Суетенето около избора на главен прокурор се подхранва от лични страхове и амбиции

Нищо ново сред творците на мероприятийца, все седесарщина от началото на 90-те

А най-радостни ще са, ако от десетина посолства ги подкрепят публично

Жалка картина се вижда в лагера на противниците на прокуратурата. Отчаяние от безсилието да внушат лъжите си, гнила аргументация в опусите срещу ВСС и правителството. Все по-ясно доловими симптоми на раздразнение сред мобилизираните за грешни цели дописници на издателите и редакторите в няколкото ангажирани издания. Мъка, мъка! Защото е неизбежно цената да плащат не само изданията, но и насилваните дописници.

Политическият характер на шумното настъпление срещу предложението за главен прокурор е очевидно, самият пръв дабългарист Христо Иванов си го призна без бой в самото начало. Идват избори, нужно е да се обозначат като борци срещу едно-друго, дори то да е и здравият разум. Не им е първица да му се нахвърлят. Още по-важно е да изпълнят възложената от Вашингтон задача за бурни либерални демонстрации и протести срещу „Путинизма“ и „агресивната Русия“.

Поплаците на политически ангажираните с тази пропаганда вече не са в посока на обществото и институциите, видя се, че впечатляват нищожно малък брой наивници. Тяхната публична драма се повтаря от година на година, едва ли този път са се надявали на нещо повече от безразличие и насмешки. Воплите им са в посока на Вашингтон и Брюксел - за опасността от прокурорски и полицейски репресии, от потъпкване на демокрацията, свободното слово и дружното настъпление на фашизма и комунизма по нашите земи. Както винаги правят.

Шумят за нещо на някакъв площад, размахват протестни плакати пред някоя институция, кокорят се патосно в една или друга телевизия, произвеждат купчини доноси срещу актуалните врагове на международната общност и Ония ценности. Същевременно са в напрегнато очакване. Кога най-сетне и как най-остро ще откликнат поръчителите на мероприятието, ще размахат пръст надзирателите за правилността на посоките и процесите, ще се изкажат в тяхна полза западни медии и политици. А най-радостни ще са, ако от десетина посолства ги подкрепят публично.

Както през 2013-а след безплодното им многомесечно вувузелене пред Народното събрание. Тогава дочакаха, и гербаджиите бяха принудени да им сложат рамо, дори с депутати ги уредиха за своя сметка, не можаха да откажат. Но отрицателните ефекти за протестърите се оказаха повече. Лъснаха като обслужващ персонал на чужди интереси, като несимпатични дори на столичния седесариат некадърници, нефелни да изпълняват поръчки без открито външно съдействие.

Активността на централите в САЩ, заети с произвеждането на контролиран хаос в Евразийското пространство, показва, че в условията на хибридната война не се справят с народопсихолоията в обречените на вътрешни конфликти страни. Особено в разположените на изток от окупираната Германия. У нас в частност е несъмнено. От което последваха поне два доста неприятни за Щатите резултата. Неизбежно хаосът, предназначен за износ, срещна съпротива и проникна навътре у тях във вид на разрастващо се национално разединение с враждебен облик.

Освен това агентурата за влияние в държавите, обекти за раздържавяване чрез глобализиране, вече са компрометирани като антинародни и противодържавни. Политическите u структури са разложени напълно или са във фаза на напреднал разпад, загубили електорална тежест. Насадените с пари на Сорос НПО са без значимо обществено въздействие, без външното финансиране и неприкрита политическа подкрепа, включително и от Брюксел, няма да оцелеят.

Колкото и да съдействаха в обратната посока мощната на терена до 1996 г. БСП и породената от нея политическа шашма СДС. Бързо увеличаващ се процент българи само за десетина години проумяха, че внесената им като единствено приемлива демокрация е лъжлива. И е в тяхна вреда, с елементи на геноцид, с реална заплаха за заличаване на родината. И дори видимо слабеещата ГЕРБ е безалтернативна във властта и разкапаната БСП е несменяема за опозиция.

Затова външните фактори са принудени чрез тях да си прокарват някои важни политики и ценни кадри. А другите - обгрижваните, пробутваните - пет пари не чинят, вижда се в хода на сегашното им мероприятие. Сбъркаха с тях поръчителите им в много други страни. Защото мерят с американския аршин доста по-различни от тях общества и народи, прилагат неподходящи стратегии и тактики.

Активността на протежетата им тук бързо се топи, действията им изглеждат вяли и неприцелени, изобразяването на праведен гняв клони към мърморене и сумтене. Не успяха да предизвикат забележимо недоволство от властта, поне някакъв скромен митинг за предсрочни избори и нов ВСС. Атаката от слаба позиция е обречена на провал. Прозира, че суетенето около предстоящия избор на главен прокурор продължава основно върху вестникарския терен, подтиквани главно от личните страхове и амбиции на двама-трима бизнесмени.

Изживяващи се обидени от главния прокурор и Специализираната прокуратура. Теренът е осигуряван в изданията на Иво Прокопиев и Сашо Дончев. В тях ката ден напоително се леят клетви, слюнки, жлъч, страховити прокоби и вайкане по адрес на прокурорския кандидат и колегите му. Не пропускат да чумосат шефа му и прокурорската квота във ВСС, да сгълчат президента за мълчанието му по темата, да нахокат ГЕРБ за липсата на неин кандидат. Горко ти, народе, забравил съдбата на Гео Милев и Йосиф Хербст, на Трайчо Костов и Сашо Сладура!

Сашо Дончев е люто насткървен срещу прокуратурата след като на конфиденциална среща в офис на пловдивския бизнесмен Георги Гергов главният прокурор Цацаров отказва да му съдейства за някакви проблеми с институцията. През април 2017-а гръмна т. нар. ЦУМ-гейт, в резултат негативи отнесоха двамата склонили да се срещнат с бизнесмена.

По този повод „Труд“ тогава писа: „Позорно е делови човек да разгласява самия факт за неофициална среща, особено когато сам я е поискал... Толкова са могли да съчинят дабългаристите, Прокопиев и Дончев - мръсничко мероприятийце на нивото на „големия юрист“ Христо Иванов“. И сега това могат. Издателското кредо на Дончев е: „Принципите, които защитава една медия, са принципите на неи?ния собственик.“ И интересите му, както се оказва.

Дори включването в мероприятийцето на иначе доста способната в публицистиката и манипулациите Велислава Дърева не е от съществена полза за защитата им. Това са кадрите от Лукановския патрондаш - Дончев от назначените за бизнесмени, тя от посочените за политици и медийно осигуряване. Прокуратура се римувала с диктатура, призракът на сталинския главен прокурор Андрей Вишински се изкачвал по парадното стълбище на Съдебната палата. Може би и едва ли не!

Впрочем, реалният Вишински през 1908-а е лежал в една килия в затвор заедно със Сталин, а през 1917-а като полицейски комисар е подписал заповед за ареста на Ленин за шпионаж в полза на Германия. Твърдението, че самопризнанието на обвиняемия е най-доброто доказателство, му е приписано злонамерено, в неговия научен труд „Теория на юридическите доказателства“ пише точно обратното.

В същия стил Дърева в началото на 90-те славеше „социалиста трето поколение“ родения в Москва Андрей Луканов и „дисидента“ Желю Желев. Нищо ново не личи и сред творците на мероприятийца на двамата издатели, все седесарщина от началото на 90-те. Все комунизъм им е заседнал в гърлата, все народът прост и дебилен, а те недооценени и неразбрани. А и посланиците напоследък не излизат да им решават проблемите...