Във връзка с избора на новия български патриарх да се замислим за ролята на църквата за опазването на националната памет

Не заслужават ли българските царе Симеон Велики, Самуил, Иван Асен II и Иван Александър да бъдат канонизирани от църквата?

Православните църкви в Румъния, Русия, Сърбия, дори в Северна Македония и през настоящия XXI в. канонизират знакови личности, сред които и такива от нашата история. На фона на богатото ни духовно наследство Българската православна църква продължава да е инертна. За разлика от други държави, нашите царе, признати за светци, са само трима – св. княз Борис-Михаил Покръстител (852-889/2 май 907 г.), св. цар Петър (927-30 януари 969 г.) и св. цар Иван Шишман (1371-3 юни 1395 г.). При това при последния търновски владетел имаме пример за т.нар. народна канонизация, а не официален акт. Нима сред владетелите на Първото и Второто българско царство няма държавници, покровители на църквата и културата, които заслужават признание? Дори и със закъснение от векове...

Първият от владетелите, който извън всякакво съмнение заслужава да заеме полагащото му се място сред българските светци е цар Симеон Велики (893-27 май 927 г.) – блестящ пример за държавник, военачалник, интелектуалец, не само политически, но и духовен водач на нашите предци. Както знаем, през своята младост Симеон завършва прочутата Магнаурска школа и за известно време е монах, готвен за глава на младата българска църква. Съдбата и дългът към държава и народ решават друго – по волята на св. княз Борис–Михаил неговият по-млад син е поставен на престола след свалянето на Владимир Расате, подозиран в привързаност към отреченото езическо минало. По признание на константинополския патриарх Николай Мистик цар Симеон е водел скромен, аскетичен живот, дори не е пиел вино… Симеон е прекрасен познавач не само на древната философия и реторика, но и на богословието. Владетелят изгражда църкви и манастири по цялата българска земя и е главната фигура на „Златния Век“ на българската духовност и култура, наричан неслучайно „Симеонов“… Известни са близките му връзки със св. Климент, св. Наум, епископ Константин Преславски, въобще с най-ярките имена на старобългарското слово и духовност. Симеон Велики поставя основите на българската православна патриаршия, първата извън т.нар. древни църкви. Както пише големият френски византолог Шарл Дил, българинът Симеон  е „… по-велик от нашия Карл Велики, защото изгражда основите на една цивилизация…“

Не заслужава ли да бъде канонизиран великият цар Самуил? Въпросът е реторичен, когато става дума за човек, доказал с целия си живот своята мисия на воин и мъченик за своя народ и държава. Ще споделим с читателите някои от най-проникновените оценки за него. Според големия чешки учен Константин Иречек, автор на първата научна история на българския народ (1876 г.), цар Самуил е „… енергичен, мъжествен и хуманен господар, който успял с победи да издигне Българското царство отново на онази висота, която то достигнало при Симеон…”  Когато при вида на своите ослепени съратници българският цар поел пътя към вечността, „… дори и на смъртния си одър Самуил тържествувал над своя противник, бездушния Василий…” със своята човечност и съпричастие към болката на ближния…  Изтъкнатият наш историк проф. Петър Мутафчиев изоставя академичния тон, давайки израз на обяснимото за всеки българин вълнение. За него времето на Самуил е „… непрекъснат кървав подвиг, в който народът ни впрягаше всичките си сили, за да предотврати подготвяната му робска участ. И може би тя би била избегната, ако Самуил, тоя неуморим воин, който в продължение близо на четиридесет години се явяваше със своите дружини по бойните полета из всички краища на Балканския полуостров, не носеше и едно сърце, изпълнено с твърде много човешки чувства…”

Костите на цар Самуил са открити от гръцкия археолог проф. Николаос Муцопулос през 1969 г. в руините на изградената от самия него базилика „Св. Ахил“ на едноименния остров в Малкото Преспанско езеро. Днес те се пазят в музейно хранилище като „инвентар“ от археологически разкопки... През 2014 г. пред тях беше допуснат да се поклони президентът Росен Плевнелиев, след което отново бяха прибрани в хранилището. Няма да се спираме на опитите за „спазаряване“ на царските кости срещу ръкописи и други артефакти.. И все пак, ако Българската православна църква намери воля да канонизира цар Самуил, дали от гръцка страна няма да бъде проявено нужното разбиране? Някой ден костите на великия цар ще бъдат в България, а най-подходящото място за тях в качеството им на свети мощи, е древната базилика „Св. София“.

Не заслужава ли официално да бъде удостоен с венец на святост и цар Иван Асен II? Въпросът отново е реторичен, когато става дума за знаменит владетел с ярки приноси за духовното израстване на народ и държава. Иван Асен е създател и дарител на църкви и манастири, но най-сериозната му заслуга е възобновяването на Българската патриаршия през 1235 г. Грижите на владетеля за манастирите (не само огнища на вярата, но и водещи центрове на образованието, книжнината и изкуството), са всепризнати. Оцеляла е само дарствената му грамота в полза на Ватопедския манастир на Атон, но такива официални документи със сигурност са издадени за скалния манастир „Св. Архангел Михаил“ при Иваново (създаден със средства, дарени от владетеля на св. Йоаким I, бъдещ патриарх), Рилската и редица други обители. След 1230 г., когато България се превръща в най-значимата политическа и военна сила в Югоизточна Европа, царят „…  на всички българи и гърци…“ в маниера на старите византийски императори е покровител на Света гора Атонска. За заслугите на Иван Асен е показателна оценката на неговите съвременници и тогавашната българска църква. Както четем в Бориловия Синодик: “Ве­ликият и бла­го­чес­тив цар Иван Асен, си­нът на ста­рия цар Асен, който изпитваше голяма любов към Бога, прос­ла­ви и прос­ве­ти Бъл­гар­с­ко­то цар­с­т­во по­ве­че от всич­ки бъл­гарски ца­ре преди него, като създаде манастири и украси много със злато и бисер, и скъпоценни камъни всички свети и божествени църкви, и ги дари с много дарове /…/, и с голямо желание се зае да възстанови патриаршията на Българското царство…”

През четирите десетилетия на своето царуване Иван Александър (1331-17 февруари 1371 г.) води активна политика, въпреки процесите на децентрализация  и гибелната заплаха – експанзията на османските турци. Нека припомним, че при съпротивата срещу завоевателите загиват неговите синове Иван Асен и Михаил Асен. Цар Иван Александър е покровител на църквата и културата, един от най-изявените в многовековната ни история. С право неговото време е определяно като „втори Златен век“  или, ако използваме образното определение на проф. Йордан Андреев, „Златен залез“ на средновековна България. Известна е щедрата подкрепа на царя за Ивановския,  Бачковския, Мрачкия, Драгалевския и Месемврийските манастири. Със средствата и активното участие на владетеля са създадени обителите на св. Григорий Синаит в Парория (Странджа), при Кефаларево (Килифарево), „Св. Троица“ при Търново… По личната инициатива на царя, който е образован и дълбоко вярващ човек, са създадени знакови паметници на българската книжнина – прочутото Лондонско Четвероевангелие, българският превод на Манасиевата летопис и много други. Загрижен за нравственото състояние на обществото, царят на два пъти (1355 и 1359/1360 г.) свиква църковно-народни събори, на които не само са осъдени ересите, но и е утвърдена православната вяра в навечерието на османското завоевание. Изброеното дотук е повече от достатъчно цар Иван Александър да заеме своето място сред българските светци.

В следващия епизод от тази поредица ще продължим с духовните водачи на българския народ, които все още не са канонизирани. И нека не забравяме ярките личности от нашето минало, които заслужават признание. И преклонение.