Успех ще постигне този от тях, който осмисли  националните проблеми и създаде стандарт за живот на хората и просперитет на държавата

В българска история вече век и половина това политическо явление отсъства видимо

Народната титулатура „Баща на отечеството“ /Pater patriae/ се дава на политици в два случая: когато те са спасили своята родина от гибел или с приносите си за нейното развитие са спечелили почитта на цялата нация. Защото делата на тези държавници служат за ориентир при надграждане на държавническата мъдрост. Примерите в новото време са известни – генерал Дьо Гол за французите, Чърчил за англичаните, Венизелос за гърците и пр.

В българска история вече век и половина това политическо явление отсъства видимо. Въпреки, че и нашата родина плаче за своя „баща на отечеството“.

Защо той не се роди между нас? След Освобождението през 1878 година формирането на модерните политически лидери в България стартира успешно. За четвърт век на обществената сцена се изявяват държавници като Петко Каравелов, Стефан Стамболов, Захари Стоянов и Константин Стоилов, които биха правили чест на всяка културна  европейска държава. Тайната на техният политически успех е в самосъздаването: те тръгнаха сами и от нулата в политическия живот на свободна България, но с ум и рационални практически действия извършиха и защитиха Съединението, а след това положиха основите и на модерната държавност. По зла ирония на съдбата обаче, всички те умират млади и не можаха да предпазят нашето Отечество от големите опасности, които го връхлитат по време на последвалите войни за довършване на националното обединение.

От началото на ХХ век на политическата сцена излиза втората лидерска генерация на българите. Тя е излъчена измежду либералните лидери на изградените десет политически партии в страната. Всяка една от тях обаче се бори да спечели подкрепата на сроден електорат в аграрната среда на държавата. Поради това по време на избори партиите печелят от 15 до 25 депутати в Народното събрание. Затова дори две от тях не могат да формират парламентарно мнозинство, за управление на правителство в рамките на пълен парламентарен мандат. От ситуацията се възползва княз Фердинанд. След 1903 г. той започва най-напред да назначава кабинет от дадена партия, чиито лидер е негов приближен. А овластените, на свой ред, така провеждат изборите, че си формират необходимото им парламентарно мнозинство. 

В резултат новите държавници, измежду партийните водачи, за пръв път биват издигани и налагани за премиери не заради доказана държавническа мъдрост в самото управление. А благодарение подкрепата на монарха и изразената готовност за послушно изпълнение на царската воля. Загубили самостоятелност в своето поведение, тези зависими хора довеждат България до две непоправими национални катастрофи от 1913 и 1919 година. Поради това след 1919 г., втората премиерска генерация на Александър Малинов, Стоян Данев, Иван Е. Гешов и Васил Радославов изчезва от зоната на властта, без възможност за трайна, повторна държавническа изява, която да им донесе висшата оценка на нацията - „баща на отечеството“.

В резултат на катастрофите, между двете световни войни българската демокрация навлиза в криза. Кървавото налагане на десния авторитарен режим през 1923 година и суспендирането на Търновската конституция в средата на 30-те години, лишават по нов начин поредната - трета българска държавническа генерация от всенародната почит и възхваляваща оценка. Поради това нито един от управлявалите в София през втората четвърт на ХХ век също не спечели авторитет с възможност да получи и най-висшата народна, политическа титулатура - „баща на отечеството“. Нещо повече – последните представители на тази трета генерация, които управляват България през Втората световна война, застават на политическия връх само по волята на цар Борис III. Неговата протекция над тях в допълнителна степен ги лишава от личен политически стил и авторитет. А след като част от тези властници изправят държавата и пред трета национална катастрофа, след 1944 година те дори са съдени от народен съд, а някои получават и смъртни наказания. Така че и третата държавническа генерация не остави нито управленски резултати, нито личност със собствен държавнически авторитет, която да се радва на почитта и признанието на цялата българска нация.

През половин вековното развитие на България като социалистическа държава трудностите за формиране на държавниците са от друго естество. Господството на еднопартийната политическа система налага нова практика: ръководството на комунистическа партия вече определя кой да заема постовете на премиер, председател на Народното събрание и външен министър. Като правило това са хора близки на първия партиен ръководител и с доказана преданост към генералната линия на Партията. Получилите партийното поръчение да бъдат управници, те са задължени да представят своята дейност, не като собствена държавническа мъдрост, а като резултат от решенията на партийното ръководство и резолюциите на последния конгрес на БКП.

Освен всичко друго, при еднопартийната политическа система нито един премиер не може да си позволи да трупа, а най-вече и да демонстрира авторитет на смел и прозорлив държавник, който засенчва образа на „генералния секретар на ЦК“! В резултат, за трети пореден път, в рамките на едно столетие, отново и излъчването, и дейността, и управленските резултати на тези, които са начело на държавата, не са следствие от постиженията на едни самостоятелно изявяващи се, авторитетни държавници, които народът може да оценява заради техните лични качества и приноси за развитието на Родината. Затова и между четвъртата партийна генерация, управлявала България, през втората половина на ХХ век, не изпъкна политик с авторитета на един „баща на отечеството“!

  След началото на демократичните промени в края на 90-те години, за втори път след Освобождението, в България липсват и силен монарх, и монополна партия във властта, които да определят: кой и колко дълго трябва да управлява държавата. Липсата на „ракетата носител“ обаче изправи решилите да се занимават с политика пред нови изпитания. За разлика от предишните поколения, вече четвърт век няма кой да „подпомага“ тези нови хора в борбата им да се доберат до властта и управлението. Сами неопитни, болшинството от тях се провалят като политически парвенюта за кратък период от време. Разграбването на националното богатство след 1989 година, създаденото с труда на целия народ, на свой ред компрометира една част от опитващите се да дадат живот на петата по ред генерация държавници на България. Защото и наложената мизерия като трайно битие на нацията не обещава появата и на бърз, положителен имидж сред новия демократичен политически елит.

Оттук и основният въпрос: при липсата на вековна процедура за самоизграждане на държавници в България само според тяхната мъдрост и приноси за развитието на Отечеството; при отсъствието на приемственост между поколенията пребивавали във властта; при невъзможността и да се надгражда постигнатото от последователно сменяващите се генерации политици, дали ще е възможно някога българите също да се радват на политическата мъдрост и приноси на държавник, когото с гордост да нарекат „Баща на отечеството“? Отговорът на това питане могат да дадат само онези, които ще бъдат избрани на 9 юни 2024 година! А успехът ще постигне този от тях, който осмисли националните проблеми и създаде стандарт за живот на хората и просперитет на държавата, които не са съществували никога по рано! За да се случи това е наложително новите политици да преосмислят творчески пътя на първата - самосъздалата се българска държавническа генерация, след Освобождението като го обогатят по качествено нов начин! Защото съвременна България наистина „плаче за Баща на отечеството“!