1010-та годишнина от смъртта на цар Самуил ще бъде отбелязана с международна научна конференция по инициатива на Македонския научен институт и неговия председател проф. Георги Николов 

Не самата военна катастрофа при Ключ, а ослепяването на  хилядите пленници е най-тежкият удар срещу цар Самуил и българите

През лятото на 1014 г., точно преди 1010 години, Българското царство преживява тежки дни. Апогеят на военната катастрофа е битката при Ключ на 29 юли 2014 г., след която по заповед на император Василий II Българоубиец са ослепени четиринадесет, според някои съвременници – петнадесет хиляди пленени български войници…

Преломът в относителното равновесие на силите в поразителния по своите мащаби българо-византийски военен конфликт, продължил близо половин век, настъпва през 1000-та година. Опрян на все по-силното си военно надмощие, Василий II завладява отново земите между Стара планина и Дунав с Велики Преслав, Дръстър/Силистра и Видин, както и онези на север от Солун с Бер/Верия, Водес/Едеса, Мъглен/Хриси и други крепости. Поредната офанзива приключва към 1004 г., а империята се готви за нови, още по-масирани действия. Съвременникът Яхйя, арабин християнин от Антиохия, отбелязва, че Василий II „…убива и плячкосва из българската страна…“, а българският цар Самуил е принуден да се отбранява.  Венецианският хронист Йоан Дякон е записал, че императорът „… се готвел да нападне българите със силна войска, за да ги покори…“ Византийският хронист Йоан Скилица обобщава: „Императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава и разорява всичко по пътя си…"

Освен неравенството на силите, цар Самуил няма особени възможности да преодолее надмощието на империята и в международен план. В онези години ромейската държава в сериозна степен въз­с­та­но­вя­ва по­зи­ци­и­те си на ос­но­вен политически фак­тор в Сре­ди­зем­но­морието и в по-широк план. „Све­ще­на­та Рим­с­ка им­пе­рия на германците“ е под управлението на Отон III, син на ви­зан­тийс­ка­та прин­це­са Те­о­фа­но, поклонник на „гръцката култура”, нещо повече – радетел за възстановяване на „един­с­т­во­то” на Рим­с­ка­та им­пе­рия… Идеята за реставрация на „Римския свят” за пореден път се оказва утопична, но българите не могат да разчитат на някогашните съюзни отношения с германците. Същото се отнася и за току-що създаденото силно кралство Унгария, което в началото на XI в. е съюзник на Византия.

Нов, до голяма степен неочакван удар за цар Самуил е измяната на негови най-близки роднини. През 1005 г. царският зет Ашот, по произход арменски принц, и Самуиловата дъщеря Мирослава, поставени да управляват Драч (дн. Дуръс, Албания), тайно влизат в преговори с Василий II. Те са в съгласие с видната фамилия Хрисилий, която държи в ръцете си градското управление, като при това е от български произход. Нещо повече, царица Агата, съпругата на цар Самуил, е дъщеря на нейния „доайен“ Йоан Хрисилий. С кораб Ашот и Мирослава заминават за Константинопол, където получават високите титли "магистър" и "патриция зости" ("първа дворцова дама"). Те носят и обещанието на Йоан Хрисилий и неговите синове да преминат на византийска страна. Така след прекъсване от едно десетилетие контролът на империята над важното адриатическо пристанище е възстановен. Изпратен е силен ромейски гарнизон, който е заплаха в тил за тогавашната „вътрешна област“ на Българското царство и столицата Охрид.

Около 1106-1107 г. България е обект на нова масирана военна офанзива. Василий II навлиза във вътрешността на държавата, задържайки се месеци наред, като подлага на разорение цели райони. В тази ситуация цар Самуил решава да прегради "... пътя на императора към България…", който минава през т.нар. Кимва Лонгос (Сярското поле) и Клидион (Ключката клисура). От друга страна, българският цар се стреми да нанася контраудари срещу ромейските сили, но избягва встъпването в генерално сражение предвид надмощието на противника. По същото време е загубена близо половината от държавната територия, което прави византийското демографско, стопанско и военно превъзходство още по-осезателно. През 1109 г. Самуил събира сили за контраудар по посока на Солун, но е пресрещнат и разбит от войските на императора.

В периода 1009-1013 г. Василий II е пряко ангажиран със събитията в Южна Италия, където се сражава с арабите и с въстаналите граждани на Бари. Следвайки традиционната българска политика от времето на владетелите Пресиан I, Симеон и Петър, цар Самуил предприема поход по крайбрежието на Адриатическо море. Тази военна акция обикновено е датирана към края на Х в., но сръбският учен Тибор Живкович убедително показа, че походът е през 1009-1010 г.  Първият удар е срещу княжеството Дукля (дн. Черна гора), водещата държавна формация в региона. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината, а неговият чичо Драгомир, владетел на малкото княжество Требине/Травуния (днес на територията на Босна и част от Черна гора) се подчинява на Самуил. В крайна сметка дуклянският княз се предава и е отведен като пленник в царската резиденция Преспа. Както знаем, по-късно получава ръката на царската дъщеря Теодора-Косара и става български васал. Самуил продължава похода си на запад, като се намесва в междуособиците на хърватските князе, а на връщане към Охрид подчинява сърбите. Ще отбележим следният извод на Тибор Живкович – походът показва, „… че Българското царство дори и в самия край на Самуиловото управление запазва своята виталност и респектираща военна сила.”

Националният парк-музей Самуилова крепост при с. Ключ.

Като отчита нарастващото византийски надмощие, цар Самуил полага грижи за отбраната. Едно от най-важните укрепителни съоръжения е дървено-землената преграда ("дема"), защитаваща Ключката клисура, изградена в духа на старите (пра)български отбранителни традиции. През юни 1014 г. Василий II атакува клисурата, стремейки се да си пробие път към Струмица. Намерението на Самуил да отвлече вниманието на императора с нападение по посока на Солун пропада, но ромейският натиск към Ключ се оказва безплоден. Както разказва Йоан Скилица, "...императорът вече бил загубил надежда за преминаване...", когато на 29 юли военачалникът Никифор Ксифий успява чрез обход по високото било на Беласица да изненада българите в тил. Опитът на Самуил да организира отстъпление не успява. Самият той е спасен благодарение на бързата реакция на своя син Гаврил Радомир. Както изглежда, българският цар е ранен в хода на битката. Най-сериозният проблем обаче е, че в ромейски ръце попадат 14 или 15 хиляди българи - число, което навярно визира не само царските отряди, но и събраното за защитата на укрепената линия при Ключ опълчение.

Поелият командването Гаврил Радомир успява да събере остатъците от армията и със светкавични действия да унищожи войската на солунския управител и императорски любимец Теофилакт Вотаниат. При вестта за гибелта на Вотаниат императорът е принуден да отстъпи. Наистина, успява да превземе Мелник, но вече е загубил стратегическата инициатива, с което опитът за тотален разгром на българите се проваля. За да прекърши военната мощ и преди всичко психическата устойчивост на българския народ, Василий II извършва чудовищно престъпление – нарежда пленените Самуилови войници да бъдат ослепени, оставяйки на всеки сто души един едноок водач. Величавите в своята трагедия войнишки колони се отправят при своя цар в Преспа, който при жестоката гледка получава сърдечен удар и умира на 6 октомври 1014 г. 

Характеризирайки епохата на цар Самуил, известният гръцки византолог Йоанис Караянопулос стига до следните изводи: "Дългата, продължила повече от четиридесет години война, водена и от двете страни сурово и упорито, показва нещо важно – народностният елемент, който е водел войната от българска страна, можел лесно, и то задълго, да бъде обладан от въодушевление и дори от фанатизъм. По своята същност държавата на Самуил е била чисто българска и българските съпротивителни действия срещу Византия са можели да се поддържат преди всичко и най-продължително в области, които са подчертано български..."