Отдадени на емоции, омраза и зло, ставаме за смях на Европа и на света

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Къде е България в световната политика, г-н Буров?
- Българинът не познава световното развитие на външната политика и прийомите на тая световна външна политика. Съзнателно, предвидливо, може би нарочно, години наред на българина му е внушавано - от Батенберг, от Фердинанд: „Ти остави политиката, българино. Гледай си ралото. Гледай си плуга. Ние ще оправяме тази политика“. И така, в 1911 година, когато тука, на Балканите, се подготвяше Балканската война, Италия реши да грабне Триполитания от Турция. Триполитания е взета от Турция в 1835 година и присъединена към империята. Но Италия реши да я вземе от Турция за себе си. И заби ножа в гърба на Тройния съюз - Германия, Австро-Унгария и Италия, като нападна най-големия приятел на Германия - Турция. Обяви u война, бомбардира пристанищата на Бенгази, Дерта и Тобрук и ги превзе, Турция се видя в чудо. Тя се изплаши още повече от трите балкански държави - България, Гърция и Сърбия, които образуваха коалиция против нея. И също u обявиха война. Турция веднага подписа мир с Италия, отстъпи u Триполитания и се насочи към България. Преди това в 1911 година Австро-Унгария си присвои напълно Босна и Херцеговина. Те бяха турски провинции, за които претендираше Сърбия. И се почна едно упрекване на Сърбия към Русия, че тя подпомагала Австро-Унгария. Повтори се историята с барон Ерентал...

- Кой е той?
- Австро-унгарски външен министър в 1909 година. Той, за да разяри, да насъска балканските държави против Русия, съобщи на света, че имало таен договор между Русия и Австро-Унгария: Русия да се съгласи Австро-Унгария да вземе Босна и Херцеговина за себе си, а да разреши на Русия да минава през Дарданелите... Имало е такъв таен договор, но Ерентал пръв извести за него. Той заби ножа на Русия и постигна целта си - да я намразят и сърби, и гърци, и черногорци. Само българите не я намразиха, защото това тях не ги засягаше.

Обаче България в 1912 година подписа договори с гърци и сърби при следните условия - българската армия да оперира срещу турците по посока на Одрин и Цариград, в Източна Тракия, а Сърбия - в Македония. Без да помисли някой, че всеки, който влезе в един град, ще го обяви за свой, за своя територия. И така стана. Сърбите влязоха в Македония, без да пукнат пушка и стъпиха в Прилеп. Така е - който е умен, той печели. Който е глупав - плаща и го храни. Ние плащахме цели двайсет години дългове на гърци, сърби, румънци, англичани и французи заради тази наша глупава външна политика в 1891-1912 година.

Ние загубихме две войни. Ние платихме над три милиарда репарация и контрибуции. С тези три милиарда златни франка България можеше да купи сто милиона крави и волове, сто хиляди трактори и вършачки. поне 400 000 автомобила, по пътищата да има само асфалт и рози. Три милиарда, три милиарда, господин Памукчиев, плод на глупава и наивна външна политика...

- Но и вашата политика на Сговора не бе по-умна, господин Буров.
(Мръщи се) 
- Какво имате предвид?

- Вие, правителството на Сговора, подписахте спогодбата „Моллов-Кафандарис“ и отстъпихте Беломорска Тракия на Гърция. Продадохте я.
- Аз не.

- А кой? Сговорът я е продал...
- Сговорът никога не е бил едно хомогенно цяло. Сговорът бе на два фронта, на две крила. Сговорът имаше две правителства. Нещата се стекоха така, че Гърция реши да вземе на всяка цена Беломорска Тракия и я взе. Тя нападна България през 1925 година, атакува ни откъм Пиринския край и се опита да нахълта в България. Тогава България мобилизира силите на Македонската организация, на народа, на войниците и спря нашествието. Светът гръмна - „Война между България и Гърция“. „Гърците разбити и пленени“. „Откъде малка бедна и победена България има войски, има сили да спре нашественика Гърция“. Ето къде удари добре платената и добре дирижирана европейска преса.

Нас ни обвиниха, че ние имаме огромна армия, че ВМРО е една каста, един клон на българската армия. Че България отново е един барутен погреб, един арсенал. И Гърция спечели симпатиите на света. Светът не познаваше нещата - и те не го интересуваха. България бе поставена на подсъдимата скамейка, като опасен агресор, като страшна военна сила. В Югославия, Гърция, Турция, Румъния най-вече се поде истинска война против България. Румъния струпа на северните ни граници и в дълбочина една стохилядна армия, готова да влезе в Българял, както в 1913 година. Югославия също мобилизира една 56 хилядна армия. Стана деликатно положение. И ние, с риск да не загубим всичко - за да вземем поне някой лев, се съгласихме на този акт - спогодбата „Моллов-Кафандарис“, да ни се плати нещо.

- Господин Буров, това не е оправдание, вие го съзнавате добре.
- Аз казвам фактите. Русия в 1891 година, страшно възмутена от убийството на министъра на финансите Христо Белчев, замисли убийството на Стефан Стамболов. Прати две чети, но и двете бяха разкрити и разпиляни. Прати наемни убийци, но Стамболов бе въвел най-опитната и най-опасната тайна полиция и разкриваше всеки заговор в зародиш. За жалост, Гърция и Англия имаха в нашето вътрешно и във външното ни министерство свои агенти и те им обаждаха всичко, което се готви там. което става там. Баучер, какво бе Баучер, освен един най-обигран журналист и един прекрасен разузнавач на английското външно министерство.

Война на нерви е войната в политиката, господин Памукчиев. Ние не умеем в решителните моменти да си владеем нервите - както на 16 юни 1913 година, както на 16 април 1925 година, при атентата в черквата „Света Неделя“. Ако тогава властта бе проявила такт и благородство, ако бе наказала само атентаторите от черквата „Света Неделя“, светът щеше да прецени България като една умна, цивилизована страна, като една голяма и силна държава. Но ние се отдадохме на емоции, на омраза, на зло - и станахме за смях на Европа и на света.

(Следва утре)