За нашите предци седем столетия, от 1185 до 1879 г., символ на многовековната българска държава е „Богопазеният Царевград Търнов“

Петима търновски митрополити заемат патриаршеския трон

На 16 април предстои Народното събрание да утвърди старопрестолния град като нашата изконна историческа столица. Поводът е 140-та годишнина на Учредителното събрание и приемането на Търновската конституция. Така ще бъде доказана приемствеността с идеалите на „строителите на съвременна България“, но и с вековните ни държавни и духовни традиции. Идеята е на инициативен комитет начело с кмета на Община Велико Търново д-р Даниел Панов. Да хвърлим поглед към Велико Търново имаме и конкретен повод - на 22 март се отбелязва празника на града, свързан с победата на цар Иван Асен II при Клокотница и обединението на всички български земи преди осем столетия. През 1879 г. денят на Търново е отбелязан подобаващо в храма „Св. Четиридесет мъченици“. В тържеството участват и пристигналите за откриващото се Учредително събрание народни представители от цялата страна. Така, макар и еднократно, този ден е първият национален празник на свободна България.

Велико Търново има богато минало, чието начало ни отвежда в дебрите на праисторията. На хълма Царевец се развива един от важните градски центрове на древните траки. По време на Римската империя водеща роля играе близкият Никополис ад Иструм, основан през 102 г. от император Траян, а през VI-VII век Търново се превръща в негов естествен наследник. В епохата на Първото българско царство (680-1018 г.) градът приема новото си име, но за съжаление този период от историята му е слабо засвидетелстван. Все пак сред известните ни паметници е и златният медальон на кан Омуртаг. При византийската власт (ХІ-ХІІ век) ролята на Търново нараства. Названието на хълма Трапезица е свидетелство, че тук е имало гарнизон от „трапезити“ - местни български войници от рода на по-късните дервентджии. Достигаме до освободителното въстание на братята Петър и Асен през 1185 г., когато според византийския историк Никита Хониат Търново е „... най-укрепеният и най-красивият от градовете по Хемус...“ Дори старата слава на Велики Преслав не е в състояние да надделее над стратегическите преимущества на Търново.

Средновековната столица е разположена върху хълмовете Царевец и Трапезица, оформени като мощни вътрешни крепости, и по двата бряга на Янтра. Към реката се спускат напречни крепостни стени, обхващащи „външния град“ (днешната Асенова махала, т.нар. Френкхисар/“град на франките“, еврейският квартал). Други квартали са разположени в подножието на Девинград/Момина крепост и на запад към днешната улица „Гурко“. През 1385 г. немският рицар Петер Шпарнау споделя: „Това е най-укрепеният град, който видях в тази страна...“ През ХІІ - ХІV век Търново е многолюден град с развита икономика, вътрешна и международна търговия. Българските царе държат на историческата приемственост. Цар Иван Асен II превръща храма „Св. Четиридесет мъченици“ в пантеон на българска история, пренасяйки реликви от Плиска, Преслав и други знакови места, вкл. колоните с надписи на Крум и Омуртаг... Първите Асеневци събират в столицата мощите на прочути светци: Иван Рилски, Петка Търновска, Филотея Темнишка, Гаврил Лесновски, Иларион Мъгленски, Михаил Воин и др. Неслучайно цариградският патриарх Калист пише, че Търново е „втори след Цариград словом и делом...“

Старата столица остава в историята на християнския свят и с Търновската Патриаршия. Основите й са поставени още от Петър и Асен, а при цар Калоян е постигната църковна уния с Рим (1204 г). Статутът на българската църква е утвърден през 1235 г., благодарение на цар Иван Асен ІІ. Търновската патриаршия е най-високото достижение в нашата църковна история и е призната от всички древни Христови църкви - Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Оттук нататък църковният престол в Търново на практика е втори по значение в православната общност, дори в някои случаи оспорва първенството на Константинопол/Цариград. Нещо повече, за българите Търново е „Новият Цариград“, т.е. „Третия Рим“ на православието - идея, наследена столетие по-късно от Москва. В края на XIV и първата половина на XV век Търново излъчва изтъкнати радетели за християнско единство пред лицето на османската експанзия: Киприан, митрополит на Москва и цяла Русия, Григорий Цамблак, митрополит на Киев и Литва, цариградският патриарх Йосиф ІІ, извънбрачен син на цар Иван Шишман. Сред духовните водачи на други народи са търновските монаси Ефрем, патриарх на Сърбия, и Дамян, митрополит на Молдова.

Търновград е мощен фактор в културните процеси. Превратностите на историята са пощадили нищожна част от произведенията на архитектурата и изкуството, създадени от тогавашните творци. И днес обаче типичните за столичната школа паметници на живописта (търновската църква „Св. Апостоли Петър и Павел“, скалните църкви при Иваново, Русенско, Боянската църква, фрагментите от стенописи от други църкви на Трапезица и Царевец), иконописта, малката пластика, художествената миниатюра (т.нар. Лондонско Четвероевангелие, Манасиевата хроника и др.), църковното и светското строителство впечатляват с вложената в тях творческа мисъл. Търновската книжовна школа, особено във времето на големия писател, реформатор и духовен водач Патриарх Евтимий (1371-1395), оказва мощно влияние в православния свят, особено върху раждащата се Московска Русия - словото на Евтимий се носи до „Северния Океан“... Търновският духовник и писател Григорий Цамблак има уникалното качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази епоха - българската, сръбската, молдавската, руската, византийската...

Османското завоевание (17 юли 1393 г.) нанася тежък удар на града и неговите водещи сили. През 1395 г. завоевателите унищожават столичния елит - Светите 110 търновски великомъченици, канонизирани от Евтимий и кой знае защо „непризнати“ официално за светци от днешната ни църква. Част от жителите на столицата са насилствено преселени в „Македония“ (Източна Тракия). В епохата на робството Търново е принизен до обикновен провинциален град. И все пак, в църковен план градът е средище на една от най-големите и престижни митрополии на Цариградската патриаршия. Неслучайно петима търновски митрополити заемат патриаршеския трон. За българите градът пази обаянието си на столица, което го прави огнище на Първото (1598) и Второто (1686) Търновско въстание, на Велчовата завера (1835 г.) и вътрешната революционна организация на Левски. Ролята на Търново в епохата на националното Възраждане е забележителна и с всенародната борба за независима българска църква. В Старозагорското и Априлското въстание Търново е център на Първи революционен окръг.

В духовните представи на българите цели седем столетия, от 1185 до 1879 г., Търново е единствената възможна българска столица. Разбира се, прадедите ни знаят за Велики Преслав и Охрид (паметта на Плиска е твърде избледняла), но за тях главният престолен град е Търново. Затова за Паисий Хилендарски владетели като Крум, Борис и Симеон са управлявали обширното Българско царство именно от Търново. В съзнанието на Софроний Врачански, Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Добри Чинтулов, Добри Войников, Васил Друмев, Захарий Зограф и др. царският град на Асеневци е символът на жадуваната свобода. Затова именно тук през 1879 г. е свикано Учредителното народно събрание, призвано да възроди България, затова в старопрестолния град е приетата Конституцията, която завинаги си остава Търновска. Както стана дума, най-важните актове на новата българска държава неизменно са обявявани в Търново, вкл. манифестът на княз Александър за Съединението (6 септември 1885 г.) и обявяването на българската независимост от цар Фердинанд (22 септември 1908 г.).

Като наследница на древни култури нашата страна има градове и селища, съществуващи от хилядолетия. Велико Търново също притежава многовековна история, но и нещо повече. По признание и на свои, и на чужденци, старата столица е градът, чийто дух олицетворява България, нейните дълбоки корени и пътя й към бъдещето.