Цар Иван Шишман и деспот Иванко оказват съпротива на османците и не изпълняват наложените им васални задължения

Българската държавност в Добруджа е унищожена през 1399 г., попадайки в епицентъра на един малко известен военен конфликт

В предишната статия от нашата поредица разказахме за „раждането“ на Добруджанското деспотство и неговия знаменит владетел Добротица. За драматичните събития, при които тази средновековна българска държавица загива читателят може да научи повече от четвъртия том на  „Българска национална история“, който предстои да излезе от печат в началото на 2024 г. Нека накратко проследим съдбата на Добруджа в онова бурно време, като откроим някои спорни въпроси и загадки.

Българска национална история, т. 4

След смъртта на деспот Добротица през 1385 г. властта е поета от неговия син Иванко. Новият владетел се заема да реши отношенията с Генуа, а и спорните въпроси с Търновското царство – уви, несравними със заплахата от страна на агресивната османска държава. На 27 май 1387 г. с могъщата италианска морска република е подписан мирен договор, а една от клаузите му предвижда забраната за износ на жито в случай на глад – свидетелство за тежките години, преживявани от предците ни в онази епоха. Добруджанското деспотство попада във васална зависимост от османците най-вероятно още при Добротица. Прави впечатление, че османските хронисти наричат Иванко не по име, а просто „Добруджаоглу“. За разлика от видинския цар Иван Срацимир и Константин Драгаш, владетелят на Велбъжд/Кюстендил, Иванко и Иван Шишман отказват да участват в похода на Мурад I срещу сърбите през 1387 г. Както пише Мехмед Нешри, „… двама проклетници не се подчинили на султанската воля – единият бил Александросоглу Сосманоз (Иван Шишман, „синът на Иван Александър“), другият бил Добруджаоглу („синът на Добротица“)…“ Заради поведението им на следващата година двамата са атакувани от силна османска войска под командването на великия везир Али паша. От Нешри научваме за опита Иванко да бъде пленен от готови на предателство боляри: „… Добруджаоглу имал една яка крепост, наречена Варна. Бил си я взел за престолнина… При Али паша дошли двамa неверници и рекли: „Варненските първенци се разбраха и се сговориха да хванат нашия господар, а крепостта да предат на пашата…“ Веднага един османски отряд потегля към града, но Иванко успява да разкрие пъкления план. Виждаме, че Варна отново е в пределите на Добруджанското деспотство, отстъпена от Иван Шишман, който дава на своя съюзник и високата титла „деспот“.

След завладяването на Шумен, Провадия и Дръстър/Силистра, до 1388 г. в земите на Иван Шишман, Иванко губи териториален досег с Търновското царство. От север се активизира влашкият владетел Мирчо Стари, който поне на думи е съюзник на българите. Действията му обаче са далече от наивните представи за помощ на единоверци… Завладявайки Дръстър и „земи на Добротица“, влашкият воевода води завоевателна политика. Баязид прогонва власите и възстановява контрола си до Дунав, но Търновското царство на 17 юли 1393 г. губи дори своята столица… Ударът засяга и Добруджанското деспотство, за което свидетелства съкровището от златни накити, открито в една близка крепост. Днес то е в експозицията на Варненския археологически музей.

Краят на Добруджанското деспотство и съдбата на Иванко тънат в неизвестност. Гибелта на българската държавност в Добруджа хронологически е определяна различно – през 1388, 1393, 1395, 1396, 1397 година… Във всеки случай през 1396/1397 г. „третата България“ съществува. Спасилият се с бягство от тежкото си поражение пред стените на Никопол (25 септември 1396 г.) унгарски крал Сигизмунд с кораб по Дунав и Черно море се озовава в… Калиакра! Очевидно  крепостта на Иванко не е под османска власт. Както излиза, Добруджанското деспотство надживява царството на Иван Шишман, екзекутиран по заповед на Баязид на 3 юни 1395 г. в Никопол.

Интригуващо е и едно сведение, което говори за дипломатическата активност на Иванко на север. Според „Летописа на великите литовски князе“ сред „приятелите“ на княз Витовт (1391-1430) са „... господарят на земята Молдавска и Бесарабска, на влашки език наричан „воевода“, а също и господарят на земята Българска, на български език наричан „деспот“...“ От този текст научаваме, че Иванко е търсил съюз с Литовското велико княжество, включващо и голяма част от днешна Украйна – силна държава, при това от 1396 г. в династична уния с Полша. Според проф. Николай Руссев, бесарабски българин, утвърден учен в Молдова, става дума за Иванко, за молдавския воевода Стефан I (1394-1399), а вероятно и за влашкия владетел Влад Узурпатор (1394-1397). Целта на дипломатическите контакти на тези владетели с Витовт е да се намери подкрепа срещу османската експанзия от страна на Литва и Полша. Пратеничеството на Иванко в Литва вероятно е имало среща с княз Витовт през тревожната 1397 г. Като съюзник на Иванко виждаме и молдавския воевода Стефан, който през 1395 г. признава сюзеренитета на полския крал Владислав Ягело. Не на последно място, отношение към тази дипломатическа акция навярно е имал киевският и московски митрополит Киприан, един от най-знаменитите българи през онази епоха. Киприан през есента на 1396 г. благославя съюза на Полша, Литва и Московското княжество. Нека припомним, че през 1389 г., завръщайки се от Константинопол в Москва, Киприан пътува с кораб покрай добруджанския бряг и е възможно да се е срещал с Иванко. Ако такива контакти е имало, те са визирали османската заплаха, тъй като Киприан неведнъж призовава за създаването на общ християнски фронт – линия, продължена и от Григорой Цамблак като митрополит на Киев и Литва. Под влияние на Киприан е съставен т.нар. „Списък на градовете далечни и близки“, в който има рубрика за „българските и влашките градове“. В него са посочени „Аколятра“/“Калиакра, Варна и Каварна, крепости на Иванко, както и Видин и българската столица Търново.
За съжаление военно-политическите проекти не дават резултат, още повече че Москва, Литва и Полша все още са далече от театъра на османската експанзия. За тези страни приоритет остават отношенията с татарската „Златна Орда“. От друга страна, макар да е чувствително обезсилен, татарският фактор има своето отражение и в североизточните български земи. Съдбата на Добруджанското деспотство е решена в самия край на XIV в., като главният удар е не от страна на османците, а от север! Както четем в Месемврийската хроника, „… в годината 6907 (1399), индикт 7, на 2 февруари, в деня петък, заробена бе Варна от безбожните татари.“

Случилото се е следствие от тежкия удар, нанесен на „Златната Орда“ от прочутия монголски завоевател Тимур („Тамерлан“). През 1391-1395 г. той разбива хан Тохтамъш и разорява столицата Сарай на Волга. Персийските хронисти разказват, че Тимур достига до Черно море и дори до долното течение на Днепър. Бягайки с хората си, татарският военачалник Актав преминава Днепър и в крайна сметка достига до „… равнината Исраяка (Тракия), където се намира и днес...“

Явно към 1397-1398 г. татарите на Актав достигат Добруджа. Взаимоотношенията им с Баязид са сложни, а османският султан определено се опасява от неканените „гости“. Според византийския историк Лаоник Халкокондил се стига до турско-татарска война (!), датирана най-общо през зимата и пролетта на 1399 г., която се разразява именно в Добруджа! Султанът се надделява едва тогава, когато успява да плени Актав и другите вождове с измама. „Татарите на Актав“, както са наричани те в османски документи, са разселени в Провадийско, Одринско, Асеновградско, Пазарджишко… Макар да са разединени, бидейки първокласна военна сила, те и по-късно създават проблеми, докато с течение на времето „се разтварят“ в доминиращата османска среда.

В хода на турско-татарския военен сблъсък държавицата на Иванко е унищожена. Жив ли е бил българският деспот  и какво е предприел в тази сложна обстановка е невъзможно да се отговори. Така или иначе, средновековната българска държавност в Добруджа загива най-вероятно именно през 1399 г., а съдбата на деспот Иванко е неизвестна.