ниските заплати да бъдат съпътствани с очевидните нарушения на Кодекса на труда, за които работниците се страхуват да говорят. С безкрайните повторения на „всеки за себе си“, чешкото общество се отказа от солидарността.

Напоследък либералните елити започнаха да казват на хората, че трябва да са солидарни с бежанците. Това създаде проблем и чехите не разбират защо трябва да се чувстват солидарни с хората от някъде си в Африка, след никой не забелязва техните собствени проблеми.

От дълго време „завесата около заплатите“ е табу за политиците от Западна Европа, но всеки чех знае, че един служител в магазин в Германия или в Австрия взима три пъти по-голяма заплата от един служител в Чехия. Жилищата и храната обаче не са значително по-евтини в сравнение с тези на Запад. Работещите бедни, едва изкарващи прехраната си, са обзети от чувството за несправедливост и това, че са изоставени.

В повечето региони в Чехия не е трудно да се намери работа в наши дни, но тази работа не стига за прехраната. Социални жилища на практика няма и държавата покрива съвсем малко от разходите за жилища. Понастоящем над 750 000 души имат дългосрочни дългове, а частните съдии-изпълнители взимат толкова много от месечните им доходи, че те не могат да си позволят да плащат наем.

Събирането на дългове засяга 2,5 милиона души - една четвърт от населението на страната. Държавата не компенсира загубата на заплати, нито плаща дълга. Наемите се покачват бързо. Най-големият стрес е страхът от загуба на дом. За тези с деца това означава и страх, че държавата ще ги отдели децата им, ако вземе в предвид ситуацията на родителите. Много бедни хора живеят в нехигиенични временни домове.

И докато аз си мечтаех за семейна почивка като награда за моя шестмесечен експеримент, един от моите колеги от пералнята, можеше само да си мечтае да спести достатъчно, за да стане част от това. „Веднъж успях да го направя - каза ми той, - имам снимка за спомен от по-добрия живот“.

Превод за “Труд” – Павел Павлов