Най-известният и най-тачен от векове в България, а чрез нея в славянския свят и цяла Европа, е Константин-Кирил Философ

Сред знаменитите са цар Константин I Тих Асен, видинският цар Константин II Асен и „господин“ Константин Драгаш в Северна Македония

На 21 май, денят на светите равноапостолни Константин и Елена, разказахме за видните жени от средновековната ни история, носещи името на майката на прочутия римски император. Ще продължим с известните българи, чийто патрон е Константин I Велики (306-337). Отново ще припомним, че самият император, макар и векове преди създаването на средновековна България, е роден в нейните бъдещи земи - в Найсус (Ниш), град, който до 1878 г. е неизменно български. Константин е свързан родствено и емоционално и с древната Сердика (София), наричана от него „... моят Рим...“

Името на държавника, превърнал християнството в официална религия на Римската империя, се радва на изключително уважение в християнския свят. Това важи с пълна сила и за средновековна България. Дворцовите книжовници славят някои бележити царе с трафарета „нов Константин“- от светия Борис-Михаил Покръстител (852-889) до Иван Александър (1331-1371). Нека припомним, че при своята победа над император Исак II Ангел в Тревненския проход (1190 г.) Петър и Асен се сдобиват с уникален трофей - императорският кръст, принадлежал според традицията на самия Константин Велики! На празника Богоявление (6 януари) безценната реликва е изнасяна на площада пред двореца на хълма Царевец пред ликуващия народ. Малцина знаят, че в Търново се е пазела и малка ракла с частици от мощите на светците майка и син - може би същата, която днес е в катедралата „Св. св. Константин и Елена“ на румънската патриаршия в Букурещ?

Присъствието на тази реликва, получена най-вероятно от Латинската империя при Иван Асен II, вдъхновява патриарх Евтимий да напише „Похвално слово за светите и равноапостолни царе Константин и Елена“. Творбата е посветена на „... обичания и преблагочестив цар Иван Шишман...“, който „... ни подтикна за това слово...“

Почитта към Константин Велики в България е факт, но владетелите с неговото име са единици - за разлика от Византия, където имаме дванадесет императори с името „Константин“! Това вероятно се дължи на родовата традиция в царската династия, където доминират имената „Иван“(Йоан) и „Михаил“. Най-ранният наш владетел с името “Константин“, „мернал се“ за кратко в историята, е дуклянският принц Константин Бодин, прекръстен от българите на „Петър“ при въстанието на Георги Войтех през 1072-1073 г. Първият в пълния смисъл на думата наш цар с това име обаче е Константин I Тих Асен (1257-1277), по произход македонски българин, родом от Скопие. Избран е за цар от болярството по време на острата криза през 1256-1257 г., а след династичен брак с Иван-Асеновата внучка Ирина е приобщен към династията Асеневци. В тежка гражданска война Константин побеждава „ленивия и изнежен“ цар Мицо. През 1265 г. в съюз с татарската „Златна Орда“ нанася военен удар на Византия и си връща част от земите в Тракия, Родопите и Македония. Ситуацията се влошава, когато около 1274 г. Император Михаил VIII Палеолог влиза в съюз с татарския хан Ногай. В последните си години цар Константин е тежкоболен, което усилва ролята на съпругата му Мария в държавните дела. Поради татарските набези и влошената стопанска ситуация през 1277 г. Избухва въстанието на Ивайло, а царят загива в сражение със силите на бунтовника. Константин остава в историята като решителен държавник, осъществил финансови реформи, довели до стабилизация на стопанството и държавата. Повече любознателният читател може да научи от книгата на проф. Николай Овчаров „Константин Тих Асен - злочестият цар“.

Залезът на средновековната България е белязан с името на видинския цар Константин II Асен (1396-1422), син на ИванСрацимир. Когато султан Баязид хвърля Срацимир в затвора, Константин остава във Видин като османски васал. След 1402 г.. отхвърля зависимостта си към османците и се съюзява с унгарския крал Сигизмунд, който в едно писмо го нарича „... Константин, прославеният император на България...“ Константин води упорита борба за отстояване на българската независимост заедно със своя братовчед Фружин, син на търновския цар Иван Шишман. Видинското царство пада под турска власт през 1421/1422 г., а цар Константин умира като изгнаник в Белград на 17 септември 1422 г. „Помениците на българските царе и царици“ неизменно завършват или с Константин и Фружин, или само с „Константин Асенцар“. В приписка към ръкопис от Хилендарския манастир неизвестен монах е записал: „В годината 6920 (1421/1422) умря Констандин, царят български...“ Очевидно Константин е бил реален владетел съвсем доскоро, а за османски санджак с център Видин се споменава за първи път през 1430 г.

И още един знаменит за своето време владетел на български земи - Константин Драгаш, „господин“/господар на Кюстендил, Щип, Струмица и Северна Македония. По линия на майка си Евдокия е потомък на Тертеровци и на цар Смилец. В средата на ХIV в. заедно с брат си деспот Иван наследява владенията на своя баща, сръбския деспот Деян. Държавата на Драгашите става самостоятелна след1371 г. Принуден от обстоятелствата, „господин“ Константин е лоялен османски васал и загива заедно със своя събрат по съдба крал Марко/„Крали Марко“ в битката при Ровине във Влахия на 17 май 1395 г. По името му средновековният Велбъжд става Кюстендил, а според един османски автор градът някога е бил „... столица на България...“ Подобно на другите самостоятелни владетели в Македония, Константин е покровител на църквата и местния български културен живот.

Сред видните Константиновци непременно трябва да отбележим неизвестният доскоро владетел на Пирот и неговата област, чийто гроб бе разкрит от сръбски археолози в църквата „Св. Никола“ в с. Станичене, Пиротско. Константин е погребан, облечен в тържествен костюм, подарен му от самия цар Иван Александър. Това личи от извезания върху плата със златни нишки монограм, който се разчита като „Йоан Александър, цар на българите и гърците“. Изключително ценни са стенописите от Станичене, където Константин е изобразен в одежди на деспот, украсени с двуглави орли- израз на близко родство с българската царска династия. В частично запазения ктиторски надпис е казано, че църквата е изградена и зографисана през 1331-1332 г., в дните на цар Иван Александър и видинския владетел Белаур.

Един от видните българи, за които не знаем почти нищо, е деспот Константин, зет на цар Иван Александър и първи съпруг на прочутата Кера Тамара. Понякога е отъждествяван погрешно с Константин Драгаш, но това становище беше оборено убедително от проф. Христо Матанов. Виждаме образа на този „зет царев“ заедно с царските дъщери в миниатюра от Лондонското четвероевангелие - млад човек, с едва наболи мустачки... Облечен е в златотъкана дреха, декорирана с двуглави орли. Явно деспот Константин умира скоро след това, а към 1373 г. Кера Тамара, вече вдовица, е дадена за съпруга на султан Мурад I.

И все пак, най-великият и тачен от векове Константин в нашата история, а чрез България в славянския свят и цяла Европа, е Константин-Кирил Философ (827-869), създателят на старобългарския богослужебен и литературен език, на азбуката глаголица, на първите преводи на свещените книги.... Разбира се, с личното участие на по-големия брат Методий. Синовете на Мария, произлизаща от знатен българо-славянски род, са канонизирани като светци от българската църква. И нека припомним нещо изключително важно - след краха на мисията във Великоморавия през 885 г., най-близките ученици на Константин и Методий „... за България копнеели, за България си мислели...“ Няма съмнение, че малко по-късният интелектуалец и висш духовник епископ Константин Преславски приема монашеското си име в чест на великия първоучител.

В нашата история обаче има и още един Константин Философ! Така в Сърбия е наричан Константин Костенечки (около 1380-след 1431 г.), последовател на патриарх Евтимий и Търновската книжовна школа. Дейността и творчеството на образования и талантлив българин оказват силно влияние върху сръбската книжовност и култура през XV в.