Народът - зле, партиите в охолство, това е скрепената „омерта” на партиите

Живеем в крони-капитализъм. Не в свободно общество с конкурентна икономика. В социалните науки под „крони-капитализъм“ се разбира система, при която бизнес по правило може да се развива не с идеи, предприемачески риск и организационен талант, а главно с политически връзки и покровителство от държавната власт. Кой не се е сблъсквал с тази система у нас? И ако не си от „правилната“ партия и от „правилните“ хора на еди-кой-си от властта, се сблъскваш с непреодолимата стена на бюрокрацията – в общината, в централната изпълнителна власт, в съда.

Разбира се, както много други неща, и тази система сме побългарили, но не за добро. Тук в част от системата за покровителство и разпределяне на „териториите“ в бизнеса са се превърнали политическите партии. А пък самите партии са се трасформирали в тлъсто платени квазидържавни корпорации, които тънат в охолството на многомилионни държавни субсидии, безотчетни пари от бюджета на парламента и апетитни държавни и общински имоти срещу наем от жълти стотинки. В подобни общества се живее бедно и зле. Като в Третия свят. Така живее и България - народът бедно и зле, властта – в охолство. Система – институционализирана и скрепена с желязната „омерта“ на партиите. И няма никакво значение сини, червени или зелени; русофоби или русофили; евроатлантици или евразийци. В такова общество корупцията е начин на функциониране на властта. Под корупция съвсем не се разбира само подкупът, като криминално деяние. Корупция, например, е и непотизмът – т.е. устройването на роднини и авери на сладки служби, а също и оформянето на клиентелистки мрежи от фирми и лица, които усвояват лъвския пай от публичния ресурс, „решават“ съдебни дела. Корупция е и получаването на съвсем законни облаги заради „VIP статус“ във властта, които са недостъпни за „простосмъртни“. И прочие. В много от случаите тези прояви са в буквата на закона, но всъщност са форма на използване на властта за лични цели.

Освен с подходяща нормативна уредба и институционална конструкция – каквито у нас поне формално са изградени - развитите държави се борят с тези явления и с нещо, което у нас липсва. Това е политическа култура, която толерира хората с каузи и позиции, които възприемат политическата власт като служба на обществото, а не просто като поминък. Част от такава култура е чувството за мяра. Липсата му е най-добрата хранителна среда за корупцията. Когато една власт демонстрира без свян охолство и показност в едно бедно общество, това рано или късно води до кризи и взрив. Дори и в богатите общества, чувството за мяра на властниците е задължително. И те го спазват безпрекословно, дори и в най-дребните детайли.

Да сте видели някой високопоставен служител, примерно в САЩ, да носи часовници за хиляди долари? Дори милиардерът Доналд Тръмп не си го позволява, за разлика от някои родни чиновници и политици.

Чувството за мяра е част от длъжностната характеристика на властта. Стига до такива дребни на пръв поглед подробности, за каквито разказва в спомените си Джордж Буш-старши. Преди встъпването му в длъжност като вицепрезидент, Буш, който за разлика от новоизбрания президент Рейгън е от фамилия на потомствени мултимилионери, отива при семейния шивач във Вашингтон, за да си поръча нов костюм за церемонията. И когато шивачът го пита какви са му изискванията, той отговаря: „да е като за вицепрезидент –достатъчно хубав, но по-лош от този на президента“. Чувство за мяра! Дори в дребните детайли. И който го изгуби – гори.

Но да се върнем в родното блато. Скандалите от последните седмици са пукнат цирей, който е само част от цялостен гноен процес. Този процес няма партиен цвят, въпреки че съвсем естествено сега се свързва с управляващите вече цяло десетилетие. Имало го е и преди тях, ще го има и след тях. Защото системни проблеми се решават само със системни мерки, а не с конюнктурни маневри с ефект от ден до пладне.

Без претенции да предлагам рецепти, ще повторя за не знам кой път, няколко идеи, за които пиша и работя още от 2000 г. Без да са панацея, те биха имали ефект на добър антибиотик срещу гнойния процес, който разяжда българската политика и политическата власт. Първо, трябва да се започне от начина, по който се правят закони. Проникването на корпоративни интереси в законодателството и превръщането на политическото представителство (депутати, общински съветници), а оттам и на изпълнителната власт, в лобисти за частни интереси, е в основата на проблема. В цивилизования свят го борят с три инструмента. Първият е закон за изваждане на светло на лобистите и лобистката дейност. Американският модел на подобна регламентация не е достатъчно адекватен на българските обществени, правни и институционални реалности, но вече има достатъчно добри европейски практики. Включително за деклариране на източниците и целите на финансиране на организации, които внасят свои предложения и становища в парламента.

Вторият е радикална прозрачност на законодателния процес. У нас вече има сравнително добри изисквания в тази посока за законопроектите, изготвяни от правителството – обществени обсъждания, съгласуване на интереси и пр. Липсват обаче по отношение на депутатските законопроекти. Там вратите за лобизъм са широко отворени. Най-малкото, което следва да се направи, е да се въведат изрични и строги задължения за обществено обсъждане и отчитане на становищата на заинтересованите страни по законопроекти, внасяни от народни представители.

Това не може да се оставя на волята и преценката на партиите и парламентарните комисии. Всяко предложение на депутати за второ четене – в интернет. Недопускане до разглеждане на депутатски законопроекти, в които оценката на фискалните ефекти е бланкетна, тоест голословна и необоснована.

Ефектът от всичко това ще бъде, че медиите, неправителственият сектор и онези социални групи и среди, чиито права се засягат или увреждат от дадено законодателно предложение, ще имат достатъчно време да научат за тях и да реагират в защита на своя интерес. Ще се ограничи сегашната възможност за промушване на лобистки текстове „на тъмно“ и в „дванайсет без пет“.

И трето, рязко намаляване на публичния ресурс, който в момента получават партиите. Партийните субсидии трябва да се върнат в първоначалният им разумен размер, въведен през 2004 г. – един процент от минималната заплата на глас. Това ще означава почти трикратно намаляване на сегашните гигантски субсидии при запазване на достатъчен за нормалното им функциониране размер. Просто партиите няма да издържат паразитен щат от по 200-300 души и няма да си купуват толкова лесно комфорт.

Другият вариант е субсидия да се получава само за финансиране на предизборни кампании. Могат да се посочат и още много други конкретни мерки. Но по-важното е, че за да имат какъвто и да е шанс да се превърнат в устойчива политика, те трябва да станат обща кауза на всички партии и институции. Няма нужда от дузина партийни програми за борба с корупцията. Необходима е национална програма, около която да се обединяват всички и надпартиен подход за решаване на проблемите.

Една от подходящите платформи за подобен междупартиен, институционален и политически диалог е Консултативният съвет по национална сигурност при президента на Републиката. По своя замисъл и конституционен статус това е именно надпартийната среда, където може да се консолидира единна държавна позиция по важни теми и политики, засягащи националната сигурност. А политическата корупция е държавен проблем, който има потенциал да увреди националната сигурност.

Доколкото корупцията е пряко свързана с функционирането на централната и местна администрация, и нарушава правата на гражданите, подобен неутрален и надпартиен терен може да предложи и омбудсманската институция. Самият министър-председател може да прояви инициатива и да сформира „съвет на мъдреците“ от авторитетни имена, които да предложат пакет от конкретни мерки.

Целият въпрос е, партиите – и управляващи, и опозиция – отивайки на подобни заседания и участвайки в такива формати, да оставят в централите си своите партийни дисаги с омраза, противопоставяне и предизборни калкулации. Защото всичко останало е от лукавия.