ГЕРБ е олицетворение на статуквото на властта, но БСП още не вдъхновява

Сектата на соросоидите тъне в отчайваща липса на идеи

Очаквано, предсрочни избори тази есен няма да има, както прибързано пророкуваха някои, бъркайки пристрастията с реалната политика. Няма и политическа криза. Серията от управленски гафове и трагични инциденти създаде подходящ момент за рокади в кабинета. И съвсем логично правителствените промени бяха осъществени. Извървяха без проблеми своя рутинен път в конституционния процес – от политическа заявка на министър-председателя, през съгласуване в коалиционния формат, излъчил правителството, до внасянето на предложение в парламента и гласуването му от правителственото мнозинство. И толкоз, вероятно би казал някой.

Но не е съвсем „и толкоз“. Не заради крамолите в малката коалиция на „Обединени патриоти“, нито пък заради привидните противоречия в ГЕРБ по повод на оставките. Такива е имало – кога публично изказани, кога под формата на „мъртво вълнение“ - във всяко управление при подобни кадрови промени. Не е „и толкоз“ обаче, защото събитията от последния месец откроиха особено отчетливо един съществен проблем – липсата на дееспособна политическа и управленска алтернатива. Колкото и някои да посрещнаха констатацията на президента Радев в тази посока с недоумение или раздразнение, трезвата политическа оценка в общи линии е такава.

ГЕРБ продължава да разполага с най-ефикасната политическа машина на обществения терен. Машина, способна да мобилизира, да упражнява власт и да постига електорални резултати. Някои агрегати са поизносени, други са направо за смяна, двигателят хвърля масло, но като цяло машината работи. Големият проблем на партията на г-н Борисов, който може да стане и съдбоносен, е, че ГЕРБ вече не е кауза. Не олицетворява мечтите и надеждите на своите поддръжници. Превърнал се е в партия от номенклатурно-чиновнически тип, която властва, но не вдъхновява. Която разпределя постове и ресурси, но не дава перспектива. И това е стратегически проблем за партията, от чието решаване ще зависи посоката на по-нататъшното й развитие.

Някога ГЕРБ възникна на крилете на умората и недоволството, натрупано през двата мандата на социал-либералното управление на кабинетите „Сакскобургготски“ и „Станишев“. Олицетвори желанието да се премахне корупционно-олигархичния модел на управление. И дори само с хъшлашкото разчупване на родните политически стереотипи удовлетвори нуждата на обществото от нещо различно от политкоректността на паркетната политика и хайверените политици. Всичко това избледня с годините. Днес ГЕРБ е олицетворение на политкоректността, на статуквото, на властта. Това разбира се е и естествен процес. Но дали този процес представлява еволюция или деградация обикновено зависи от способността на една партия да развива или преформулира своята кауза според проблемите и настроенията в обществото. Каузата „стабилност“, като самоцел, има ограничен срок на политическа годност. Бързо се превръща в кауза „да сме на власт“.

Стабилността има смисъл, само ако е съчетана неразривно с промяната. Стабилното управление е полезно, когато осъществява желаните от общественото мнозинство реформи. А не, когато стабилно поддържа инерцията. Дали г-н Борисов ще съумее да пренастрои ГЕРБ отново да стане носител на промяна и изразител на вдъхновяваща кауза, или ще продължи по инерция, е уравнение с доста неизвестни. Настоящият комфорт за ГЕРБ обаче се дължи на обстоятелството, че политическите му опоненти са в подобно състояние – засега не могат да мобилизират и вдъхновят общественото мнозинство.

При БСП това е най-видимо. Те са единствената голяма партия, която дава постоянни заявки за поемане на властта. Но засега сякаш повече тичат на едно място, отколкото към целта. Под ръководството на Корнелия Нинова социалистите се опитват да преформулират лявата кауза в съответствие с реалностите на XXI век и да я доближат до социалния консерватизъм, който възвръща обществените си територии като реакция на новите разломи в обществото след провала на неолибералния глобализъм. В това има естествена логика, защото преходът от тоталитаризъм към демокрация винаги е отреждал на БСП ролята на консервативна сила в обществото. Консервативна не като партиен етикет, а като реална роля в обществените процеси. След промените през 1989 г. БСП се опитваше да „пази“ обществото от резки и революционни промени – беше за „плавен преход“, против „шоковата икономическа терапия“, за траен конституционен фундамент на обществено-държавната цялост, против съсипването на инфраструктурата на селското стопанство, защитаваше държавността, подкрепяше Църквата и пр. В едни случаи за добро, в други не. Понякога от искрен стремеж към съзидание, друг път като целенасочено усилие за трансформиране на мрежите и статуса на господстващите фамилии на стария режим в пак господстващи икономически и политически кланове.

Провалът на неолибералния глобализъм през последните години създаде условия за сближаване, тематични коалиции и единодействие на разнородните среди, които споделят общи ценности като Свобода, Нация, Конституция, Църква. Това слага отпечатък и върху БСП. Червените правят опити да скъсат с неолибералните догми, които бяха прегърнали близо три десетилетия. В това отношение проектът за „визия“, предложен от екипа на г-жа Нинова, е крачка напред. Но в този си вид БСП все още е далеч от момента, в който би могла да убеди активното обществено мнозинство, че е по-добра алтернатива от ГЕРБ. Защото партията е в изолация, изгори мостове към приятели и партньори. Не се отваря реално към гражданското общество. Кадровата й скамейка се изчерпва с номенклатурата и апарата, който е трупал стаж главно по партийна линия. Липсва сериозен експертен пул, който да разшири и надгради кадровата банка на партията, така че хората извън БСП да имат причини да припознаят партията като по-добра от кадрите, които ГЕРБ сега разполага във властта. Защото смяната на един партиен „Иванчо“ с „Драганчо“ от друга партия все още не значи алтернатива на управлението.

Не е кауза „ние ще бъдем по-добри на власт“. Или поне не е кауза с потенциал да спечели умовете и сърцата на хората. БСП все още не успява да очертае ясна нова перспектива и да представи наистина национален, а не партиен отбор, който има капацитет да работи за осъществяването й. Партийното ляво в съюз с центристките и 8-консервативни обществени и интелектуални кръгове има шанс да олицетвори промяна и да спечели властта. Но самостоятелно „Позитано“ 20 няма такъв шанс. А дори и ситуативно да го получи, ще завърши както винаги досега.

В дясната периферия също се изкушават да гледат на себе си като „алтернатива“. Проблемът е, че едно е да искаш, друго е да знаеш, а трето и четвърто е да имаш качествата да го осъществиш. Сектата на соросоидите, групирана около пребоядисаните за пореден път партийци от „Демократична България“, тъне в отчайваща липса на идеи. Демонтажът на неолибералния глобализъм, стартиран от Белия дом, ги маргинализира. В остатъчните им редици имат сили и ресурси за оцеляване, но не и за формиране на жизнеспособна алтернатива.

Поне засега няма реални очертания, които да позволяват оценка доколко е алтернатива все още виртуалната „партия на Слави“. В същото време институционалното доверие, концентрирано около личностите на президента Радев и омбудсмана Мая Манолова, все още е далеч от онези натрупвания, които биха позволили формирането на широка, убедителна и експертно подплътена алтернатива на статуквото.

Разбира се, динамиката на политическата ситуация може да принуди ГЕРБ да предизвика предсрочни избори догодина заедно с европейските или общински избори догодина. Целият въпрос е дали ще възпроизведат сегашната конфигурация. Колкото по-скоро се формира убедителна алтернатива, толкова по-добре за България. И за ГЕРБ, за които липсата на силен конкурент има по-скоро негативен, отколкото положителен ефект.

Въобще, алтернатива няма – действайте. Стига да не изпаднем в ново издание на стария социалистически лозунг „икономиката икономична – дело на всеки“. Но претворен като „алтернативата алтернативна – дело на всеки“. Защото статукво се променя с мобилизация и широки съюзи, а не с партиен и личностен егоизъм. А статуквото не е тази или онази партия, а системата, наложена от неолибералния глобализъм, която познаваме от годините на прехода.