Дошло е време за цивилизован диалог и съдържателна обществена дискусия

Всичко сега е само черно или само бяло, няма нюанси, няма пъстроцветие

През последните години у нас тече ускорен процес на „африканизация" на политиката. И което е още по-лошо – „африканизация“ на публичността като цяло. С това понятие обозначаваме израждането и разпада на обществото, обединено около идеята за общото благо. И разтварянето му в първичния хаос на политическия трибализъм, където политиката е сведена до безжалостни войни за унищожение между отделните политически „племена“ с цел контрол и даже монопол върху властта и икономическите ресурси. Институциите се свеждат до инструмент за извличане на икономическа изгода и репресия срещу другите „племена“. Такава е в една или друга степен политиката в повечето държави от Африка. В демократичното общество стремежът е да се живее заедно, за да се живее по-добре. Да се гради „общ свят", в който правилата и институциите са инструмент за преодоляването на конфликти и постигането на баланс на социалните интереси, а зачитането на достойнството на личността е базисният стандарт на политическа комуникация. В „африканизираното" общество няма „общ свят", а паралелни, умалени до размера на „племето" и враждуващи помежду си светове.

Всички, които живеят извън света на твоето племе, са от „тъмната страна"- те са врагове от други „светове". Враговете трябва да бъдат унищожавани, а териториите им – опустошавани. Вместо идея за общото благо и силата на правото, господства идеята за подчинение на другите и за правото на силата. 
Известният историк Пол Джонсън пише как един път, докато очаквали поредната самолетна пратка с уиски от приятелска Великобритания да кацне в Кампала, налудният диктатор на Уганда Иди Амин и неговото правителство приели протоколно решение N 131 от 14 март 1972 г., което гласяло: „Всеки министър, който почувства заплаха за живота си от някоя тълпа или от отделни недоволни граждани, може да стреля на месо". До такава екстремна степен могат да бъдат оголени и въздигнати в норма на политическо поведение най-низките и примитивни човешки страсти, инстинкти и жестокост, когато процесът на „африканизация" на политическото бъде напълно завършен.

Ползвам тази терминология и метафорични примери не за да ги отъждествяваме буквално с родните реалности, а за да бъде откроен още по-релефно проблемът - „африканизацията“ на българската политика. Та нима у нас през последните години не заживяхме в паралелни и враждуващи до смърт „светове", конструирани от партийно-олигархични „демиурзи“? Всеки от които претендира, че е от „светлата страна", а останалите нямат право на съществуване, защото са от „тъмната". Да не би да не е вярно, че масово се паразитира върху най-примитивните страсти и омрази, разпалвани от обществената маргиналност, и се легитимират като политически платформи и норма на политическо поведение? Превръщат крясъка, простащината, попържните, истериите, незачитането на институции и авторитети в „новото нормално". Всичко е само черно или само бяло, няма нюанси, няма пъстроцветие. Колцина са тези, които имат куража да кажат добра дума за опоненти, когато я заслужават, без да възприемат това като „предателство“ и „унижение"? Лъжа ли е, че и най-малката простъпка на „вражеското племе" се хиперболизира до безумие, етикетира се с най-грозни думи, зове се за арести, разправа и обществено анихилиране? А когато същата простъпка бъде извършена от някой от „нашето племе", съплеменниците се правят на разсеяни, разменят си снимки на домашни гозби във фейсбук или се възмущават от подлостта на врага, който имал нечисти интереси да омаскари „нашия човек".

Всичко това са първичните белези на политическия трибализъм, който започва да цъфти в една примитивна политическа култура. Днес тези децибели са усилвани от вакханалиите из социалните мрежи. Но по-важното е, че партийни водачи и лидери на обществено мнение с настървение ги подемат и превръщат в политическо действие. Вместо да дават друг пример и да задават друг тон и друг смисъл. Идеята за общото благо отсъства от българската политика или най-малкото е запратена в девета глуха. И това ни обрича на системен провал, на политическо оскотяване, а оттам - и на хронична изостаналост. Не бива да забравяме, че след разцвета на политическия трибализъм идват авторитарните увлечения по едноличната власт и „силната ръка".

Събитията от последните седмици трябва най-после да подействат като електрошок сред демократично мислещите хора от всички идеологически разцветки и “племена". Не е достатъчно само да се констатират безобразията в парламента, политическата инфантилност и посредственост на действащите партийни върхушки. Нужно е осъзнаване, че повече така не може. И възстановяване на националния разговор, основан на ценностите на плуралистичната демокрация. Без истерии и месианство, а с политическа зрялост и експертна солидност. Не е вярно, че „хората искат" антисистемни политически „вируси" като „Има такъв народ" и това оправдава погазването на фундаментални правила в политиката. Ако беше вярно, нямаше 60 процента от избирателите да отказват доверие на партийните играчи на терена, включително на ИТН. А пък от останалите - едва една десета от избирателите да гласуват за Слави и неговото „шоу". Общественото мнозинство не иска краен радикализъм, не иска революции и политически вендети. Не харесва статуквото, но не вярва и на претенцията за промяна, монополизирана от политически малцинства. Иска спокойствие, разум и път напред. Иска да плаща поносими данъци и държавата да не го тормози.

Дошло е време за връщане на нормалността в политиката. За реабилитация на политиката, основана на ценности и идеология, а не за уж прагматичното „няма ляво, няма дясно". Дошло е време за цивилизован диалог и съдържателна обществена дискусия, които не робуват на племенните повели за взаимно обругаване и унищожение на другия. Липсата на адекватно политическо лидерство, на критична маса от партийни хора с мащаб на мисленето и ясна визия за бъдещето, прави прекалено оптимистично такъв тон да бъде зададен от самите партии. Единствената възможност, като че ли, е тази роля да поемат българските интелектуалци, както и онези двеста-триста разнокалибрени лидери на обществено мнение, които отстояваме позиции, пишем и говорим в медиите и академичните издания, имаме свои съидейници, заблуди и прозрения, но във всички случаи оказваме някакво влияние върху атмосферата в обществото. Тази среда може да зададе тон. На смирение, на взаимно зачитане, на смислени дебати, на ценностно говорене. Не с някакви формални колективни актове, а с личен пример. Има поне три базисни принципа, които си заслужават общото усилие: да не стимулираме омраза към институциите на демокрацията заради справедливата критика към персонала, който временно ги обитава; да зачитаме достойнството на опонента; да сочим противоречията, но и мостовете между политическите „племена". Защото няма съмнение, че България се нуждае от голяма промяна. Но голяма промяна изисква големи съюзи. Разлята вода, воденица не кара.