Държава в разсипия, с ерозиран конституционен ред и опростачаване на политическото

Единственото спасение е програмно правителство на широка парламентарна основа

В навечерието на новогодишната нощ, в която изпратихме тягостната 2022 г., публикувах в „Труд news“ статията „Ваймарският момент за България“ . Това понятие - „ваймарски момент“ - е своеобразна алюзия за онова изпълнено с повишена тревожност и конфликтност време във Ваймарска Германия след Първата световна война, когато с всеки изминал ден Демокрацията е ставала все по-чуплива, а Свободата е отстъпвала пред задаващия се грохот на авторитарните и тоталитарни тирании.

България изживява именно такъв ваймарски момент. Условията за него бяха създавани, волно или неволно, през последните поне 20 години. Започна се с дирижираните обсесии на масите по „месията“ и „силната ръка“; продължи се с африканизацията на политиката, свела политическия процес до междуплеменна война за контрол върху публичните ресурси; и още - с постепенното обрастване на политическото пространство със задушаващите бурени на безогледната омраза и конфронтация, на либералната (соросоидна) хунвейбинщина и уличния крясък; за да навлезе в нова фаза с „контрареволюцията“ на старите мрежи на ДС и висшата комунистическа номенклатура, които изтикаха на преден план своите отрочета - синчета и дъщерички, внучета и внучки - с нелепата претенция, че са носители на „промяна“ и „истинска демокрация“; и да придобие завършен вид с триумфа на разнокалибрените марионетки на олигархията, инсталирани в политиката и помпащи политическата си несъстоятелност чрез унизителен слугинаж пред няколко чужди посолства - едните на Изток, другите на Запад.

Държава в разсипия и застой, с ерозиран конституционен ред и дълбоко опростачаване на политическото. Държава в напреднал стадий на обществено разложение, предизвикано от гнилостните бактерии на ширещо се гражданско безкултурие, всепроникваща кремълска пропаганда и тежка профанизация на политическата борба. Държава, която, ако не бяха солидните конституционни бариери, съчетани с „имуностимулиращото“ членство в най-могъщите икономически и военно-политически съюзи на планетата - ЕС и НАТО, вероятно вече щеше да се сгромолясва в тресавището на авторитарни експерименти и евразийски деспотско-тирански парадигми.

Сигурен белег, че изживяваме ваймарски момент, е слабостта на демократичните институции и партийната система. А също - обществената фрустрация и неспособност на актуалната политическа класа да очертае перспектива и да излъчи силно правителство. Социалният опит ни учи, че когато настъпи „ваймарски момент“, по правило надигат глава чудовища, които имат един враг - Свободата. А Свободата се унищожава най-бързо с еднолична и безконтролна власт, с осакатен парламент и безпомощни партии. Чувате вече дрезгави гласове да зоват за „президентска република“, защото Парламентът, т. е. представителството на народа, им пречело, нали? Или такива, които лъстиво ни тикат към изваждане от Европа чрез референдуми. Типични са за такива мътни времена.

Прочее, Хитлер идва на власт не с държавен преврат или кървава революция, а през легалните канали на германската политическа система - с демократични избори и референдуми. Защото така е искал суверенът, както обичат да се изразяват някои упадъчни шоумени. След гласуването на Закона за извънредните правомощия от 23 март 1933 г., с който законодателната власт се прехвърля на правителството, централният партиен орган на националсоциалистическата партия „Фьолкишер беобахтер“ излиза с водещо заглавие: „Капитулация на парламентарната система пред нова Германия“.

Ентусиазмът, че тази „празна партийна говорилня“, която само харчи народни пари - парламентът, е пратен в миманса е бил огромен сред народните маси. Добре, че не е имало Фейсбук тогава, че сигурно германските партии щяха още по-силно да се надпреварват да угодят на тази „народна воля“. Знаете ли каква масова народна подкрепа е получил в национален референдум Законът за държавния глава на империята от 1933 г., който слива постовете на канцлер и президент, за да концентрира цялата власт в ръцете на Хитлер? Подкрепен е от 85% от общо 38 милиона гласували. После премахват автономията на провинциите, федералния характер на държавата и местното самоуправление - в името на едноличната власт, която можела да решава най-добре народните тегоби. След това забраняват партиите, създават Гестапо и отварят концентрационните лагери - първо - за политически неудобните, после - за малцинствата, за хората с увреждания, за ромите и евреите... Знаете историята на тази преизподня.

По същото време СССР вече се е превърнал в истинска скотобойна и машина за репресии - пак в името на народа. Целият този зловещ социален опит никога не трябва да се забравя.

Изминалите две години на безпътица и систематични атаки срещу парламентарната демокрация са ваймарският момент на България. Тази тревожна сянка тегне и върху започналата предизборна кампания. Липсва автентична воля за извеждане на страната от това състояние. ГЕРБ сякаш е с пранги на краката и не смее да спечели изборите. ПП-ДБ, наричана пейоративно „коалиция на шарлатаните“, отново размахва хунвейбински закани и готви нов пагубен цикъл на конфронтация и репресия срещу политическите опоненти. ДПС е затънало в своята позиционна война срещу опитите да бъде канселирано. БСП в несвяст се тътри към политическа маргинализация. „Възраждане“ пък пребивава в собствения си малцинствен балон, където е обречено на остракизъм, заради токсичната евразийска яхния, която се опитва да ни сервира. За останалите - по-добре нищо.
Единственото спасение е програмно правителство на широка парламентарна основа, осигурена от системните партии. Без експерименти, без „добри сили-лоши сили“, без стажанти, които тепърва ще се учат да управляват. Правителство - антипод на президентските служебни правителства на Янев и Донев и на най-проваленото правителство след 1989 г. - това на Кирил Петков. С министър-председател - авторитетна и солидна фигура със сериозен политически и управленски опит, каквито има най-вече (все още) в академичните среди. Личност, която не се сгъва на четири пред тази или онази брюкселска секретарка, а има самочувствието и капацитета да осъществява националната политика на държавата ни, като част от Свободния свят. Всичко останало ще е поредна агония. Защото ваймарският момент в едно общество кулминира, когато демократичните партии са слаби и безпомощни, а радикалните и екстремистките са във вихъра си да насъскват и разпалват най-низки страсти и страхове след народните маси.

Целият въпрос е дали и кога такова общество стига точката на незавръщане. И какво ще стори, ако се озове там - ще премине оттатък в пустинята на Автокрацията, или ще даде път на разума и ще остане в обетованата земя на Демокрацията. Дали ще тръгне след измамната песньовка на едноличната власт или ще намери сили да изпълни със съдържание парламентарното управление. Не е достатъчно само да поживеем, за да видим. Трябва и да се борим срещу дрезгавите гласове на Автокрацията, които тровят обществото и искат да прехвърлят България оттатък. Има ли обществени сили за това?