Живият класик на българската литература академик Антон Дончев навършва 90 години на 14 т. м. “Труд” отбелязва годишнината като публикува поредица от творби на видния писател, подбрани лично от него. Днес представяме втори откъс от епоса “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес” (1968 - 1992).
След разпадането на Стара Велика България под ударите на хазарите Аспарух повежда прабългарите на юг през реките Днепър, Днестър и Дунав, където основава Новата българска държава през 681 г. През първите години на своето управление хан Аспарух извършва няколко важни държавнически дела: регулира отношенията си със славянските племена в състава на държавата, като ги задължава да охраняват границите на юг и на запад; предприема поход срещу хазарите, прогонва ги на запад и разширява България до р. Тимок и Карпатите; укрепва новата столица Плиска и възстановява старата крепост Дръстър и други укрепени пунктове; изгражда “великия презид” - земен ров и вал - от Черна вода на Дунав до Кюстенджа на Черно море.
Храбрият основател на Българската държава Хан Аспарух загива във войната срещу хазарите на североизток през 700 година.

Белите сенки на хан Кубрат и жреца на Тангра спряха пред онемелите омагьосани мъже

Аспарух отвори очи и помисли, че сънува. Нечии ръце му бяха помогнали да се изправи и някой беше дръпнал превръзката от лицето му. И той разбра, че стои в Светилището на Големия конник.

А това беше пещера. И срещу Аспарух се издигаше бяла каменна стена, наклонена над него, и за да види върха є, трябваше да вдигне глава. И върху стената беше издълбан образът на Големия конник, десет пъти по-едър от обикновения човешки ръст, а нозете на коня газеха пламъците на вечен огън - бяло-жълто-синя преграда от светлина, която извираше от напукания каменен под, както тревите извират от степта. Гореше диханието на земята, запалено някога от някого, защото иначе незнайният ваятел не би могъл да издълбае сред пламъците нозете и копитата на коня. А пронизаният лъв се гърчеше сред самите пламъци. И левият преден крак на коня беше вдигнат, и главата на коня беше обърната към Аспарух с едва уловимата и все пак търсена прилика с човешко лице - на човек с широки скули. А широки скули имаше и Конника, също загледан в Аспарух, но чертите на лицето му се разтопяваха в камъка, та Аспаруховите очи мъчително търсеха да различат по-добре чертите на лицето му и не можеха. А върху челото на коня светеше златен диск, който събираше светлина, и човек не би могъл дълго да гледа образа на Конника, защото сияйният диск би го заслепил.

Да, това беше той, Великият праотец - Големият конник, първият човек, възседнал коня, дар от боговете. Не бог, но вече и не човек, който някога беше имал човешко име, а после беше отишъл при Тангра и сега се наричаше само Конника.

И Аспарух откъсна поглед от Конника, та извърна глава надясно.

А изправени пред стена от мрак, в която някъде далеч се провиждаха белите сенки на пещерни стълбове, там стояха един до друг тримата пратеници.

Най-напред и най-накрая беше славянинът - все така златен. До него беше ромеецът - все така сребърен. Най-близко стоеше тюркутът - целият излян от мед. Пратениците си бяха същите.

И Аспарух извърна глава наляво. А до него стояха двамата му братя - Баян и Котраг, и двамата като че ли изковани от желязо. И братята му бяха останали същите.

И всички гледаха като омагьосани нещо пред себе си ниско в краката си. Чак тогава и Аспарух сведе поглед, та видя съкровището.

В нозете на Големия конник лежеше златно съкровище. Нисък пръстен от бели пламъци го отделяше от хората, а далечният му край се разтопяваше и преливаше в пламъците, запалени в нозете на Конника. И тъй като човек не можеше да обхване с един поглед и наведнъж струпаните съкровища, то златното сияние го заливаше целия и го давеше.

Аспарух помисли, че това златно съкровище няма дъно. То стигаше до повърхността на земята след дълъг път през земните недра, както пламъците на земното дихание; то беше тесен кратер на вулкан, където златната лава беше застинала, но някъде дълбоко тя плискаше като вода и огън.

И Аспарух разбра, че съкровището го опиянява не защото беше злато, а защото беше невероятно. В тази пещера можеше да се случи всичко. И да ce каже всичко.

И чак сега Аспарух чу, че запаленото дихание на земята бучи под нозете му, че то пронизва камъка и прави всичко да трепти едва доловимо - но достатъчно, за да почувства човек, че нищо около него не е твърдо и непоклатимо, че в пещерата живее сила, за която гранитът и златото са леки и нетрайни както есенните листа за вятъра.

Тогава иззад скалата на Конника безшумно изплуваха белите сенки на хан Кубрат и жреца на Тангра, та спряха пред онемелите омагьосани мъже.

И жрецът стоеше неподвижен - както винаги гладък, студен и твърд като изваяние от излъскан мрамор. И жрецът беше останал същият.

А Кубрат като че ли беше само сгъстен облак. Косата му и брадата му се разтопяваха в сиянието на пламъците и през бледата прозрачна кожа светеха сините вени и бялата му дреха очертаваше само раменете и хълбоците му, сякаш скриваше не плът, а пустота.

Кубрат каза:
- Пристъпете и запомнете.

Аспарух отвори очи. Тримата пратеници и тримата братя пристъпиха напред, а върху лицата им засия златното отражение от жаравата на съкровището.

И Кубрат каза:
- Всички сте чували за съкровището на Големия конник. Мнозина мислят, че то е сказание и притча. Сега виждате, че съкровището съществува.

И гласът на хан Кубрат не беше същият.

Тогава заговори жрецът:
- Велики хане, ти доведе тези хора. И ти знаеш закона. Само ханове и жреци могат да видят свещеното съкровище. А щом го видят непосветени, сиянието му трябва да се отрази в мъртвите им зеници.

Тюркутът каза:
- Това не е само храм на болгарите, а на всички конни народи. Аз съм конник.

Ромеецът каза:
- Не съм молил да ми показвате храма си.

И славянинът каза:
- Аз съм гост. Откога убивате гостите?

Кубрат отговори на жреца:
- Тези трима пратеници са свидетели. А свидетелите трябва да живеят, за да разказват. Пратеници на хазарите, ромеите и славяните - видяхте ли?

Тримата пратеници сведоха глави в знак на съгласие. Кубрат вдигна ръка и от мрака излязоха трима жреци, та отведоха тримата пратеници. Жрецът отново проговори:
- А твоите синове?

А в един глас двамината братя казаха:
- Татко и господарю, искаме да вървим след тебе. Кубрат каза:
- Мълчете. Жрецо, разкажи на бъдещите ханове и на бъдещия жрец за веруюто и проклятието на Конника, както на мене ми го разказа твоят предшественик и както други жреци са разказали на бащите ни.

И жрецът прекрачи през пръстена ниски пламъци, които ограждаха съкровището, та нагази в златното езеро на монетите. А те хрущяха под краката му като черупки на миди край морския бряг.
- Конници, слушайте и запомняйте. Когато бог създал човека, той го оставил да човърка земята и с пот да добива всекидневната си храна. А човекът горко заплакал и завидял на птиците, които имат крила. Тогава бог дал на човека коня. Така малцина от хората, благословени от бога, станали конници. И те прелитали от единия до другия край на земята - и убивали, и палили, и яли хляб, който не са жънали, и спали в градове, които не са градили. Оттогава - никой не знае откога - вождовете на конните народи донасят късове от своята плячка тук, в нозете на Големия конник.

И хан Кубрат бавно и предпазливо също прекрачи през огнения пръстен. И докато жрецът говореше, ханът с усилие се наведе, та изрови из съкровището заринатата златна купа. А купата беше обкован в злато череп. И от него паднаха като разтопени капки няколко златни монети. Ханът избърса с ръка златния череп, та златното огледало светна и заля лицето на хана с жълта багра. И ханът извика:
- Дар от Атила, вожд на хуните!

И когато жрецът замълча, ханът бавно се наведе още много пъти, та изтръгваше от златното блато полупотънали дарове на незнайни народи. Извади кръст, чаша, меч. И викаше, сякаш заклинаше, имената на мъртвите конни народи, хвърлили някога тези дарове в нозете на Големия конник. А сякаш някакъв призрак се ровеше в съкровището, за да намери спомен, оставен от самия него преди векове.

И Кубрат извика:
- Жрецо, кажи на младите ханове къде са конните народи, оставили тези дарове? Кажи кой помни имената им? Къде е царството на Атила? Не говори за богове, а за хора! 

И жрецът каза:
- Когато бог видял, че конниците заливат земята, той ги прокълнал - да бъдат като слънце, ала и като слънце да залязват. Той запалил в сърцата на конниците неутолима жажда към далечината, към непознатото, към края на обетованата земя. Зовът на далечината - това е веруюто и проклятието на конника. Затова конните народи имат една съдба - да яздят напред, докато се стопят в далечината, където ги чака брегът на последното море-океан.

Кубрат отговори:
- Този олтар е бряг на тези вълни и бряг на твоя океан. Тук е пустинният златен пясък, на който твоите вълни са изхвърляли остатъците от хиляди крушения. Чу ли - хиляди крушения, жрецо.

Жрецът каза:
- Нима животът не е непрестанна езда срещу смъртта? Как искаш да посрещнеш смъртта - като пълзиш по земята след ралото, или като яздиш с меч в ръката? 

Кубрат изрече:
- Искам вечност не за себе си, а за своя народ.

И жрецът изрече:
- Народите са мимолетни като хората. Те са сухи листа, развени от прищевките на боговете.

След това Кубрат замълча. И като прекрачи през ниския огън, бавно отиде встрани, към подножието на скалата, където лежаха три пълни кожени меха. А никой не ги беше и забелязал. И ханът седна на единия мех, та сложи лакти върху колената си, а брадата си върху дланите. И сега, когато върху него не играеше жълточервеното сияние на златото, хан Кубрат отново стана бял като облак.
- Баяне, ела и вземи този мех.

А големият син прекрачи и се наведе над меха. Изви се като лък, изпращяха ризницата му, костите му, мишците му - но мехът не мръдна.

Кубрат повели:
- Помогнете му!

И двамата по-млади синове пристъпиха. Аспарух хвана изпънатата затоплена кожа и усети, че тя е налята с метал. И тримата братя заедно мръднаха кожения мех към пламъците.

И Баян развърза стегнатата с ремък шия на меха, та пъхна в гърлото ръката си. И като отвори извадената си шепа, в нея лежаха десетина изкорубени медни монети - потъмнели, та почернели. И някои бяха зеленясали, а някои бяха слепени една с друга. А редом със сиянието на живото злато тези медни монети приличаха на шепа угаснали въглени.

И Кубрат запита:
- Колко си взел? Баян преброи и каза:
- Дванадесет.

Кубрат изрече:
- Ти държиш в дланта си дванадесет болгарски шатри. В твоята ръка са огнищата - с дима и пламъците, голите дечурлига край пламъците, гордия конник и конете му. Всяка нова болгарска шатра дава по една медна монета, за да се знае колко семейства брои нашето племе. Ако преброиш монетите в трите торби, ти ще знаеш колко шатри брои болгарското племе. Слушайте и запомняйте. Когато станах хан, тези монети се събираха в една торба. А бях хан четиридесет години - и почти всички прекарах в мир. И мирът роди другите две торби. Други десетки хиляди монети, стотици хиляди хора. Заради тези нови две торби, пълни с медни монети, чужденците нарекоха земята ни Велика Болгария. Заради тези три торби медни монети, а не заради златото са дошли пратениците на три народа. Гледайте двете съкровища и избирайте. Златото значи война - ще рече, бедствие. Медните монети са родени от мира, а мир ще рече радост.