Премиерът Християн Мицкоски се отказа да контактува с Брюксел чрез епистоларния жанр

Премиерът на Република Северна Македония Християн Мицкоски трябва да целува ръка на председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен. И не само поради факта, че тя е дама, а много повече затова, че го избави от клопката, в която сам се натика с публично обявеното си намерение да пише писмо до Брюксел с обяснение на позицията на страната си за нейния евроинтеграционен път.

В момента на най-голямото колебание и на истинско раздвоение на личността дали да седне и да пише или не, Урсула му отиде на гости в Скопие. Така Мицкоски можа пред шефката на ЕК лично и непосредствено да изплаче мъката си по това, че нещата на Северна Македония за започване на преговори за пълноправно членство не вървят, че е несправедливо Тирана да изпреварва Скопие по същия този път и че ако може, вижте там, направете нещо София да не настоява за промяна в конституцията и включването на българите като част от народ в нея.

Е, ако няма как това да стане, защото българската позиция е и европейска, поне да отложим намесата в основния ни закон за времето, когато вече ще сме приключили преговорния процес и ще сме преодолели вероятността България да поставя нови условия, които да ни спъват. Един вид - изпълнение на условието на Европейския съюз с отложено действие.

Така че нужда от писане на писма и комуникация с Брюксел в рамките на епистоларния жанр очевидно няма. Самият Мицкоски направи тази констатация часове след като Урсула фон дер Лайен си тръгна от Скопие. Но колкото и да бе кратка, визитата ѝ остави в двоумение доста хора в Скопие, които и сега, няколко дни след това, не могат да си направят  сметка дали това посещение бе за окуражаване или за омилостивяване. Или и за двете едновременно.

Защото Урсула даде много ясно, ама наистина много ясно, да се разбере, че  пътят на Северна Македония към старт на преговори и бъдещо членство в европейското семейство е открит, стига обаче да се изпълни това единствено условие - промяната на конституцията и включването на българите в нея. Това беше толкова отчетливо артикулирано, че човек трябва да е крайно преднамерен и заблуден, че да се прави на ударен и да не го разбира. Подобно поведение може да трупа актив във вътрешнополитически план и да подхранва некоректни патриотарски чувства, но когато става дума за комуникация с висшите представители на европейската политическа сцена, то си е чиста проба неуважение.

Да, прави са онези колеги от Скопие, които веднага схванаха посланието на първия човек на ЕК. И не защото то е чак толкова трудно да се разбере, а защото е повтаряно и потретяно толкова пъти, че се знае наизуст. Или поне би трябвало да бъде така.

Все пак ми си струва, че този път нещата май взеха да се изясняват и посланието на Урсула фон дер Лайен бе преглътнато. И знаете ли защо мисля така? Защото веднага след нейните думи на пресконференцията, вицепремиерът Орхан Муртезани, който отговаря за европейската интеграция на Северна Македония, откри, че гостенката от Брюксел не е казала нищо по отношение на думите на Мицкоски за отложената промяна на конституцията. Щом това е така, смята Муртезани, означава, че в Брюксел не отхвърлят изрично „отложения“ вариант, което пък за местната дипломация би могло да означава възможност да се търсят варианти, чрез които все пак и въпреки всичко европейските дипломати и чиновници да бъдат убедени да го приемат.

В отчетите на медиите по повод посещението на Урсула фон дер Лайен, а и по-късно, в коментарите за него мернах, че и други членове на кабинета на Мицкоски са се хванали на тази въдица да се надяват, че щом нещо не е споменато изрично, значи то може да бъде „пробито“. Ако дипломацията на Северна Македония сега се втурне в тази посока, мисля си, че пак ще бъдат хвърлени нахалост много усилия и ресурси и пак ще бъде загубено време, което е нужно на държавата да направи необходимите реформи, да се отърси от заблудата, че могат да бъдат измолени европейските институции да окажат натиск над София да стане по-сговорчива, че може някой „посредник“ да удари едно рамо, и така нататък. Но като слушам самия Мицкоски да твърди, че „времето не работи за нас“, си давам сметка, че може би някакъв глас на разума започва да говори в него.

И понеже стана дума за Мицкоски, а и нашите поредни предсрочни парламентарни избори минаха, ще кажа, че неговото желание Борисов да ги спечели, се сбъдна. Не е никаква тайна, че политическата класа край Вардар проявяваше определен интерес към предизборната борба у нас и към крайния резултат по простата причина, че очаква най-после в България да има сериозно и стабилно правителство, с което би могло да се преговаря. Интересът е разбираем, само че думата „преговори“ е използвана не на място. Дори преднамерено. Колко пъти от нашите държавници и политици бе казано, че преговори за промяна на позицията ни, която е и европейска, не може да има, но диалог по въпросите на икономическо сътрудничество, културата, туризма и така нататък - да. Те Урсула фон дер Лайен не искат да чуят, та нас ли…

Та, казвам, непосредствено преди вота в неделя Мицкоски бил попитан кого от двамата - Бойко Борисов или Кирил Петков предпочита за премиер на България? Отговорът бил категоричен - Борисов. Аргументът му бил, че и ГЕРБ, и ВМРО-ДПМНЕ са две сестрински партии от едно европейско политическо семейство, това на Европейската народна партия, та така по-лесно би могло да се намери някакво решение.

Двете партии бяха заедно и когато лидер на ВМРО-ДПМНЕ и премиер на Република Македония бе Никола Груевски, но тогава Борисов правеше всичко възможно, за да не се среща с него на проявите на ЕНП. Единият в единия ъгъл, другият - по диагонал в другия. Нали тогава лидерът на ГЕРБ и премиер на България произнесе фразата си: „С Груевски не искам дори кафе да пия“.

Двамата така и не намериха пътя към общ език, химията между тях не проработи, което се отрази и на двустранните ни отношения. Чак докато Зоран Заев не се появи на хоризонта. Заев бе лидер на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ), партията на бившите комунисти, която членува в Партията на европейските социалисти, Борисов и ГЕРБ - в нейния основен политически идеологически противник на европейската политическа сцена. Настъпи периодът на „парадоксалната нормалност“ в отношенията ни със Скопие, когато лидерите на две партии от различни европейски семейства търсят път за подобряване на диалога и повишаване на доверието. Какво се случи после обаче, е добре известно и е описвано старателно и редовно от хроникьор като моята скромност.

Що се отнася до Кирил Петков, пренебрежението от страна на Мицкоски е достатъчен знак за провала на несръчната и внушена отстрани политика по отношение на Скопие. Петков направи толкова бели, че на негово място не бих си и помислил да давам съвети или препоръки как да се води диалогът със Скопие. В случая за него трябва да важи правилото да си затваря здраво устата и да мълчи по темата. И задължително да внимава със съветниците си.

В крайна сметка, в Скопие няма да се правят на казаци и няма да пишат писмо до султана. Освен всичко друго, това ни дава правото да си позволим задоволството, че в предишния текст предвидихме подобно развитие на ситуацията. За добро или за… още по-добро!